Р Е Ш Е Н И Е № 155 София , 26.06.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Галина Тонева Петя Шишкова при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 547/2018 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по жалба от частните обвинители и граждански ищци Р. Й. М. и Д. Й. М., подадена чрез техния повереник адвокат А. Г., против решение № 70 от 23.04.2018 г. по внохд № 11/2018 г. на Варненския апелативен съд. В жалбата се сочи, че решението е постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Излагат се доводи за ограничаване правата на частните обвинители и граждански ищци, изразено в следното : · липса на мотиви по направените от жалбоподателите възражения · позоваване на недопустимо доказателствено средство - обяснения на подсъдимата · непроизнасяне по поддържано от частните обвинители обвинение · пренебрегване на експертни заключения и доказателства Според касаторите съдът е нарушил материалния закон, защото неправилно е приел, че е налице случайно деяние, тъй като пешеходката се е движела неправомерно. Твърдят, че тя е пресичала на пешеходна пътека, маршрутът ѝ е бил съобразен с чл.113, ал.2 от ЗДвП, а при удара се е намирала на забранено за моторни превозни средства място. Касационната жалба оспорва и извода на съда за управление със съобразена скорост, тъй като той не държи сметка за данните относно интензивността на движението и пътната ситуация при инцидента. С тези аргументи се настоява за отмяна на решението и ново разглеждане на делото. Пред касационната инстанция повереникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Защитникът на подсъдимата възразява срещу основателността на жалбата. Обосновава позиция, че са спазени всички процесуални правила, при което е установена фактическа обстановка, изключваща допуснати от подсъдимата нарушения на правилата за движение. Подчертава, че на мястото на произшествието няма пешеходна пътека, а ограждения, които не допускат движение на пешеходци. Пострадалата се е появила в опасната зона на автомобила, а подсъдимата е реагирала веднага, но въпреки това не е имала техническа възможност да избегне сблъсък. Подкрепяйки заключение за случайно деяние защитникът отправя искане решението на въззивната инстанция да бъде оставено в сила. Прокурорът пледира за отхвърляне на жалбата, тъй като неправомерното движение на пешеходката по пътното платно е било непредвидимо за подсъдимата. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 от НПК, установи следното : Варненският окръжен съд с присъда № 82 от 31.10.2017 г. по нохд № 2017 г. признал подсъдимата М. И. Д. за невинна в това, че на 22.09.2014 г. в [населено място], при управление на моторно превозно средство - лек автомобил „Р. 214”, нарушила правилата за движение по пътищата по чл.15, ал.1, чл.20, ал.2 от ЗДвП и чл.65, т.6 от ППЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на М. С. Т., поради което и на основание чл.304 от НПК я оправдал по повдигнатото обвинение по чл.343, ал.1 ,б.”в” във вр. с чл. 342, ал.1, пр.3 от НК. Съдът отхвърлил и предявените от Д. Й. М. и Р. Й. М. граждански искове срещу подсъдимата в размер от 40 000 лева за всеки от ищците. Варненският апелативен съд с решение № 70 от 23.04.2018 г. по внохд №11/2018 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Жалбата срещу така постановения акт е.основателна, макар настоящият съдебен състав да не споделя всички изложени в нея аргументи. Въззивният съд е допуснал съшествени нарушения на .процесуалните правила по чл.13, чл.14, чл.107, ал.2, 3 и 5, чл.153, чл.314, ал.1 и чл.339, ал.2 от НПК, които са го лишили от възможност да приложи правилно закона. Въпреки широките правомощия на апелативния съд като инстанция по фактите механизмът на произшествието останал неизяснен по дължимия категоричен начин, произтичащ от принципа за пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото. Относно фактическата страна на деянието въззивният съд се е солидаризирал с предходната инстанция. Той приел, че на 22.09.2014 г., около 16.25 часа, в [населено място], подсъдимата управлявала лек автомобил „Р. 214” по [улица]в дясната пътна лента по път с предимство и със скорост около 50 км/ч. В посоката ѝ за движение [улица]и [улица]образували Y – образно кръстовище, след което се оформяли две попътни ленти за движение. „Вливането” на [улица]било оформено с триъгълна защрихована маркировка М-15, която разделяла двете попътни ленти. В този район вдясно имало тротоар, обезопасен с плътна и непрекъсната мантинела, а от отсрещната страна нямало тротоар, а горска растителност, също отделена с мантинела от платното за движение. Настилката била чиста и без неравности, атмосферната видимост - добра, а трафикът - двупосочен с нормална интензивност. При тези условия лекият автомобил „Р. 214” навлязъл в кръстовището със скорост между 43 и 50 км/ч, а пред него се движел неустановен по делото бял микробус. По същото време пострадалата М. Т. също се насочила към булеварда въпреки загражденията и предприела пресичане отдясно на ляво по посока на движение на подсъдимата. М. Д. забелязала пешеходката в средата на дясното пътно платно, когато тя се намирала на 22.04 м пред автомобила, при опасна зона за спиране от 37,40 м. Реагирала веднага и задействала спирачната система, предприемайки спасителна маневра – спиране с инстинктивно заобикаляне отдясно, като по този начин преминала през зоната на защрихованата маркировка и навлязла в най-дясната пътна лента. Въпреки това подсъдимата не успяла да избегне удара. В резултат на сблъсъка пострадалата получила увреждания, причинили смъртта ѝ . При тази фактическа обстановка от решаващо значение за изхода на делото е било да се установи дали при управлението на автомобила от подсъдимата са били спазени правилата на ЗДвП, тъй като това е същината на обвинението. Приетата от въззивния съд хипотеза за спасителна маневра предполага водачът да е бил поставен в безизходно положение поради неправомерно поведение на други участници в движението и фактори извън волята му. Не съществува колебание в съдебната практика, че спасителната маневра т.е изменение на посоката на движение в опасната зона за спиране, е допустима само в условията на чл.13, ал.1 от НК, когато опасността е внезапна, пряка и непосредствена и не може да предотврати по начините, посочени в чл. 20 , ал.2 от НК. ТРОСНК на ВС № 106/83 г. Решение № 466/77 г. по нд № 290/77 г. , трето н.о., на ВС решение № 54/ 2015 по нд № 1925/2014 г., трето н.о на ВКС , решение № 234/2015 г. по нд № 665/2015 г. ,второ н.о.на ВКС , решение № 505/2008 г. по нд № 348/2008 г. трето н.о. на ВКС и др. . Въззивният съд е счел, че подсъдимата е съобразила всички изисквания за безопасно движение. Аргументацията му е базирана преди всичко върху експертните заключения по съдебно-техническите експертизи, които не личи да се били предмет на задълбочен анализ На първо място впечатлява противоречието в мотивите по основен за делото факт - разстоянието, от което подсъдимата е възприела пресичащата пешеходка. На стр.10, абзац първи, е отразено, че то възлиза на 35,59 м и независимо от това дали скоростта на автомобила е била 50,77 м или разрешената 50 км/ч е по-малко от опасната зона за спиране. Три абзаца по-долу може да се прочете, че „ видно от заключението на вещите лица най-вероятно подсъдимата е можела да възприеме пешеходката от около 22.04 м преди линията на пресичане, поради което не е имала техническа възможност да избегне удара чрез спиране.” Въззивният съд не е разсъждавал върху основанието на тази разлика. Ако бе сторил това би забелязал, че вещите лица са изложили твърде субективни доводи /т.3.8 от КСАТМЕ/, според които вниманието на подсъдимата не е било отклонено от други фактори и при добра видимост и познаване на пътя тя е „реагирала своевременно” на опасната ситуация от разстояние 22.04 м. В мотивите на въззивното решение не е намерил място отговор на възражението на защитата, че видно от т.3.8 и фиг.7 от експертизата в положение 2 за автомобила на подсъдимата и движещия се пред нея микробус за Д. се е откривала видимост към мястото, където пешеходката е стъпила на пътното платно, от 43.87 м. Това разстояние надхвърля опасната зона и би трябвало да се обсъди от решаващия състав. Най-малко той е трябвало да изиска разяснения от вещите лица защо пешеходката е останала „невидима” за подсъдимата и на кои обстоятелства се дължи това. В настоящия казус редица важни елементи, изясняващи механизма на произшествието, са разгледани от експертите с голяма доза предположения и в няколко варианта. Това е задължавало съдебният състав да ги обсъди комплексно преди да ги възприеме и постави в основата на фактически и правни изводи. Така например видимостта на подсъдимата към траекторията на движение на пешеходката е изчислена в зависимост от дистанцията до предходнодвижещия се микробус. Вещите лица са разработили ситуации при отстояния 10 м и 5 м метра, а въззивният съд възприел първото от тях /10 м/ без да изложи аргументи. Този параметър е съществен и в още един аспект. Скоростта на движение на подсъдимата е оценена като съобразена с факторите по чл.20, ал.2, п.1 от ЗДвП. На стр.16 от мотивите те са бланкетно изброени, като единствено е откроена появата на пешеходката като непредвидимо препятствие. Изобщо не е изследван въпросът дали тази скорост съответства на конкретните условия на видимост (предвид предходното моторно превозно средство), въпреки изричното им посочване в чл.20, ал.2, пр.1 от ЗДвП. Те не са изчерпват с атмосферните фактори и винаги са предмет на фактическа преценка. Водачът на пътно превозно средство е длъжен да извършва движение само при наличност на видимост и обзорност. Всяко тяхно ограничаване следва да доведе до намаляване на скоростта, за да може да се реагира при възникване на опасност. Проверяваният акт съдържа пестелив коментар по съществена част от обвинението, касаеща неправомерното отклоняване в дясно през забранена за моторни превозни средства защрихована зона. Отново без убедителна мотивировка е декларирано, че подсъдимата е напуснала своята лента за движение в опит да избегне удар с пешеходката. Видно от възприетата фактическа обстановка линията, по която пешеходката е пресичала пътното платно, е била ситуирана в участък, отреден за колите, движещи се по [улица]. Според чл. 34 от Наредба № 2 от 17.01.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътна маркировка /ДВ бр. 13 от 10.02.2001 г./ с маркировката М-15 се обозначават площи, забранени за движение на пътни превозни средства и се постига канализиране на срещуположни и еднопосочни транспортни потоци. Пешеходката е навлязла, макар само на сантиметри, в маркировката, където е била ударена от автомобила на пострадалата, който нормативно не би следвало да се намира там. От обжалваното решение не става ясно защо съдът, след като е приел изцяло съобразено с правилата на ЗДвП поведение на подсъдимата, е игнорирал основното й задължение като водач да намали скоростта и да спре, когато възникне опасност за движението. Във въззивното решение не са изследвани детайлно траекториите на движение на пешеходката и автомобила, управляван от подсъдимата, въпреки че в описания от вещите лица механизъм на произшествието /т.3.1/ отклонението вдясно е обвързано с намерение на подсъдимата да „навлезе в най-дясната лента”. Този подход е лишил от логичност извода на съда, че Д., която се е движела безпрепятствено вляво от забранената зона, се е отклонила вдясно в посока на пешеходката, навлизаща в същата зона, с цел да я предпази. Този преглед показва, че заключението на съда за установена по експертен път невъзможност подсъдимата да избегне удар с пострадалата, е далеч от нивото на категоричност, принципно възведено с чл. 304, ал.2 от НПК. Въззивният съд е трябвало да преодолее посочените условностите в експертните позиции чрез задълбочена аналитична дейност и по този начин да стигне до убедителни изводи за съставомерност на действията на подсъдимата и за наличие или отсъствие на нарушения по ЗДвП в причинноследствена връзка с настъпилия общественоопасен резултат. Налице е касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, обуславящо отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Повторният въззивен контрол дава възможност за отстраняване на посочените процесуални нарушения при установяване на правнозначимите обстоятелства по делото. Останалите възражения на касаторите, свързани с проведената въззивна процедура, са несподелими. Защитаваното от повереника разбиране, че частното обвинение може да поддържа и да изисква разглеждане на обвинение, различно от повдигнатото от прокурора, е несъстоятелно. Частният обвинител е субсидиарен процесуален субект по обвинението и не може да определя неговото съдържание . След ново обвинение по реда на чл.287, ал.1 от НПК процесът продължава в изменените параметри. Противното би означавало в рамките на един процес за едно и също деяние да има две обвинения – хипотеза, която няма разумна защита. Цитатът от решение № 73/ 2016 г. по нд № 224/2016 г. на първо наказателно отделение на ВКС е тълкуван неправилно и извън общия контекст- Вж и решение № 146/2015 г. по н.д. № 202/2015 г. на първо н.о. на ВКС , решение № 557/2012 г. по нд № 2608/2011 г. на първо н.о. на ВКС , решение № 397/2011 г. по нд № 1912/2011 г. и др.. Неприемливо е и оплакването, че обясненията на подсъдимата са опорочени и следва да се изключат от доказателствената съвкупност, тъй като повереникът не е могъл да отправи въпроси. От досието на делото става ясно, че разпитът на подсъдимата е преустановен поради емоционалното й състояние, но по-късно процесът е продължил. Подсъдимият суверенно преценява да дава или не обяснения в отговор на поставени въпроси. Повереникът на частните обвинители е участвал във всички следващите заседания и от съдебните протоколи не личи пред него да са възникнали процесуални ограничения, обуславящи невъзможност да сочи и представя доказателства. При това развитие на делото е безпредметно обсъждане на възраженията на защитата относно нарушаването на материалния закон. Заслужава все пак да се вметне, че данните по делото, както правилно е отбелязал въззивният съд, не установяват пешеходна пътека в кръстовището, а наличието на такава на 206 метра от мястото, където пострадалата е предприела пресичане, изключва приложение на изтъквания от защитата чл.113, ал.2 от ЗДвП. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.4 и ал.3, т.2 от НПК Върховният касационен съд , второ наказателно отделение Р Е Ш И ОТМЕНЯВА решение № 70 от 23.04.2018 г. по внохд №11/2018 г. на Варненския апелативен съд и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.