7 Р Е Ш Е Н И Е № 87 С., 01.07.2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: К. Е. Б. Й. при секретаря И. В. изслуша докладваното от съдия К. Е. т.д. № 517/2010 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 10.12.2009 г. по гр. д. № 3446/2008 г. на Софийски градски съд, ІV-А състав, с което, след отмяна на постановеното от Софийски районен съд, 63 състав решение от 17.07.2008 г. по гр. д. № 17773/2007 г., са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 373, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 18, ал. 1 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз за сумата 3 713 лв. – обезщетение за изгубен товар по въздушна товарителница № 623-0098 1 400/11.07.2006 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 03.08.2007 г., както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 387 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 09.08.2006 г. до 03.08.2007 г. В полза на ищеца са присъдени и разноски в размер на 242 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на разпоредбите на чл. 15, т. 2 и чл. 31 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз. Излага подробни съображения срещу извода на въззивния съд, че липсата на жалба или рекламация при загуба на товар не преклудира правото на иск за обезщетение, както и че активно легитимиран по такъв иск е не само получателят на товара, но и товародателят. С определение № 820 от 30.12.2010 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за правното значение на рекламацията или жалбата за предявяването на иск за обезщетяване на вредите при загуба на товар и за активната легитимация по този иск. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в съдебно заседание. Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] главен иск с правно основание чл. 373, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 18, ал. 1 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответното дружество – превозвач по договор за международен въздушен превоз за загубата на превозените стоки. По-конкретно, прието е, че между страните е сключен договор за въздушен превоз, обективиран във въздушна товарителница № 623-0098 1 400/11.07.2006 г. и че стоката е била предадена за превоз и натоварена на борда на самолет на ответника на 12.07.2006 г., но че последният не е изпълнил задълженията си по чл. 368, ал. 1 ТЗ да извърши превоза в определения срок, да пази товара от приемането до предаването му, да уведоми получателя за пристигането на товара и да му го предаде в местоназначението. С оглед на това, решаващият състав е направил извод за дължимост на претендираното от товародателя обезщетение в размер на 3 713 лв., представляващо левовата равностойност на 2 652 щ. д. като част от стойността на изгубената стока 4 452.60 лв., определена в рамките на лимитираната отговорност по чл. 22, т. 3 от Конвенцията. Като неоснователни са преценени и двете основни възражения на ответника-превозвач – за преклудиране на правото на иск поради неподаването на рекламация или жалба срещу загубата на товара и за липса на активна легитимация на ищеца, в качеството му на товародател, да предяви този иск. Според съдебния състав, неоснователността на първото възражение произтича от разпоредбите на чл. 373, ал. 5 ТЗ и чл. 31, т. 2 от Конвенцията, тълкувани в смисъл, че рекламация или жалба не е необходима при изгубване на товара, а само при констатирани вреди и то след предаването му на получателя. Неоснователността на второто възражение е мотивирана с общите разпоредби на чл. 373, ал. 1 във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 368, ал. 1 ТЗ и с аргумент за противното от чл. 13, изр. последно от Условията на договора към процесната товарителница, като е прието, че в качеството му на страна по превозното правоотношение товародателят е активно легитимиран да предяви пряк иск срещу съконтрахента си за ангажиране отговорността му за неизпълнение на основното договорно задължение за пазене на товара до предаването му на крайния получател. Решението е правилно. Съгласно чл. 368, ал. 1 ТЗ, превозвачът е длъжен да извърши превоза в определения срок, да пази товара от приемането до предаването му, да уведоми получателя за пристигането на товара и да му го предаде в местоназначението. Неизпълнението на задължението на превозвача, изразяващо се в изгубване, погиване, повреждане или забава при изпълнение на превоза, доколкото не се дължи на някоя от изрично изброените в чл. 373, ал. 1 ТЗ причини, е предвидено от законодателя като основание за ангажиране на отговорността му за обезщетяване на настъпилите за изпращача вреди. С оглед обстоятелството, че извършеният от ответника по иска превоз е въздушен и предвид изричното препращане в чл. 379 ТЗ, приложим към възникналото между страните превозно правоотношение е и специалният международноправен акт – Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз, ратифицирана от Република България със закон от 16.07.2003 г., в сила от 09.01.2004 г. /ДВ, бр. 6 от 23.01.2004 г./. Посоченият нормативен акт съдържа детайлна регламентация на правата и задълженията на превозвача, изпращача и получателя на товара за случаите, когато превозът е извършен със закъснение или товарът е изгубен, унищожен или повреден. По-конкретно, в чл. 13 от Конвенцията е предвидено изрично задължение на превозвача да уведоми веднага получателя за пристигането на товара, освен ако не е уговорено друго /ал. 2/ и съответно правото на получателя да изиска от превозвача да му предаде товара при заплащане на дължимите разходи и при спазване условията на превоза /ал. 1/, както и правото му да упражни срещу превозвача правата, произтичащи от договора за превоз в случай, че същият признае загубването на товара или ако товарът не е пристигнал след изтичане на 7 дни след датата, на която е трябвало да пристигне. Съгласно чл. 31 от Конвенцията, условие за ангажиране отговорността на превозвача за вреди от неточно извършване на превоза /закъснение и повреди/ е отправянето на писмена жалба до превозвача от страна на лицето, което има право да получи доставката, в предвидените срокове – незабавно след откриване на вредите, но не по-късно от 14 дни от датата на получаване на товара, а в случай на закъснение – не по-късно от 21 дни, считано от датата, на която товарът е бил предоставен на негово или нейно разположение. Логическото тълкуване на посочените норми налагат следните изводи във връзка с двата спорни по делото въпроса: По въпроса за правното значение на рекламацията или жалбата за предявяването на иск за обезщетяване на вредите при загуба на товар: Отправянето на рекламация /жалба/ е предпоставка за допустимостта на иск за обезщетение за вреди срещу превозвача в случаите, когато товарът е бил получен от лицето, имащо право да го получи, но доставката е извършена със закъснение или товарът е повреден. На още по-голямо основание такова уведомяване е необходимо в хипотезата на изгубване на товара, каквато е и настоящата. Този извод следва от тълкуването по аргумент за противното на разпоредбата на чл. 31, т. 1 от Конвенцията, според която, липсата на жалба означава не само, че товарът е получен, но и че е доставен в добро състояние, така и от логическото тълкуване на чл. 31, т. 2 от същия акт. Конкретно посочените в т. 2 срокове за рекламация при констатирани вреди на получения товар и при закъснение на доставката, не отменят установеното в нея общо задължение на лицето, което има право да получи доставката, да отправи жалба до превозвача незабавно след откриване на вредите. И доколкото изгубването на товара безспорно представлява вреда, то за него следва също да важи изискването за отправяне на жалба до превозвача. По въпроса за активната легитимация за предявяването на иск за обезщетяване на вредите при загуба на товар: Безспорно, разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от Конвенцията сочат като активно легитимиран да предяви иска за обезщетение от загуба на товар лицето, което има право да получи товара. Това негово право не изключва, обаче, правото на изпращача да ангажира отговорността на превозвача за неизпълнение на основното му задължение по сключения договор за въздушен превоз за пазене на товара до предаването му на получателя, като предяви пряк иск срещу него. Посоченият извод следва както от разпоредбите на чл. 373, ал. 1 във връзка с чл. 368, ал. 1 ТЗ, така и от Условията на самия ищец към подписаната от страните въздушна товарителница. В чл. 13 от същите е предвидено, че изпращачът следва да спазва всички приложими закони и правителствени разпоредби на всяка страна, към която, от която, през или над която се превозват стоките, включително тези, свързани с опаковането, превоза или доставката на стоките, и следва да предостави информация и приложи документи към настоящата въздушна товарителница, каквито може да са необходими, за да спази тези закони и нормативни разпоредби, както и че превозвачът не отговаря пред изпращача за загуба или разноски, дължащи се на несъобразяване от страна на изпращача с настоящата разпоредба. Тълкувана по правилото за аргумент от противното, посочената разпоредба означава, че при съобразяване на поставените в изр. 1 изисквания от страна на изпраща, превозвачът отговаря пред него за загубата на товара, от което следва съответно, че изпращачът е активно легитимиран да предяви иск за обезщетение за вредите от загубата на товара. С оглед именно на тази изрична клауза от Условията към товарителницата, неоснователен е доводът на касатора, че правото да предяви иск за обезщетение принадлежи само на получателя на товара, за което същият се позовава на разпоредбата на чл. 12.1 във връзка с чл. 12.1.4. от Условията, като твърди, че с нея страните са уговорили нещо различно от установеното в чл. 12, 13 и 14 от Конвенцията, в съответствие с предвидената за това възможност в чл. 15, ал. 2 от същия нормативен акт. В подкрепа на становището, че изпращачът разполага с активна легитимация за предявяването на такъв иск е и нормата на чл. 36, т. 3 от Конвенцията, в която изрично е посочено, че при превоз, извършен от повече от един превозвачи, изпращачът има право да заведе дело срещу първия превозвач, а получателят с право на приемане на доставката има право да заведе дело срещу последния превозвач и освен това всеки от тях може да заведе дело срещу превозвача, извършил превоза, по време на който е възникнало унищожаването, загубата, повредата или закъснението. Независимо, че касае последователния въздушен превоз, тази норма следва да се счита приложима и по отношение на превоза, извършен само от един превозвач, доколкото той се явява едновременно пръв и последен превозвач. Изложените съображения обуславят следните отговори за значимите за делото въпроси: При загуба на товар отправянето на жалба е условие за ангажиране отговорността на превозвача по договор за въздушен превоз. Изпращачът на товара е активно легитимиран да предяви иск за обезщетяване на вредите, произтичащи от загубата на товара. С оглед отговорите на посочените въпроси, постановеното от въззивния съд решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Поради безспорния между страните факт, че ответникът по иска [фирма] не е изпълнил задължението си да пази предоставения му от ищеца [фирма] товар и да предаде същия на посочения в товарителницата получател, напълно обоснован и законосъобразен е изводът на решаващия състав, че са налице предвидените на чл. 373, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 18, т. 1 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз предпоставки за ангажиране отговорността на превозвача за заплащане на претендираното обезщетение за вреди, определено в рамките на лимита по чл. 22, т. 3 от Конвенцията. Изпълнено е и изискването на чл. 31, т. 2 от Конвенцията за незабавно отправяне на жалба от страна на изпращача на стоката, тъй като представеното по делото известие за нередност от 13.07.2006 г. и множеството разменени между страните факсове /първият от които е от 17.07.2006 г./ доказват категорично факта на своевременното уведомяване на превозвача за изгубването на товара. Основателността на главния иск обуславя съответно и основателността на акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху обезщетението за вреди за периода от получаване на поканата за плащането му от превозвача – 09.08.2006 г. – до датата на завеждане на иска – 03.08.2007 г., както и за периода след тази дата до окончателното изплащане на главницата. С оглед всички изложени съображения, въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 1 ГПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение от 10.12.2009 г. по гр. д. № 3446/2008 г. на Софийски градски съд, ІV-А състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: