О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 39 гр. София, 28.01.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №591 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация" ЕАД, [населено място] против решение №69/18.09.2020г. по в.т.д. №112/2020г. на Апелативен съд-Бургас, с което е потвърдено решение №23/24.02.2020г. по т.д. №597/2016г. на Окръжен съд -Бургас в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на „Слънчев бряг“ АД сумата от 713 000 лева, представляваща обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к.к. „Слънчев бряг – изток“ за периода от 01.01.2012г. до 31.12.2012г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба - 22.12.2016г. до нейното окончателно изплащане, както и направените разноски. Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила и необосновано. Излага доводи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, в която не са индивидуализирани в достатъчна пълнота и с необходимата конкретика вещите, за чието държане се претендира обезщетение след прекратяването на договора за наем. Поддържа възражение за недопустимост на увеличението на иска по размер, тъй като е направено след срока по чл.372, ал. 1 ГПК и счита, че съдът не е обсъдил възражението му за погасяване по давност на увеличената част от вземането по чл.214 ГПК. Твърди, че мотивите на съда не кореспондират със събраните доказателства. Излага доводи за неправилно приложение на чл.236, ал.2 ЗЗД, за допуснати нарушения при определяне начина за изчисляване на дължимото обезщетение, за игнориране от съда на доводите му относно правото на собственост на елементите от процесната ВиК мрежа, представляваща публична общинска собственост, за отхвърляне в нарушение на закона на възражението му за забава на кредитора по смисъла на чл.95 и чл.96, ал.1 ЗЗД. Касаторът намира, че решението е очевидно неправилно, защото въпреки полученото съгласие и одобрение на собственика, е осъден да плати обезщетение за ползването на вещите на бившия наемодател /несобственик/. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде отхвърлен иска. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Следва ли ищецът предявил иск с правна квалификация чл.236 ал.2 от ЗЗД да индивидуализира в петитума вещите, които са били наети с прекратения договор за наем или е достатъчно да ги посочи по начина избран от страните в наемния договор?“- твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №183/14.12.2017г. по гр.д. №210/2017 г. на І г.о.; решение №182/21.12.2017г. по гр.д. №5543/2016 г. на І г.о.; определение №575/ 20.12.2010г. по ч.гр.д. №513/2010г. на ВКС и др.; „2/ С изтичане на срока по чл. 372, ал.2 от ГПК за допълнителна искова молба, преклудира ли се възможността на ищеца да измени иска, когато изменението се състои само в увеличаване на исковите претенции по размер?“- твърди се, че по въпроса има противоречива практиката на ВКС, обективирана в цитираните определения, поради което въпросът е от значие за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; „3/ За да се квалифицира исковата претенция като частична, необходимо ли е ищецът изрично да е посочил, че искът се предявява като частичен, или е достатъчно в обстоятелствената част ищецът да е посочил претенцията си в по-голям размер, а с петитума да заяви по-малък размер на вземането?“- твърди се противоречие със задължителната практика на ВКС- ТР №3/2016г. на ОСГТК на ВКС.; „4/ При спор с правна квалификация чл. 236 ал.2 от ЗЗД, когато ищецът претендира обезщетение надхвърлящо по размер наемната цена, а ответникът възразява, че ищецът не може да търпи вреди надхвърлящи наемната цена, защото не е собственик на наетите вещи, необходимо ли е: - ищецът да докаже правото си на собственост; -съдът да изследва въпроса за собствеността и се произнесе по направеното възражение от ответника?- твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №701/22.11.2010г. по гр.д.№219/2010, ІV г.о., решение №18/05.03.2010г. по т.д.№527/2009г. на ТК, решение №121/05.11.2012г. по т.д. №761/2011г. и решение №164/28.10.2010г. по т.д.1079/2009г., ІІ т.о.; „5/ Допустимо ли е съдът да уважи иск с правна квалификация чл.236 ал.2 от ЗЗД когато ищецът- наемодател не е несобственик на наетия имот, а ответникът-наемател докаже, че е получил изричното съгласие на собственика на същия имот да продължи да го използва? В този случай, съдът длъжен ли е да обсъди въпросите за собствеността, изразеното съгласие на собственика на имота представлява ли за наемателя по прекратения договор за наем годно основание да продължи да ползва имота, което изключва правото на обезщетение на ищеца-наемодател?“- твърди се противоречие със задължителната практика на ВКС без да се сочат конкретни съдебни актове. Касаторът намира, че въззивното решение е очевидно неправилно- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Счита, че по делото е доказано, че ползва водопроводната и канализационна мрежа на друго основание- удостоверение №51/28.03.2018г., където е материализирано изразеното от собственика на техническата инфраструктура съгласие и одобрение „Водоснабдяване и канализация" ЕАД, [населено място] да ползва процесната ВиК мрежа. Ответникът „Слънчев бряг“ АД оспорва жалбата, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд приема, че предмет на делото са предявените от „Слънчев бряг“ АД против „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, [населено място] осъдителни искове на основание чл.236, ал.2 ЗЗД - за сумата 713 000 лева, представляваща обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к.к.“Слънчев бряг-изток“ за периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2012г., както и за сумата 215 557 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 01.01.2014г. до датата на предявяване на исковата молба, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумите. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД, въззивният съд намира, че то е валидно и допустимо, като препраща към мотивите му по реда на чл.272 ГПК. Счита за неоснователно възражението за нередовност на исковата молба поради липса на индивидуализация на вещите, представляващи части от техническата инфраструктура. Приема, че с оглед основанието на иска – за обезщетение за ползване на наетите вещи след прекратяването на договора за наем и въпреки противопоставянето на наемодателя, в исковата молба вещите следва да са описани по начин, позволяващ идентифицирането им с описаните в самия договор. В конкретния случай е отдадена под наем „водопроводната мрежа, собственост на ищеца, намираща се на територията на к. к. Слънчев бряг-изток“ /чл.1 от договора/, като по този начин са идентифицирани отдадените под наем вещи и в исковата молба. Въззивната инстанция счита, че е неоснователно и възражението за недопустимост на решението поради допуснато увеличение по размер на предявения иск над първоначално предявените 500 000 лева /до размер от 713 000 лева/, като се мотивира, че преклузията в чл.372, ал.2 ГПК не се отнася за изменението на предявения иск по размер съгласно чл.214, ал.2 ГПК. Решаващият съдебен състав приема за установено сключването на 08.03.2005г. на процесния договор за наем, по силата на който ищецът „Слънчев бряг“ АД предоставя на ответното дружество ползването на водопроводната и канализационната мрежа и съоръженията към нея, намираща се на територията на к.к.“Слънчев бряг-изток“, срещу заплащане на наемна цена, прекратяването на договора, считано от 01.01.2009г., както и продължаването на ползването на наетите вещи от страна на наемателя въпреки противопоставянето от страна на наемодателя, вкл. за процесния период 01.01.2012г. -31.12.2012г. Като спорни са отграничени въпросите относно собствеността на наетите вещи, респ. наличието на друго правно основание за ответника да ползва съоръженията, както и относно размера на дължимото обезщетението и погасителната давност за увеличения размер на иска. Въззивният състав намира, че са налице предпоставките за правото на ищеца на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД, тъй като се установява продължилото ползване на вещта по прекратения наемен договор от страна на ответника, както и отказът му да изпълнява задълженията си по него. Като неоснователни са отхвърлени възраженията за наличие на друго основание за ползване на процесните вещи, обосновано с твърдението, че собственик на процесните съоръжения е [община], която е дала съгласие за ползването, обективирано в удостоверение от 28.03.2018г. Съдът навежда множество доводи, вкл. установеното със СПН право на ищеца да получи от ответника обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за ползването на процесните вещи след прекратяването на договора за наем, но за предходни периоди, съгласно цитираните влезли в сила съдебни решения, и липсата на доказателства за настъпили през процесния период правопрекратяващи или правоизключващи факти и обстоятелства. Въззивната инстанция приема, че не се установяват твърдените от ответника факти относно собствеността на ползваните съоръжения и инсталации, че в удостоверението от общината не са посочени параметрите на ВиК – мрежата, по отношение на която се дава съгласие за ползаване, че от заключенията на хидротехническа експертиза /основно и допълнително/ не може да се направи извод за обособеност на отделните елементи от ВиК мрежата и съоръженията, тъй като липсва подземен кадастър. Излага мотиви, че дори да се приеме обратното, липсата на противопоставяне от страна на [община] за ползването на ВиК – мрежата от ответника не поражда за него като наемател по прекратения наемен договор ново противопоставимо на наемодателя основание за осъществяване на ползването на цялата водопреносна и канализационна мрежа. Съдът приема, че правото на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД не е обусловено от правото на собственост на наемодателя върху вещта, поради което и наведените доводи от ответника досежно собствеността на ВиК мрежата, евентуално права на трети лица върху тази мрежа, не се отразяват и нямат отношение нито към действителността на облигационната връзка, предмет на договора от 08.03.2005г., нито са релевантни за правото на обезщетение за продължилото след прекратяването на договора ползване. За да определи размера на обезщетението, въззивният съд съобразява, че наемната цена по прекратения договор се формира като 50 % от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода, но счита, че начинът на определяне на цената на питейната вода е регламентиран в Наредбата за регулиране на цените на водоснабдителните и канализационните услуги от 2006г./отм./, като следва да се отчитат и значението на водоснабдителната, отводнителната и пречиствателната системи за формиране на крайния продукт, съответно възможността на системите да функционират отделно. Излага аргументи, че цената на питейната вода е предмет на държавно регулиране и компонентите, от които се формира са свързани с трите вида услуги - доставка на вода, извеждане на канализационни води и пречистване на същите, а процесните вещи функционират като цялостна и единна ВиК система на к.к.„Слънчев бряг“, като липсва както фактическо, така и правно основание за изчисляване рентабилността на питейната вода без отчитане на отводнителната и пречиствателната системи за формиране на крайния продукт. След анализ на доказателствата по делото, най-вече съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи, съдът приема, че за цялата 2012г. отчетеният финансов резултат /рентабилност/ от дейността на ответното ВиК дружество на територията на курортния комплекс е в размер 1 499 038 лева, 50% е сумата 801 657 лева, като обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД следва да се определи на 713 474.73 лева- 89 % от 801 657 лева, предвид установеното от хидротехническата експертиза процентно съотношение на мрежите, вписани като актив на ищеца към цялата ВиК мрежа и съоръжения на к.к. „Слънчев бряг–изток“. Въззивният състав намира за неоснователно и възражението за забава на ищеца като наемодател по смисъла на смисъла чл.95, чл.96, ал.1 от ЗЗД и чл.198о, ал.6, вр. с ал.2 ЗВ, като се аргументира, че възможността след 2009г. по силата на чл.198о, ал.6, вр. с ал.2 ЗВ ищецът да получи лицензия наред с ответника като воден оператор, не изключва правото му да реализира положителен финансов резултат с последващ договор за наем със същия наемател или друг наемател - тъкмо поради възможността в една община да има повече от един воден оператор. Апелативният състав счита за неоснователно и възражението на ответника за погасяване по давност на частта, с която на основание чл. 214, ал. 2 ГПК е допуснато увеличение на предявения иск. Излага мотиви, че увеличаването на предявения иск по размер е възможно и допустимо, както в случаите на частично предявен иск, така и при предявяване на претенцията в пълния й размер, увеличен до изяснената с оглед доказателствата по делото и в срока по чл. 214, ал. 2 ГПК величина. В последния случай се търси защита на правото в пълния му обем, като увеличението по размер не представлява нов иск за непредявената част, поради което вземането се счита предявено в пълния размер от датата на подаване на исковата молба. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение поради вероятна недопустимост- чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Касаторът навежда доводи за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне на съда по нередовна искова молба, в която не са индивидуалиризани в достатъчна степен вещите, за чието ползване се претендира обезщетение. При иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД ищецът претендира обезщетение за лишаването му от ползване на отдадена под наем вещ след прекратяването на договора. С оглед правопораждащите спорното право факти, вещите, от чието ползване е лишен ищецът, следва да се индивидуализират така, както са описани в договора за наем. Предмет на делото не е вещен спор, а облигационен, като правата на ищеца произтичат не от правото му на собственост, а от отдаването под наем на ответника на описаните в договора вещи и продължилото ползване след прекратяването на договорната връзка. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав счита, че исковата молба, съдържаща описание на отдадените с процесния договор за наем вещи, не страда от пороци, водещи до недопустимост на постановеното решение. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи, че е доказал, че ползва водопроводната и канализационната мрежа на друго правно основание, предвид удостоверение №51/28.03.2018г. на кмета на [община], както и твърденията му, че сед като към 17.09.1991г. в баланса на ищеца не е била включена процесната ВиК мрежа, то тя е публична общинска собственост, представляват оплаквания за неправилност на съдебното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон- основание за отмяната по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Тези оплаквания не подлежат на преценка в настоящия етап на касационното производство /по допускане на касационно обжалване/, а могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен от касатора въпрос- относно редовността на исковата молба по чл.236, ал.2 ЗЗД, инкорпорира оплакването му за произнасяне по нередовна искова молба, респ. е свързан с основанието за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, по което съдът се е произнесъл. Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на втория въпрос е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Цитираната от касатора практика е изолирана и преодоляна в последващите актоне на ВКС. Налице е трайна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение №146 от 26.07.2017г. по т.д. №61210/16г., ІV г.о.; определение №715 от 10.12.2015г. по ч.т.д. №3160/15г., ІІ т.о., определение №94/ 17.02.2017г. по ч.т.д. №2465/16г., І т.о и др., относно възможността да се допусне увеличение на размера на иска извън срока за подаване на допълнителна искова молба по търговски спорове. Съдебните състави приемат, че законодателят е направил разлика между искането за изменение на основанието или петитума на иска и това да бъде увеличен или намален само неговия размер, като преклузията на чл.372, ал.2 ГПК не е относима към искането за изменение на иска по размер. Извеждането на изменението на иска по размер, както и преминаването от установителен към осъдителен иск и обратно в отделна категория с различна регламентация от останалите хипотези на изменение /с оглед установяване на по-благоприятни процесуални срокове за предприемането им/, е пряко свързано с правната характеристика на тези изменения, които не определят защита на ответника, различна от тази, която той вече е предприел. Настоящият съдебен състав напълно споделя разрешението, дадено в съдебната практика, възприето и от въззивния съд, като не счита, че е налице необходимост от ново тълкуване на разпоредбата на чл.214, ал.1 ГПК вр. чл.372, ал.2 ГПК. По отношение на третия въпрос не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като ищецът не е предявил частичен иск, нито съдът е разгледал искът като частична претенция. Четвъртият и петият от поставените въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и не са значими за изхода на спора, поради което не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите съдържат твърдения, които не отговарят на процесуалните действия на страните и съда и не съответстват с мотивите на въззивното решение. Ищецът не претендира обезщетение, надхвърлящо по размер наемната цена, а съдът при определяне размера на дъжимото обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД съобразява договорената от страните наемна цена, респ. това, че тя не е определена, а е определяема- формира като 50 % от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода. Изрично в мотивите въззивният съд приема, че с оглед спецификата на спора и начина на определяне на цената на питейната вода, заключението на съдебно-счетоводната експертиза относно рентабилността, респ. размера на обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД не надхвърля параметрите, очертани в наемния договор. Несъгласието на касатора с тези изводи представлява оплакване за необоснованост на решението по чл.281, т.3 ГПК, но не представлява основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК. Пети въпрос е формулиран по неясен начин, като съдържа противоречивото твърдение, че „ищецът-наемодател не е несобственик на наетия имот“. От друга страна съдържа хипотетично твърдение, което е приетото от съда за недоказано - че ответникът-наемател е получил изричното съгасие на собственика на същия имот да продължи да го ползва. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №69/18.09.2020г. по в.т.д. №112/2020г. на Апелативен съд-Бургас. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.