Р Е Ш Е Н И Е № 36 София, 16 април 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и двадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 1218/2019 година Производството е образовано по касационен протест на прокурор при Окръжна прокуратура – Велико Търново против въззивна присъда № 93/19. 09. 2019 г., постановена по ВНОХД № 259/2019 г. от Окръжен съд – Велико Търново. Касационният протест се позовава на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК. Съдържанието на изтъкнатите доводи в протеста и допълнението към него разкрива, че недоволството на касатора от атакувания съдебен акт се отнася до дейността на предходната инстанция по събиране, проверка и оценка на доказателствата и направените в резултат на тази дейност изводи по фактите. Твърди се, че допуснатите процесуални нарушения при оценката на доказателствата е довело до неправилно приложение на закона с оправдаването на тримата подсъдими по повдигнатите им обвинения. Отправеното искане е за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. В съдебното заседание прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него. Подсъдимите Д. И. И., В. С. С. и П. В. Р. не се явяват, редовно призовани. Представляват се от упълномощени защитници, които считат протеста за неоснователен и пледират за оставяне в сила на въззивната присъда. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 6/16.01.2018 г., постановена по НОХД № 39/2017 г. от Районен съд – Велико Търново, е ангажирана наказателната отговорност на тримата подсъдими, както следва : - подсъдимият Д. И. е признат за виновен в това, че на 14.06.2016 г. в [населено място] като помагач, в съучастие с подсъдимите П. Р. и В. С. – извършители, чрез повреждане на преграда, здраво направена за защита на имот, чрез използване на моторно превозно средство и техническо средство е отнел чужди движими вещи на обща стойност 6125.90 лв. от владението на Г. М., без нейно съгласие и с намерение да ги присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 4 във вр. с чл. 194, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 4 и чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години; - подсъдимият П. Р. е признат за виновен в това, че на 14.06.2016 г. в [населено място], в немаловажен случай, след предварителен сговор с подсъдимия В. С. и в съучастие с подсъдимия Д. И. - помагач, чрез повреждане на преграда, здраво направена за защита на имот, чрез използване на моторно превозно средство и техническо средство е отнел чужди движими вещи на обща стойност 6125.90 лв. от владението на Г. М., без нейно съгласие и с намерение да ги присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 във вр. с чл. 194, ал.1 във вр. и чл. 54 от НК е осъден на една година и четири месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от четири години; -подсъдимият В. С. е признат за виновен в това, че на 14.06.2016 г. в [населено място], при условията на повторност, в немаловажен случай, след предварителен сговор с подсъдимия П. Р. и в съучастие с подсъдимия Д. И. - помагач, чрез повреждане на преграда, здраво направена за защита на имот, чрез използване на моторно превозно средство и техническо средство е отнел чужди движими вещи на обща стойност 6125.90 лв. от владението на Г. М., без нейно съгласие и с намерение да ги присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4, т. 5 и т. 7 във вр. с чл. 194, ал.1 във вр. с чл. 28 и чл. 54 от НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим. Приложена е разпоредбата на чл. 59 от НК. По въззивни жалби, подадени от тримата подсъдими, е било образувано ВНОХД № 89/2018 г. по описа на . от Окръжен съд – Велико Търново. С присъда № 154/25.10.2018 г., постановена по това дело, първоинстанционният съдебен акт е отменен и тримата подсъдими са признати за невинни и оправдана по повдигнатите им обвинения. С решение № 112/02.08.2019 г., постановено по н.д. № 267/2019 г. от Върховния касационен съд, трето наказателно отделение, въззивната присъда е отменена, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. Касационният състав е установил допуснато процесуално нарушение от категорията на абсолютните – по чл. 348, ал.3, т. 2 от НПК, изразило се в липса на мотиви по отношение на възприетите от въззивния съд фактически положения. В касационното решение е направена и констатацията, че в частта относно доказателствения анализ атакуваният съдебен акт не отговаря на изискванията за всестранност и пълнота. При новото разглеждане на делото е постановен сега атакуваният съдебен акт, с който първоинстанционната присъда отново е отменена и вместо това трима подсъдими са признати за невинни и оправдани по обвиненията. Касационният протест е основателен, макар и не по всичко изложено в него. Преди всичко следва да се посочи, че част от доводите, така както са представени в иницииращия настоящето производство процесуален документ, няма как да получат отговор. Касационната инстанция не разполага с процесуална възможност за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, извън случаите на чл. 354, ал. 5 изр. второ от НПК. Прегледът на материалите по делото дава основание за извод, че съдът е допуснал съществени нарушения на процеса на извеждането на правнорелевантните факти, на основата на които е приел обвинението за недоказано. Всъщност, констатираният от предходния касационен състав порок в доказателствената дейност на втората инстанция, оценена като неотговаряща на изискването за всестранност и пълнота, е повторен отново и при новото въззивно разглеждане на делото. В конкретния случай въззивният съд е отказал да се довери на обясненията на подсъдимия И., депозирани в хода на досъдебното производство по реда на чл. 222 от НПК, тъй като при разпита не е присъствал защитник. Приел е, че следва да се кредитират обясненията на подсъдимия, дадени от него в разпита му от 13.07.2016 г. (става дума за тези от 15.07.2016 г., бел. ВКС) в присъствието на адвокат, тъй като те „кореспондират със събраните вече свидетелски показания относно неговото местопребиваване“ (виж, мотиви, л. 70 от делото). Първо следва да се отбележи, че обясненията на подсъдимия, дадени от него пред разследващ орган в разпита от 15.07.2016 г., не са били включени в доказателствената съвкупност по реда на чл. 279 от НПК. В хода на съдебното следствие, проведено пред основния съд, приобщени по този ред са били само обясненията на подсъдимия И. в разпита му пред съдия (виж, съдебно заседание, проведено на 16.01.2018 г., л. 247 от делото). Във въззивното производство също не е прилагана процесуалната техника по чл. 279 от НПК, поради което и остава неясно защо второинстанционният съдебен състав ги е коментирал. Второ, от приложения в досието на досъдебното производство протокол за разпит по чл. 222 от НПК е обективирано както изявлението на подсъдимия за запознаването му с процесуалните права, така и нежеланието му да ползва защитник. Надлежно приобщените обяснения на подсъдим от досъдебното производство, депозирани по реда на чл. 222 от НПК, при спазване на процедурата имат еднаква процесуална стойност с обясненията, които той е дал пред съдебния състав в хода на съдебното следствие по делото. Задължение на съда е при налични съществени противоречия между обясненията на подсъдим, дадени от него в двете фази на процеса, да даде аргументиран отговор кои от тях кредитира и по какви съображения. Именно това не е сторено по настоящето дело от въззивния съд. Вместо да извърши задълбочена проверка на обясненията на подсъдимия И., съдът се е задоволил да коментира единствено обстоятелството за неучастието на защитник при провеждането на разпита пред съдия. Така съдът не е формирал ясно заключение за достоверността, съответно недостоверността, на обясненията на И. от разпита му пред съдия. Известно е, че достоверността на гласните доказателствени средства зависи не само от съпоставката им с други доказателствени средства, но и от собствената им убедителност, от тяхната последователност, непротиворечивост и обективност. Съвсем отделен е въпросът дали обясненията на подсъдимия И., с които той описва в детайли собствената си и на другите подсъдими престъпна дейност, е достатъчно, за да се постигне осъждането им, доколкото съществува и ограничението на чл. 116 от НПК. Основаването на присъдата единствено на уличаващите обяснения на подсъдимия И., без те да са били подкрепени по убедителен начин от други допустими доказателства, очевидно би било в противоречие с изискванията по чл. 303 от НПК. По конкретното дело, игнорирайки по описания начин обясненията на подсъдимия И., приобщени по реда на чл. 279 от НПК, въззивният съд не е и направил опит да потърси евентуална тяхна съвместимост с останалите доказателства по делото. Съществен момент в съдебната теза за недоказаност на обвинението е информацията, съобщена от свидетеля М., в хода на съдебното следствие пред първата инстанция. Съдът обаче се е въздържал да се ангажира с обсъждане на противоречието й с данните от показанията на този свидетел, дадени в хода на досъдебното производство, приобщени от основния съд по реда на чл. 281, ал. 4 във вр. с ал. 1, т.1 от НПК. Преценката за достоверност или не на показанията на един и същи свидетел не може да се прави откъслечно, само върху една част от тях. Като не е изпълнил това изискване, въззивният съд е извършил оценка само на една част от доказателствата, изходящи от един и същи доказателствен източник, вместо на всички тях, както изисква чл. 107, ал. 5 от НПК. Към такава проверка е насочвало и предходното касационно решение, защото там съвсем ясно е изтъкната необходимостта да се извърши преценка доколко показанията на свидетелите, между които и на М., съставляват надежден източник на доказателствена информация. На следващо място, съдът е изключил от подлежащата на обсъждане доказателствена съвкупност показанията на свидетелите Т., Т. и Б., приемайки, че по отношение на същите присъства забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК. Това не държи сметка за естеството на конкретно извършената от тези свидетели оперативна работа. Според съда те са извършвали действия по разследването - „издали заповед за задържане, съставили протоколи за обиск и прегледали записите от охранителните камери“. Без коментар е останало обстоятелството, че полицейските служители са действали в рамките на своите правомощия по Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) - чл. 72, ал.1, т. 1 и чл. 80 и това добре е видно от приложените по делото актове. Така описаната оперативна работа, не им придава качество на „лица…извършили действия по разследването“. Служителите на МВР, ангажирани с оперативна работа преди или по време на наказателния процес, не са участници в самата процесуална дейност и не попадат в рамките на забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК. Процедирайки по този начин, съдът всъщност се е отдалечил от съществените въпроси, свързани с коментираните показания, и не е изложил съображения за достоверността им, съответно за тяхната допустимост в частта, с която се пресъздава признание на подсъдимия И.. Изложеното предопределя наличие и на друго съществено процесуално нарушение, допуснато при изготвяне на мотивите на въззивната присъда. В тях присъства фактологията, приета от въззивния съд, но анализът на доказателствената съвкупност е формален, а не пространен и задълбочен, поради което и не отговаря на критерия, заложен в чл. 339, ал. 3 във вр. с чл. 305 от НПК. Суверенно е правомощието на решаващия съдебен състав да формира вътрешно убеждение по достоверността, надеждността и достатъчността на доказателствата, но това следва да стане при обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства по делото, обективирано в мотивите на съдебния акт. В настоящия случай тези правила не са спазени, което формира касационното основание по чл. 348, ал.1,т. 2 от НПК. По тези съображения въззивната присъда следва да се отмени и делото върне за ново разглеждане, при което да се отстранят посочените нарушения на процесуалния закон. Предвид гореизложеното и на основание 354, ал.3, т. 2 във вр. с ал.1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 93 от 19.09.2019 г., постановена по ВНОХД № 259 /2019 г. от Окръжен съд – Велико Търново. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.