Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50429


гр. София, 04.11.2022 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1514 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 272592/4.03.2022 г. на Столична община, подадена срещу решение № 260242 от 19.01.2022 г. по гр. д. № 3645/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е: отменено решение № 20239191 от 29.10.2020 г. по гр. д. № 87879/2017 г. на Софийски районен съд в частта за отхвърляне на иска за заплащане на неимуществени вреди над сумата 10 000 лв. до размера от 15 000 лв., като вместо това въззивният съд е осъдил Столична община да заплати на М. М. Х., на основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, още 5000 лв. (разликата над 10 000 лв. до 15 000 лв.); потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от М. М. Х. срещу Столична община иск по чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в увреждане на здравето - счупване на долния край на лъчевата кост в областта на дясната китка в резултат от спъване от изпъкнало желязо и падане на 21.10.2017 г., около 18.00 ч., в гр. София, район „Изгрев“,ж.к. "Дианабад", ул. „Никола Габровски“, на тротоара между блок № 16-18 и сградата на ХV-то ДКЦ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (18.12.2017 г.) до окончателното изплащане на сумата.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на СО – „ГБС Инфраструктурно строителство“ АД.
Въззивният съд е приел за установено следното:
Съгласно епикриза от 22.10.2017 г. ищецът е постъпил на 21.10.2017 г. в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ с диагноза: счупване на долния край на лъчевата кост - закрито-дясно, като страданието датирало от деня на постъпването, когато при падане Х. травмирал дясната си ръка. В епикризата е посочено, че по спешност и под локална анестезия и ТВ контрол била извършена репозиция и се направила имобилизация. Поставената диагноза е видна и от представените два броя амбулаторни листа от 28.11.2017 г. и 12.12.2017 г.
От съдебномедицинско удостоверение № МЦП № 57/2017 г. се установява, че при проведен преглед на М. Х. на 1.11.2017 г. са констатирани следните травматични увреждания: счупване на дясната лъчева кост в долния й (дистален) край. Травматичното увреждане се дължало на действието на тъпи предмети и можело да се получи по времето и начина, посочени от ищеца - спъване в изпъкнало желязо и падане, с опит за предпазване с дясната ръка. По своята медико-биологична характеристика това увреждане е причинило на пострадалия трайно затруднение в движението на горния десен крайник за срок по-голям от 30 дни. Съгласно допълнение към съдебномедицинско удостоверение № МЦП № 57/2017 г. на 29.01.2018 г. на ищеца бил извършен контролен преглед по повод слабост в засегнатата ръка, като било установено лошо зарастване на счупването с ограничение в движенията на дясната гривнена става, налагащо коригиращи операции; лошото зарастване на счупването с ограничение в движението на гривнената става му е причинило постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота.
По въпроса относно мястото и начина на настъпване на увреждането, въззивният съд е взел предвид показанията на доведените от М. Х. трима свидетели и ги е кредитирал изцяло, намирайки ги за логични, последователно и взаимно допълващи се, както и подкрепени от изслушаната съдебно-техническа експертиза.

Съгласно показанията на свидетеля И. Г., дългогодишен приятел на ищеца, на процесната дата той имал уговорена срещу с М. Х., но го чакал около 10-15 мин. Излязъл от колата си и видял, че двама души дърпат човек, който се оказал ищецът, след което го закарал в „Пирогов“. Впоследствие карал ищеца на няколко прегледа, като той бил с гипсирана ръка. Според свидетеля на мястото, където паднал Х., имало тръба, която стърчала около 10-15 см. Съгласно показанията на свидетеля К. М., също дългогодишен приятел на ищеца, през октомври 2017 г., около 17-18 ч., двамата се срещнали около ХV-та поликлиника, на спирката на автобус № 94. Докато вървели, М. Х. внезапно се спънал в едно желязо, което стърчало около 5-6 см, имало листа и изпищял от болка. След това ищецът го изпратил да търси човека, който ги чакал с колата, и за когото по-късно разбрал, че се казва И., който впоследствие го закарал до „Пирогов“. Съгласно показанията на свидетеля И. Г., дългогодишен познат на Х., на 21.10.2017 г., в 18 ч. свидетелят имал среща с ищеца, като на срещата бил дошъл и свидетелят М.. Както тримата вървели, изведнъж ищецът паднал като подкосен и след като го вдигнали, ръката му била извита, усукана, и пищял от болки. Мястото било замаскирано от листата от дърветата и имало една счупена тръба и останали като шипове от нея, които стърчали 4-5 см, и ищецът се бил спънал в нея. После човекът, с когото имали среща, дошъл и го откарал в „Пирогов“. Според възприетото от въззивния съд, като обективно и компетентно, заключение на съдебно-техническата експертиза, на левия тротоар на ул. „Никола Габровски“, гр. София,м. "Дианабад", между осови точки 3 и 12, вдясно от паркинга на ПИ ...3957 (УПИ-X, кв. 14), съществува изпъкнало желязо, трайно прикрепено за земята, част от бивш пътен знак, съществувал на тротоара, по който се движат пешеходците, с височина 6 см, ръбесто и стърчащо.

СГС е възприел изцяло и съдебномедицинската експертиза по делото. Съгласно заключението от нея ищецът претърпял следното травматично увреждане: счупване на долния край на лъчевата кост – закрито-дясно, причинило на пострадалия трайно затруднено движение на десен горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни. Същият бил лекуван консервативно в болнични и домашно-амбулаторни условия, като по спешност бил хоспитализиран. След рентгенография бил диагностициран, извършено било под локална анестезия наместване на счупването и поставена гипсова имобилизация. След сваляне на имобилизацията били проведени 2 курса на ФТР в амбулаторни условия, а на 24.01.2018 г., след проведена нова консултация, поради лошо зарастване на счупването и ограничена подвижност в дясна гривнена става, била предложена коригираща операция в планов порядък. Причинените болки и страдания от увреждането били най-интензивни непосредствено след травмата, след наместване на счупването и в началото на раздвижването, като и към момента на заключението ищецът се оплаквал от болки, деформация и ограничена подвижност в дясната гривнена става, като подлежал на оперативно лечение. Към датата на инцидента ищецът имал заболявания - ЕР ТЕЛК № 0412/2011 г. - 100 % ТНР без чужда помощ пожизнено, с право на работа – АХ - 2ра степен, хепатит „С“, спондилоартроза лумбалис, гонартроза, глаукома (операция на двете очи, с липсващо зрение на дясното). Налице е усложнение - лошо зараснало счупване, като продължителността на възстановяването от увреждането не била свързана със съпътстващите заболявания. При такъв тип травма, без възникване на усложнения, обичайният възстановителен период е 2.5 - 3.5 месеца. Лошото зарастване в случая се дължало на вторично разместване на счупването в периода на имобилизация. Според устните пояснения на вещото лице пред съда спъването в неравност може да се случи както на лице със съпътстващо заболяване, така и на лице без съпътстващо заболяване; когато се предлага операция в планов порядък, се вземат предвид съпътстващите заболявания, като се извършва предоперативна подготовка, използва се щадяща анестезия.

Въз основа на така установената фактическа обстановка Софийски градски съд е намерил за установено следното от правна страна:

По делото е предявен от М. Х. осъдителен иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителният факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа.

Съдът е намерил за неоснователно релевираното във въззивната жалба оплакване, че по делото не са доказани начинът и мястото на настъпване на увреждането. Въз основа на кредитираните свидетелски показания и заключението на съдебно-техническата експертиза е намерил за установено, че през м. октомври 2017 г. ищецът се спънал в желязо, което стърчало около 5-6 см на тротоара, покрито с листа, около ХV-та поликлиника в гр. София, паднал и изпищял от болка.

Въззивният съд е изложил, че съгласно чл. 31 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища е задължение на общината. Съгласно чл. 30, ал. 4 ЗП и чл. 48, т. 2, б. „б“ ППЗП поддържането на тротоарите, като част от уличната пътна мрежа на съответното място, се организира от съответната община. Съгласно § 1, т. 2 ДР на ЗП „земно платно“ е част от повърхността в обхвата на пътя, върху която са разположени: платното (платната) за движение, разделителните ивици, банкетите, тротоарите, разделителните и направляващите острови, зелените площи, крайпътните отводнителни и предпазни окопи, откосите, бермите и другите конструктивни елементи на пътя. Цитираните нормативни текстове уреждат задължение за ответника да осъществява поддръжка на пътната инфраструктура. Тази дейност съгласно дефиницията в § 1, т. 14 ДР на ЗП касае осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година. Неизпълнението на тези дейности от общината, чиято собственост са пътят и прилежащия му тротоар, е бездействие, което обуславя ангажиране на отговорността на СО по реда на чл. 49 ЗЗД, при доказано увреждане на ищеца и причинната връзка между настъпилите вреди и бездействието на ответника. Съдът е приел, че допускането на технически неизправен елемент на тротоар в гр. София - изпъкнало желязо с височина 6 см, съставлява противоправно бездействие на работници и служители на общината, натоварени с поддръжката на тротоарите в изправно и безопасно за ползване състояние, и представлява нарушение на цитираните по-горе норми, което е основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната й отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД. Общината е отговорна за вредите, които са причинени от нейни служители и тогава, когато не е установено от кои служители конкретно са причинени тези вреди. Вината на съответното длъжностно лице, съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, се предполага до доказване на противното, като по делото тази презумпция не е оборена.

СГС е намерил за правилни изводите на първоинстанционния съд, че вследствие на инцидента на М. Х. са били причинени травматични увреждания, от които същият е претърпял интензивни болки непосредствено след травмата, като това се установява от свидетелските показания и от съдебно-медицинската експертиза. Приел е за доказано, че е налице непълно възстановяване, поради лошо зарастване на счупването, болка, деформация, ограничена подвижност в дясна гривнена става, както и че за настъпилото усложнение е предложена коригираща операция в планов порядък, при която се вземат предвид съпътстващите заболявания и се използва щадяща анестезия. За недоказано съдът е счел твърдението за необратимост на настъпилите травматични увреждания. Посочил е, че бездействието на СО се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, доколкото изпъкналото желязо на тротоара е причината, без която инцидентът не би настъпил, поради което общината следва да носи деликтната отговорност. Относно размера на дължимото обезщетение въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и е изложил съображения, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на това заместващо обезщетение. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания и пр. Като е взел предвид претърпяното от ищеца увреждане, последващото лечение и настъпили усложнения, налагащи коригираща операция в планов порядък, периода на възстановяване, интензитета на търпените болки, деформацията и ограничената подвижност в дясната гривнена става, възрастта на пострадалия, икономическата конюнктура, съдът е направил извод, че адекватното в случая обезщетение възлиза на 15 000 лв., а не на 10 000 лв., за колкото е уважил иска по чл. 49 ЗЗД първоинстанционният съд. По този въпрос е съобразил и практиката на ВКС.

СГС е намерил за неоснователно и недоказано възражението на СО за съпричиняване от страна на ищеца. Изложил е мотиви, че съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Като се е позовал на ППВС № 17/1963 г. и константната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, е посочил, че принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането; прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. Визирал е, че Столична община, чиято е доказателствената тежест за твърдяното съпричиняване, не е ангажирала никакви доказателства, установяващи поведение от страна на ищеца, с което той да е допринесъл за настъпване на вредите - наличието на придружаваща болест глаукома и загубата на зрението на дясното око не могат да доведат до извод, че ищецът е улеснил механизма на увреждането или пък е създал предпоставки за осъществяването му, доколкото по делото не е установено причината за падането да е наличието на придружаваща болест, а такава причина е наличието на необезопасено препятствие, замаскирано от листа, на тротоара, по който се е движел ищецът.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните и доказателства по делото, които имат значение за решението по делото; Следва ли въззивният съд при условията на ограничения въззив, споделяйки като правилни мотивите на първоинстанционното решение, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора; Възпроизвеждането на мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивния съд от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните.

По тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с приетото в т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, като се сочи, че въззивната инстанция не е изложила свои мотиви, а е потвърдила мотивите на решението на първата инстанция, без да обсъди надлежно аргументите и доводите, изложени във въззивната жалба.

2. Може ли да се счита, че е осъществен фактическият състав на деликта при приети и кредитирани съмнителни показания на свидетели (в случая трима), за които има голяма вероятност да са мними очевидци.

По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 183/30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г. на ВКС, ІV г. о.

3. Правилно ли са приети и кредитирани свидетелски показания (на трима свидетели), на които ищецът не е назовал имената в исковата молба, макар ясно да твърди, че са негови приятели и са били с него, когато е претърпял инцидента.

4. Може ли да се приеме, че е налице причинна връзка между поведението на ответника и претърпените телесни увреждания от ищеца, при положение, че фактическият състав на деликта е приет за доказан на основание съмнителни свидетелски показания.

5. Твърдяното от ищеца наличие на стърчащо желязо (остатък от премахнат пътен знак) на тротоара на ул. „Никола Габровски“до ХV-та поликлиника в ж.к. "Дианабад"следва ли да се приеме, че е единствената непосредствена причина за вредоносния резултат, или има и други причини, в т.ч. и обективни (случайно събитие), включително и съпричиняване, които в определено съотношение помежду си определят общия обем на евентуално доказана отговорност за настъпилия деликт. Въпросът е формулиран при твърдения за липса на ангажирани безспорни и категорични доказателства за претърпените от ищеца увреждания на здравето.

В изложението се визира и очевидна неправилност на атакуваното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК.

М. М. Х. е депозирал отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По въпросите по т. 1 от изложението е налице утвърдена непротиворечива практика на ВКС, включително задължителна такава, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В случая въззивното решение е съобразено с горните изисквания, като СГС не е възпроизвел мотивите на първоинстанционния съд, а като е обсъдил доводите на страните и събраните доказателства, е извел свои самостоятелни изводи по спора.

Въпросите по т. 2 и 4 са формулирани изцяло според защитната теза на жалбоподателя, че свидетелските показания са съмнителни и изхождат вероятно от мними очевидци. Тази теза не отговаря на приетото от въззивния съд, че тези показания са логични, последователни, взаимно допълващи се и потвърдени и от съдебно-техническата експертиза по делото, поради което следва да им се даде вяра.

Въпросът по т. 3 не представлява такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а по естеството си е оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване и след преценка на конкретните обстоятелства по делото.

И последният въпрос не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е по съществото на спора, поради което не подлежи на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че въпросът по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е конкретен в указаната с визираното по-горе тълкувателно решение степен - да е свързан с решаващите съображения на съда и предмета на делото, но същевременно да притежава абстрактност, доколкото без необходимата абстрактност от фактическите твърдения и теза на страната същият губи характеристиката си на правен и не предполага даване на принципен отговор, а се свежда до оспорване на крайните изводи на съда по същество, въз основа на конкретните доказателства по делото. Изложеното по-горе, както и обстоятелството, че Столична община не е визирала съдебна практика, на която атакуваното въззивно решение противоречи по въпросите по т. 3 – 5, обуславя извод, че не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Настоящият съд не следва да уважава искането на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски пред ВКС, тъй като по делото липсват данни за направени такива.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,



О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260242 от 19.01.2022 г. по гр. д. № 3645/2021 г. на Софийски градски съд в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.





ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: