11 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 653 гр. София, 22.07. 2022г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май, две хиляди двадесет и втора година, в състав: Председател: EМИЛ ТОМОВ Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4943 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Еко България“ ЕАД и по касационни жалби на ответниците З. Г. Д., Й. Г. Й., А. М. С., И. М. В. - Р. и С. П. С. срещу решение № 372 от 12. 04. 2021г., постановено по в. гр. д. № 2987/2020г. на Софийски апелативен съд /САС/, ХІV граждански състав. Ищецът обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено решение от 04. 11. 2019г. по гр. д. № 4327/2015г. на Софийски градски съд /СГС/, 1 – 12 състав, в частта, в която ответниците са осъдени да заплатят по равно на ищеца сумите 41 415 евро и 1 841 лева, на основание чл. 190, ал. 2 ЗЗД, и вместо него е постановено друго решение, с което З. Г. Д. и Й. Г. Й. са осъдени да заплатят на „Еко България" ЕАД сумите от по 6 039.69 евро и 268.48 лева, всеки от тях, представляващи намалена продажна цена и възстановени разходи на основание чл. 190, ал. 2 ЗЗД, и С. П. С., А. М. С., И. М. В. – Р. са осъдени да заплатят на „Еко България“ ЕАД сумите от по 5 752.08 евро и 255.69 лева, всеки от тях, на същото правно основание. Ищецът обжалва въззивното решение и в отхвърлителната му част, с която са отхвърлени предявените искове по чл.190, ал.2 ЗЗД за разликата над присъдените размери на всеки от ответниците и общо за всички 29 335.62 евро и 1 304.03 лева до присъдените общо от първата инстанция 41 415 евро и 1 841 лева, представляващи намалената продажна цена и възстановени разноски, поради съдебното отстраняване на купувача „Еко България“ ЕАД с влязло в сила решение по гр. д. № 12 564/2007г. на СРС, 33 граждански състав. Ответниците З. Г. Д., Й. Г. Й., А. М. С., И. М. В. - Р. и С. П. С. обжалват въззивното решение в осъдителните му части, посочени по-горе, с които са осъдени да заплатят разделно на „Еко България“ ЕАД горепосочените суми, представляващи намалената продажна цена и възстановени разноски по нотариалното изповядване на продажбата, на основание чл. 190, ал. 2 ЗЗД. По касационната жалба на ищеца „Еко България“ ЕАД: Касаторът - ищец поддържа, че въззивно решение е неправилно в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло като ответниците бъдат осъдени да заплатят солидарно претендираните парични суми. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищецът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните в своето решение?, по който твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните решения: № 57 от 02. 03. 2011г. по гр. д. № 1416 по описа за 2010г. на Трето г. о., № 37 от 29. 03. 2012г. по гр. д. № 241/2011г. на Първо г. о., № 536 от 19. 12. 2012г. по гр. д. № 89 по описа за 2012г. на Четвърто г. о., № 149 от 03. 07. 2012г. по гр. д. № 1084/2011г. на Трето г. о., № 7 от 08. 02. 2012г. по гр. д. № 510/2011г. на Второ г. о., № 115 от 30. 04. 2013г. по т. д. № 805/2011г. на Второ т. о. и № 22 от 24. 02. 2015г. по гр. д. № 4581/2014г. на Първо г. о.; 2. „Задължен ли е въззивният съд, в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, да се произнесе по основателността на исковете, като формира вътрешното си убеждение за правнорелевантните факти въз основа на всички обстоятелства по делото и всички доводи и възражения на страните на основание чл. 235, ал.2 ГПК?“, по който навежда противоречие с: ТР №1/2013 от 09. 12. 2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №292 от 20. 01. 2016г. по гр. д. №952/2015г. на ВКС, III г.о. и решение №127 от 05. 04. 2011г. по гр. д. № 1321/2009г. на ВКС, IV г. о., и 3. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да изложи съображения защо основава изводите си само на тях? Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?“, по който поддържа противоречие с решение № 212/01.02.2012г. по т. дело № 1106/2010г. на Второ Т.О. на ВКС. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формулира следните въпроси: 4. „При липса на изричен текст в нотариалния акт, който да дефинира изрично или чрез препращане дяловете на множество продавачи на недвижим имот в собствеността и който да сочи, че цената на имота е получена пропорционално на тези дялове, може ли съдът, по пътя на тълкуването, да замести волята на страните и да определи квотите на всеки съсобственик - продавач в задължението за връщане на цената при евикция, пропорционално на квотите им в собствеността?“, 5. „При липса на изрична уредба в нотариалния акт, която да дефинира дяловете на множество продавачи на недвижим имот в собствеността и която да сочи, че цената на имота е получена пропорционално на тези дялове, могат ли съсобствениците да допълнят липсващата си в договора уговорка за разпределение на дяловете им в съсобствеността, съответно в цената на продадения съсобствен имот, чрез твърдения пред съда по делото за намаляване на продажната цена, поради евикция на купувача, и следва ли тези твърдения да бъдат кредитирани при решаване на делото по същество?“, 6. „Когато е налице правен спор относно облигационни права, които произтичат от вещни, отговорността винаги ли се отнася към съответната квота от собствеността или за всеки конкретен случай, трябва да се изследва смисълът на поетите задължения и начинът, по който те са формулирани от страните в съответния договор?“, 7. „Може ли да се квалифицира като неделимо задължението за връщане на намалената част от продажната цена на недвижим имот при евикция, когато в самия договор за покупко-продажба, не се съдържа информация за дяловете на продавачите в съсобствеността и задълженията към купувача, са поети общо от тях?“, и 8. „По какъв начин следва да бъде поето задължението за връщане на цената на недвижим имот при евикция, между множество продавачи, когато нотариалният акт за покупко-продажба и платежните документи не съдържат индикация за квотите на продавачите в собствеността, а получените от всеки един от тях части от продажната цена, не кореспондират с тези квоти?“. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, излагайки твърдения за необоснованост на решението поради противоречие между доказателствата и установените от съда факти, или поради противоречие между фактите и приложената от съда правна норма /неправилна квалификация/, довели до неразбираемост на волята на съда в мотивите на решението. Ответниците не са подали отговор на касационната жалба на ищеца. По касационната жалба на ответниците З. Г. Д. и Й. Г. Й.: Касаторите - ответници поддържат, че въззивно решение е неправилно в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Молят то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло, или делото да бъде върнато на друг състав на САС за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторите релевират основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Дали при предявен установителен иск срещу праводателите на недвижим имот и приобретателят му всички ответници са необходими другари?“ и 2. „Следва ли въззивният съд служебно да следи спрямо кои другари първоинстанционното решение е влязло в сила и трябва ли това изрично да бъде съобщено на другите участници, между които продължава въззивното производство? Ако да - то под каква форма и с какъв съдебен акт въззивният съд трябва да установи този факт?“, по които твърдят, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 221 от 05. 06. 2012г. по гр. д. № 1190/2011г. на ВКС, I г. о. и решение № 176 от 30. 12. 2020г. по т. д. № 2286/2019г. на ВКС, II т. о.. Навеждат и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като формулират следния въпрос: 3. „По дело за съдебна евикция /осъществена или бъдеща/ необходими или обикновени другари са праводателите на имота, който е продаден, и третото лице, което е придобило имота?“. Позовават се също на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, като излагат твърдения за погасяване по давност на присъдените в полза на ищеца вземания, доколкото спрямо него решението по гр. д. № 12 564/2007г. на СРС, 33 граждански състав, е влязло в сила на 01. 08. 2008г., която дата е началният момент, от който започва да тече погасителната давност, и за нарушение на материалния закон, поради липса на материалните предпоставки по чл. 190, ал. 2 ЗЗД. По касационната жалба на ответниците А. М. С., И. М. В. - Р. и С. П. С.: Касаторите - ответници поддържат, че въззивно решение е неправилно в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Молят то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло, или делото да бъде върнато на друг състав на САС за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторите релевират основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Необходими другари ли са продавачът и купувачът по иск, предявен от трето лице на основание чл. 124 ГПК /чл. 97 ГПК /отм./ за собственост върху недвижим имот, когато е продаден чужд имот?“ и 2. „Следва ли въззивният съд служебно да следи спрямо кои другари първоинстанционното решение е влязло в сила и трябва ли това изрично да бъде съобщено на другите участници, между които продължава въззивното производство? Ако да - то под каква форма и с какъв съдебен акт въззивният съд трябва да установи този факт?“. Твърдят, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2019г. от 02. 07. 2021г. на ОСГТК; решение № 221 от 05. 06. 2012г. по гр. д. № 1190/2011г. на ВКС, I г. о. и решение № 176 от 30. 12. 202г. по т. д. № 2286/2019г. на ВКС, II т. о.. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формулират следния въпрос: 3. „По дело за съдебна евикция /осъществена или бъдеща/ необходими или обикновени другари са праводателите на имота, който е продаден, и третото лице, което е придобило имота?“. Позовават се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изтъквайки съображенията, изложени по - горе от ответниците З. Г. Д. и Й. Г. Й. в касационната им жалба. Насрещната страна по касационните жалби на ответниците – ищецът „Еко България“ ЕАД подава общ отговор за двете касационни жалби, в който поддържа становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема в настоящата предварителна фаза на касационното производство, следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни по искове с правно основание чл. 190, ал. 2 ЗЗД срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /въззивно решение по искове по граждански облигационен спор с цена на всеки над 5 000 лв./, т. е. те са допустими. Настоящото исково производство е образувано по предявени осъдителни искове с правна квалификация чл. 190, ал. 2 ЗЗД от „Еко България“ ЕАД срещу З. Г. Д., Й. Г. Й., А. М. С., И. М. В. - Р. и С. П. С. за солидарното им осъждане да заплатят сумата 41 415 евро, представляваща продажна цена на 5/16 идеални части от закупените от дружеството-ищец недвижими имоти с договор за продажба от 12. 09. 2003г., от които е съдебно отстранен; сумата 1 881.52 лв., представляваща 5/16 идеални части от разноските, заплатени от дружеството – ищец във връзка със същата сделка и сумата 100 000 лв. /частичен иск при общо притезание в размер на 226 831.54 лв./, представляваща обезщетение за претърпените вреди поради съдебното отстраняване от посочените идеални части от правото на собственост върху имотите. По отношение на последната искова претенция въззивното решение не е обжалвано, поради което то е влязло в сила и не е предмет на настоящото касационно производство. Въззивният съд е приел за установено от приетите по делото доказателства, че между ищеца и ответниците е бил сключен договор за продажба на 12. 09. 2003г., оформен с нотариален акт № 84, том II, рег. № 4356, н.д. № 258/2003г. на нотариус Ан. Г., с рег. № 031 на НК, по силата на който ответниците - продавачи са прехвърлили на дружеството - купувач правото на собственост върху два неурегулирани поземлени имота с пл. № 1343, с площ от 2 901 кв.м. и с пл. № 1342, с площ от 111 кв.м., по кадастралния план на [населено място], местността „Южна градска територия – първа част“, срещу продажна цена от 132 528 евро, платена изцяло и в брой на продавачите по банков път, които от своя страна са декларирали, че са единствени собственици на недвижимите имоти. Установил е още, че с влязло в сила решение по гр. д. № 12564/2007г. на Софийски районен съд, 1-33 състав, е признато за установено по предявените искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ от Л. В. Н. против ответниците по настоящото дело и ищеца „Еко България“ ЕАД, че ищцата Н. е собственик на 5/16 идеални части от недвижимите имоти, предмет на посочения по - горе договор за продажба, от който дружеството - ищец черпи права. Въз основа на гореизложеното е счел, че са налице материалноправните предпоставки на чл. 190, ал. 2 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответниците за съдебното отстранение на купувача от 5/16 ид. части от продадените имоти, който в хипотезата, в която не желае разваляне на договора, може да иска намаление на цената и обезщетение за вредите. За да констатира, че не са настъпили последиците на погасителната давност относно исковете по чл. 190, ал. 2 ЗЗД, САС е приел, че моментът, от който тече давностният срок, е този, в който е станало ясно, че действието на договора за продажба е отпаднало, т.е. момента на влизане в сила на съдебното решение за признаване на права на трето лице върху продадената вещ, който в случая е 26. 07. 2010г.. За да изведе този правен извод решаващият съд е намерил, че при предявени положителни установителни искове за собственост /каквито са били исковете по гр. д. № 12564/2007г. на Софийски районен съд/, щом искът е от или против повече от едно лице и естеството на спорното правоотношение налага еднакво решение по отношение на всяко от тях, е налице хипотезата на необходимо другарство по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК, от което следва, че процесуалните действия по обжалване на постановеното решение от някои от другарите пораждат правни последици и в правната сфера на необжалвалия необходим другар. В случая е установено, че ищцовото дружество „Еко България“ ЕАД е участвало във въззивното и касационно производство по предявения по чл. 97, ал.1 ГПК /отм./ иск като ответник и необходим другар на продавачите по продажбата от 12. 09. 2003г. и независимо, че е получило съобщение за първоинстанционното решение на 17. 07. 2008г., като не е подавало въззивна или касационна жалба, по отношение на него съдебното решение е влязло в сила на 26. 10. 2010г., когато е влязло в сила по отношение на всички ответници – необходими другари, от който начален момент до завеждане на настоящите искове на 31. 03. 2015г. не е изтекъл приложимия петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Относно размера и вида на отговорността на ответниците САС е приел, че договорената и платена продажна цена и разноски по договора за продажба са в размер съответно на 132 528 евро и 5 891. 06 лв., които намалени пропорционално за 5/16 идеални части, от които ищецът е съдебно отстранен, възлизат на 41 415 евро и 1 841 лв.. Посочил е, че липсва законова разпоредба или договорна клауза, които да ангажират претендираната от ищцовото дружество солидарна отговорност на ответниците, поради което отговорността на последните в хипотезата на чл. 190, ал. 2 ЗЗД е разделна. Относно начина на разпределение на дължимите суми е съобразил обстоятелството, че ответниците са съсобственици на основание наследяване на процесните поземлени имоти, въз основа на което е заключил, че следва да отговарят съразмерно на квотата си в съсобствеността, а не по равно, както са били осъдени от първоинстанционния съд. Поради това въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, в която процесните суми са били присъдени по равно от всеки от петимата ответници и вместо това им е възложил същите, съразмерно на участието им в съсобствеността върху евинцираните 5/16 ид.ч. от процесните недвижими имоти, като е отхвърлил исковете за разликата до целите им предявени размери. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение: Поставените от касаторите въпроси могат да бъдат обобщени до три правни въпроса, които са от значение за изхода на конкретния правен спор, т.е. отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС за общо основание за допускане на касационното обжалване. Първият, поставен от касатора – ищец, процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички относими към спора доказателства в тяхната взаимовръзка, възраженията и доводите на страните, е формирана безпротиворечива практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС, както и цитираните по-горе, посочени от касатора решения). Според последната, въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. САС е изложил подробни собствени фактически и правни изводи по исковете с правно основание чл. 190, ал. 2 ЗЗД, въз основа на съвкупен анализ на всички приети по делото доказателства /писмени и заключение на съдебно – икономическа експертиза/, както и на всички наведени от страните доводи и възражения. Решаващият съд е извършил самостоятелна съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства, без да е игнорирал някои от тях, като е обективирал подробно и аргументирано своите фактически изводи в мотивите на въззивното решение. Същото се отнася и до дадените правни разрешения, които отговарят на всички наведени обстоятелства, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства, вкл. досежно вида отговорност на ответниците по исковете с правно основание чл. 190, ал. 2 ЗЗД. САС е изложил подробни съображения защо приема, че не е налице солидарна отговорност на ответниците по предявените облигационни искове, посочвайки, че такава не произтича нито от закона, нито от процесния договор за продажба, т.е. от намеренията на страните по него, нито от естеството на процесните задължения. По този начин е съобразил и евентуален довод на ищеца за неделимост на задълженията на ответниците, обуславяща също солидарна отговорност, намирайки го за неоснователен, въпреки, че изрично не е извел такъв правен извод в мотивите на решението си, извън общият извод за липса на солидарна отговорност. Следователно въззивният съд е изложил подробни и изчерпателни собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора, обсъждайки всички относими доказателства и всички доводи и възражения на страните, поради което решаващите правни съображения в атакуваното въззивно решение по горепосочения процесуалноправен въпрос са изцяло съобразени с горецитираната практика на ВКС. Вторият, процесуалноправен въпрос, поставен от касаторите – ответници и преформулиран от касационния съд съобразно правомощията му по т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е: Необходими другари – ответници ли са продавачът и купувачът по установителен иск за собственост на недвижим имот, предявен от трето лице на основание чл. 124 ГПК /чл. 97 ГПК /отм.//, когато продаденият имот или част от него са чужди?. Този правен въпрос има обуславящо значение спрямо изхода на спора по чл. 190, ал. 2 ЗЗД, доколкото е от значение за определяне на началния момент на течение на погасителната давност с оглед своевременно направеното в тази връзка възражение на ответниците. Тъй като ищецът – купувач, участвал на страната на ответниците в производството по иска по чл. 97 ГПК /отм./, е получил съобщение за първоинстанционното решение на 17. 07. 2008г. и понеже не го е обжалвал, макар да е участвал във въззивното и касационното производство по делото, в случай, че не притежава качеството „необходим другар“ спрямо останалите ответници – продавачи по продажбата, спрямо него решението по съдебното отстраняване би влязло в сила по – рано отколкото спрямо продавачите и процесните вземания биха били погасени по давност. Горепосоченият правен въпрос е намерил разрешение в практиката на ВКС, обективирана в решение № 134 от 03. 02. 2020г. по гр. д. № 296/2019г. на ВКС, II г. о., като атакуваното въззивно решение е изцяло съобразено с него. Според даденото разрешение в горецитираното решение на ВКС, при предявени искове за собственост на конкретен недвижим имот, когато искът е заявен от повече от едно лице или срещу повече от едно лице, е налице хипотеза на необходимо другарство по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК, но само и доколкото естеството на спорното правоотношение налага решението на съда да бъде еднакво по отношение на всеки един от тях. При условията на пасивна легитимация на страната на ответника, в хипотезата, разгледана в ТР № 4/ 14. 03. 2016г. по тълк. д. № 4/2014г. на ОСГК на ВКС, т. 3Б, при предявен иск срещу повече от едно лице, когато единият от ответниците се е разпоредил със спорния недвижим имот в полза на останалите ответници, искът срещу лицето, което се е разпоредило с имота има правен интерес, доколкото с извършеното разпореждане е нарушено правото на собственост на ищеца. В тези хипотези правният интерес е обусловен и от необходимостта, позитивното решение в полза на ищеца, да е еднакво по отношение на всички ответници - прехвърлител и приобретател. Насочвайки иска както срещу приобретателя на вещта, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение на всички ответници, които са засегнали правото му на собственост, което налага извода, че по установителния иск за собственост ответниците имат качеството на необходими другари. Цитираните от ответниците решение № 221 от 05. 06. 2012г. по гр. д. № 1190/2011г. на ВКС, I г. о. и решение № 176 от 30. 12. 2020г. по т. д. № 2286/2019г. на ВКС, II т. о. като практика на ВКС, на която атакуваното въззивно решение противоречи, касаят различни от процесния случаи, поради което разрешенията в тях не са приложими по делото. В едното решение е разгледана хипотеза на предявен собственически иск от един съсобственик срещу друг съсобственик /установителен или ревандикационен/, в която е прието, че съсобствениците не са необходими другари. Второто решение разглежда иск за реално изпълнение на договор за банков кредит, предявен срещу солидарно отговорни кредитополучател и съдлъжник, за които е посочено, че са обикновени другари. Настоящият иск е различен, с правно основание чл. 190, ал. 2 ЗЗД, предявен от евинцирания от имотите купувач срещу продавачите на чуждите вещи, т.е. спрямо него не могат да намерят приложение разрешенията, дадени в цитираните две решения по чл. 290 ГПК на ВКС. Неосъществяването на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория правен въпрос, изключва наличието и на другото наведено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото е налична съвременна практика на ВКС, с която обжалваният акт е съобразен. Третият правен въпрос, поставен от касатора – ищец, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е: По какъв начин следва да бъде разпределено задължението за връщане на цената на недвижим имот при евикция при множество продавачи, когато нотариалният акт за покупко-продажба и платежните документи не съдържат индикация за квотите на продавачите в собствеността?. Спрямо него също не е осъществено релевираното допълнително основание. Няма съмнение в правната доктрина и в съдебната практика, че при евинциран имот в съсобственост продажната цена се разпределя според дяловете в съсобствеността, ако друго не е уговорено в договора или установено в исковия процес. По същия начин се дължи връщането на продажната цена при евикция на купувача на съсобствеността, вкл. при частична евикция. По процесното правоотношение в договора за продажба от 12. 09. 2003г. не е уговорено нещо различно, нито е установено нещо различно от приетите по делото доказателства, поради което горепосоченото правило, произтичащо от закона, е приложимо. Не е налице и релевираната от всички касатори очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Доколкото релевираната очевидна неправилност е в контекста на поставените горепосочени три въпроса и с оглед изложеното по – горе по тях, квалифицирани състави на неправилност не са осъществени по конкретното дело. На основание гореизложеното не следва да бъде допускано исканото касационно обжалване на атакувания въззивен съдебен акт. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 372 от 12. 04. 2021г., постановено по в. гр. д. № 2987/2020г. на Софийски апелативен съд, ХІV граждански състав, в обжалваната му част. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.