2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 608 гр. София, 22.11.2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 1579 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Р. /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, представлявано от адв. К. Я. – И., срещу определение № 1621 от 10.06.2015г. по т.д. № 2505/2015г. на САС, 3 състав, с което е оставена без уважение жалбата му срещу решение № 2 от 02.01.2014г. по т.д. № 7993/2012г. на СГС, VI-14 състав в частта, в която е прекратено производството по делото срещу първия ответник и главен длъжник [фирма] /в несъстоятелност/ поради липса на правен интерес. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че има правен интерес да установи със сила на пресъдено нещо вземането си спрямо главния длъжник в исковото производство, тъй като при евентуално положително решаване на спора по отношение на него пределите на силата на пресъдено нещо на съдебното решение ще обхванат и третите лица, които са предоставили свое имущество в обезпечение на вземането на ищеца. Сочи, че по този начин ще се стабилизира окончателно и издаденият в заповедното производство в негова полза изпълнителен лист, въз основа на който ще има право да насочи принудително изпълнение и да се удовлетвори от имуществото на третите лица – ипотекарни длъжници. Поддържа, че определението на въззивния съд е необосновано, тъй като съдът не е обсъдил събраните доказателства и правните доводи на жалбоподателя и не е изградил свои самостоятелни фактически и правни изводи. Твърди, че въззивният съд неправилно е квалифицирал вземането на банката като прието, при условие, че съдът по несъстоятелността не е постановил определение за одобряване на списъка с приети вземания. Поддържа още, че неправилно въззивният съд ограничава приложното поле на чл.637, ал.6, т.3 ТЗ до случаите, в които вземането на кредитора не е прието в производството по несъстоятелност, както и не е съобразил фактите и обстоятелствата по делото – че вземането на банката, предмет на установителния иск, е обезпечено с ипотека, учредена от трети лица върху имущество, което не е част от масата на несъстоятелността. Представя изложение по чл.283, ал.3, т.1 ГПК, в което поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата по следните правни въпроси: 1. Кога едно предявено в производството по несъстоятелност вземане придобива качеството на „прието“ вземане“? Поддържа противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 112 от 22.10.2010г. по т.д. № 191/2010г. на ВКС, ТК, I т.о. – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; 2. Включването на вземането в списъка на приетите вземания изключва ли правния интерес от водене на установителен иск по чл.422 вр. чл.415 ГПК срещу длъжник, за когото е открито производство по несъстоятелност, когато вземането на кредитора е обезпечено с ипотека на недвижими имоти – собственост на трети лица? Поддържа, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, което съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като сочи определение № 2945 от 28.11.2014г. по ч.гр.д. № 4269/2014г. на САС, ГО, 10 състав и решение от 01.06.2011г. по гр.д. № 2764/2011г. на СГС, ГО, IV– Г състав; Формулира въпроса и по следния начин: „Условие ли е за прилагането на предвиденото в чл.637, ал.6, т.3 ТЗ изключение вземането, което е предмет на иска, да не е включено в списъка с приетите в производството по несъстоятелност вземания?“ Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в противоречие с определение № 84 от 30.01.2015г. по ч.т.д. № 626/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и с определение № 46 от 23.01.2012г. по ч.т.д. № 780/2011г. на Варненски апелативен съд и решение № 177 от 06.04.2012г. по в.гр.д. № 299/2012г. на Пазарджишки ОС – основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.; 3. Допустимо ли е съдът да прекрати дело, образувано по установителен иск по чл.422 вр. чл.415 ГПК срещу длъжник в открито производство по несъстоятелност само на основание, че вземането – предмет на иска, е включено в списъка с приетите вземания, без да се изследват наведените от страната твърдения за наличие на предпоставките за прилагане на изключението, предвидено в чл.637, ал.6, т.3 ТЗ? Формулира въпроса и по-общо: Длъжен ли е въззивният съд в производството по реда на чл.274 и сл. ГПК да разгледа всички изложени в частната жалба възражения на въззивника срещу оспорения съдебен акт и да обсъди събраните от първоинстанционния съд доказателства? Поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с решение № 57 от 02.03.2011г. по гр.д. № 1416/2010г. на ВКС, ГК, III г.о. и определение № 700 от 23.07.2010г. по ч.гр.д. № 838/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.; 4. Процесуалноправният въпрос за съществуването, респ. липсата на правен интерес от предявяването на установителен иск по чл.422 вр. чл.415 ГПК в обжалваното определение е разрешен в противоречие с разрешението, дадено с определение № 52 от 21.01.2013г. по ч.т.д. № 967/2012г. на ВКС, ТК, II т.о. Ответникът [фирма] не изразява становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта му, имаща характера на определение за прекратяване на производството по предявения против [фирма] установителен иск, въззивният съд е приел за безспорно установено, че с решение от 05.11.2011г., постановено по т.д. № 4887/2011г., вписано в ТР на 07.12.2011г., е открито производство по несъстоятелност на дружеството, като са представени и доказателства, че вземането, предмет на производството, е предявено от ищеца в производството по несъстоятелност и включено в списъка на приетите вземания, обявен в ТР на 03.02.2012г. и че срещу същото не са постъпвали възражения. С оглед на това въззивният съд е споделил съображенията на първоинстанционния съд, че след като вземането на ищеца е прието в производството по несъстоятелност на длъжника, за него не е налице правен интерес от търсената в производството защита. Приел е, че не са налице условията на чл.637, ал.6 ТЗ, тъй като към датата на предявяване на иска вземането, предмет на установителния иск, вече е безспорно поради това, че е прието в производството по несъстоятелност. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от частния жалбоподател трети процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд в производството по реда на чл.274 и сл. ГПК да разгледа всички изложени в частната жалба възражения на въззивника срещу оспорения съдебен акт и да обсъди събраните от първоинстанционния съд доказателства?“ е релевантен, тъй като е обусловил изхода на делото. По този въпрос е налице постоянна съдебна практика, от която въззивният съд се е отклонил, поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулираните от частния жалбоподател първи и втори въпроси не са обсъждани от въззивния съд - съдът не се е произнесъл по изложените в частната жалба доводи за липса на определение на съда по несъстоятелност за одобряване на списъка на приетите вземания и за наличие на обезпечение на вземането, предмет на иска, чрез ипотека върху имущество на трети лица. Поради това тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, а произнасянето по тях е обусловено от отговора на поставения трети процесуалноправен въпрос. Четвъртият процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, а представлява оплакване за неправилност на въззивното определение. По поставения трети процесуалноправен въпрос е формирана постоянна съдебна практика - ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/12г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и посочените от частния жалбоподател решение № 57 от 02.03.2011г. по гр.д. № 1416/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 700 от 23.07.2010г. по ч.гр.д. № 838/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК и др., съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Тази практика е относима и към задълженията на въззивния съд в производството по въззивно обжалване на определенията. При постановяване на обжалваното определение апелативният съд се е отклонил от формираната постоянна практика, като не е обсъдил изложените от частния жалбоподател доводи за липса на определение на съда по несъстоятелност за одобряване на списъка на приетите вземания и за наличие на обезпечение на вземането, предмет на иска, чрез ипотека върху имущество на трети лица. Независимо от допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение, обжалваното определение е правилно по следните съображения: Производството по издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е започнало въз основа на подадено от касатора „Р. /България/“ АД заявление от 29.06.2012г., след като с решение от 05.12.2011г. по т.д. № 4887/2011г. на СГС, ТО, VI-6 състав, вписано в ТР на 07.12.2011г., е открито производство по несъстоятелност на длъжника [фирма]. Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК е издадена по ч.гр.д. № 31572/2012г. на СРС, 52 състав на 13.07.2012г., а изпълнителен лист е издаден на 16.07.2012г. С оглед подадено от длъжника възражение по чл.414 ГПК, на 05.11.2012г. е предявен от „Р. /България/“ АД иск по чл.422 вр. чл.415 ГПК за установяване на вземането. Вземането, предмет на иска, е предявено от кредитора в производството по несъстоятелност на [фирма], включено е в списъка на приетите от синдика вземания, обявен в ТР на 03.02.2012г., и с определение от 06.11.2015г. на съда по несъстоятелност, обявено в ТР на 10.11.2015г., този списък е одобрен с изменение по отношение на предявеното от ищеца по настоящото дело вземане, като това вземане се счита прието като обезпечено с поредност на удовлетворяване – чл.722, ал.1, т.1 ТЗ и е допълнен по отношение на предявеното от ищеца с молба вх. № 1156/06.10.2012г. вземане по договор за револвиращ банков кредит от 21.09.2004г. и анексите към него, с длъжника [фирма] като кредитополучател, като е включена и законната лихва върху главницата, считано от 06.01.2012г. /датата на подаване на молбата по чл.685 ТЗ/ до окончателното плащане. Съгласно постановеното по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК определение № 463 от 07.08.2015г. по ч.т.д. № 1207/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., приемането на вземането при условията на чл.693 ТЗ в производството по несъстоятелност на длъжника, открито след предявяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК на иск за съществуване на вземането, лишава кредитора от правен интерес да води иска, дори вземането да е обезпечено с ипотека върху имот на трето лице и длъжникът да не е оттеглил възражението си по чл.414 ГПК, ако кредиторът разполага с изпълнителен лист за вземането си по чл.418, ал.2 ГПК. Включване на вземането в одобрения от съда списък на приетите вземания в производството по несъстоятелност на длъжника предпоставя прекратяване на производството по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск на основание чл.637, ал.2 ТЗ, което се явява лишено от спорен предмет, но прекратяването на исковото производство не е основание за обезсилване на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист по аргумент от т.13 от ТР № 4 от 18.06.2013г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Приетото в производството по несъстоятелност вземане се счита за безспорно установено в отношенията между длъжника и кредитора по силата на включването му в одобрения от съда списък на приетите вземания, което препятства обезсилването на изпълнителния лист и същевременно легитимира кредитора да осъществи принудително изпълнение въз основа на него /чл.429, ал.3 ГПК/ по отношение на предоставеното в обезпечение чуждо имущество, независимо от невъзможността да проведе индивидуално принудително изпълнение върху включеното в масата на несъстоятелността имущество на длъжника. Настоящият състав намира, че тази практика следва да намери приложение и в процесната хипотеза, в която производството по иска по чл.422 ГПК е започнало при висящо открито производство по несъстоятелност спрямо длъжника и в хода на исковото производство вземането е прието при условията на чл.693 ТЗ в производството по несъстоятелност на длъжника, ако ищецът – кредитор разполага с отнапред издаден изпълнителен лист по чл.418, ал.2 ГПК. В тази хипотеза кредиторът също е лишен от правен интерес да продължи воденето на установителния иск, за да установи вземането си към длъжника с влязло в сила решение, тъй като вече се е снабдил с изпълнителен лист по чл.418, ал.2 ГПК въз основа на заповедта за изпълнение и може, ползвайки се от издадения срещу длъжника изпълнителен лист, да пристъпи към принудително изпълнение върху предоставеното за обезпечение чуждо имущество, ползвайки се от правото по чл.429, ал.3 ГПК. Постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 84 от 30.01.2015г. по т.д. № 626/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., на което се позовава частният жалбоподател, е неотносимо към настоящото дело, макар също да разглежда хипотеза на иск, предявен при наличие на висящо открито производство по несъстоятелност спрямо длъжника. Това определение обаче касае осъдителен иск за заплащане на парични вземания във връзка с развален договор, по който не е налице издаден в полза на ищеца – кредитор изпълнителен лист по чл.418, ал.2 ГПК. С оглед именно на това обстоятелство съставът на ВКС е формирал извод за допустимост на основание чл.637, ал.6, т.3 ТЗ вр. чл.429, ал.3 ГПК на нови съдебни производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника, ако вземането на кредитора – ищец е обезпечено със залог и/или ипотека върху имущество на трети лица и обезпечителното правоотношение не е погасено, като е изложил съображения, че по този начин се осигурява възможността кредиторът да се ползва от субективните предели на издаден срещу длъжника изпълнителен лист, които съгласно чл.429, ал.3 ГПК се разпростират върху третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на дълга, който изпълнителен лист има сила срещу третото лице, когато взискателят насочи изпълнението върху вещта, служеща за обезпечение. Предвид изложеното, независимо от обстоятелството, че вземането, предмет на предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК, е обезпечено с имущество на трето лице /ипотекарен длъжник/, което се установява от представените с исковата молба доказателства, приемането на вземането при условията на чл.693 ТЗ в производството по несъстоятелност на длъжника е довело до отпадане на правния интерес на ищеца с оглед наличието на издаден срещу длъжника изпълнителен лист, който при прекратяване на производството по иска не подлежи на обезсилване по аргумент от т.13 от ТР № 4 от 18.06.2013г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Кредиторът – ищец може, ползвайки се от издадения срещу длъжника въз основа на заповедта за изпълнение изпълнителен лист, да пристъпи към принудително изпълнение върху предоставеното за обезпечение чуждо имущество, ползвайки се от правото по чл.429, ал.3 ГПК Въззивният съд е достигнал до същия краен извод, поради което постановеното от него определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото на частния жалбоподател не следва да се присъждат разноски за настоящото производство. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : ОСТАВЯ В СИЛА определение № 1621 от 10.06.2015г. по т.д. № 2505/2015г. на САС, 3 състав. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: