Р Е Ш Е Н И Е № 125 гр. София, 12.10.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ИВАЙЛО СИМОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 378/2018 г. по описа на ВКС, ІІ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на адв. М., защитник на подсъдимия В. Н. Д., срещу решение № 28 от 06.03.2018 г. на Великотърновския апелативен съд (ВТАС), постановено по ВНОХД № 16/2018 г. по описа на същия съд. В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като към ВКС са отправени искания да отмени атакуваното решение, като върне делото за ново разглеждане или да го измени. Възражението за нарушение на материалния закон е мотивирано със съображения, че деянието на подсъдимия незаконосъобразно било квалифицирано като престъпление по чл. 357, ал. 1 от НК вместо по чл. 360 от НК. Нормата на чл. 25 от ЗЗКИ, дефинираща понятието държавна тайна, била бланкетна и трябвало да бъде попълнена със съответното съдържание, а именно – факти от обективната действителност, които освен да съответстват на посочените видове обстоятелства в приложение 1, трябвало да са свързани с националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред. Не случайно съгласно чл. 47 от ППЗЗКИ информацията се класифицирала според собственото й съдържание, а не според класификацията на информацията, на която се базира или за информацията, която се отнася. Според касатора от мотивите на съда не ставало ясно кои точно факти от обективната действителност съдържали в себе си законовите изисквания да са свързани с националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред. Без да се попълнят със съответното съдържание, посочените в списък № 1 категории информация, подлежаща на класификация като държавна тайна, били публично известни факти, съдържащи се в редица законови и подзаконови нормативни актове, в художествената литература, киното и т. н. Правни последици можело да породи само посочването на конкретни факти от обективната действителност, съответстващи на императивно посочените за тях изисквания в чл. 25 от ЗЗКИ. Жалбоподателят оспорва извода на съда, че в двете алинеи на чл. 357 от НК били разграничени обектите, върху които се разпростирали вредните последици от деянието – по ал. 1 – обществените отношения, обезпечаващи интересите на РБ, а по ал. 2 – обществените отношения, гарантиращи нейната сигурност. Подобен анализ бил неправилен, тъй като що е държавна тайна се определяло от чл. 25 на ЗЗКИ. В жалбата се отстоява теза, че съобщаването от подсъдимия на св. И. „за извършените действия и лица по плана и оперативно издирвателните мероприятия” (по обвинителния акт) и „сведенията относно действията, които ще бъдат предприети и лицата, спрямо които ще бъдат предприети в рамките на подготвената полицейска операция” (според мотивите на съда) не представлявали държавна тайна по смисъла на чл. 25 от ЗЗКИ, тъй като нерегламентираният достъп до тази информация не би създал опасност за или не би увредил интересите на РБ, свързани с националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред. В случая нерегламентирано изнесената информация, съдържаща се в плановете за реализация на оперативни дела в работата на полицията, представлявала служебна тайна. Това било причината запознаването с този род информация да не е подчинено на нормите на ППЗЗКИ, което следвало и от показанията на св. Я. Д., че служителите, участвали в инструктажа, не са се разписали за това, не бил направен списък на участващите в инструктажа, а грифът „поверително” на плана за реализация бил поставен, защото щял да бъде приложен към оперативната разработка. В касационната жалба са развити и доводи за допуснати още от прокурора, а впоследствие и от съдилищата, съществени нарушения на процесуалните правила, лишили подсъдимия от възможността да разбере в какво точно се състои обвинението. Защитникът твърди, че в нарушение на чл. 246, ал. 2 от НПК в обстоятелствената част на обвинителния акт били посочени редица обстоятелства, за които прокурорът не посочил установяващите ги доказателствени материали. В обстоятелствената част на обвинителния акт залегнал буквален препис на точките от приложение 1 към чл. 25 от ЗЗКИ, която бланкетна норма следвало да се попълни с установени факти от обективната действителност. Било неясно какво точно твърдяла прокуратурата, че е извършил подсъдимият – кои точно от всички посочени законови предпоставки, от кои доказателства следвали тези констатации. Същият пасаж от обвинителния акт бил пренесен и в диспозитива, с което правото на защита било сериозно накърнено. Релевираният касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е мотивиран с доводи, че подсъдимият Д. фактически бил лишен от свобода от 16.12.2016 г., не бил осъждан, имал много добра обществена характеристика, показал много добри резултати в борбата срещу престъпността, бил женен, с малко дете, „забъркването” му в престъпленията се дължало на възникнали неприязнени отношения с висшестоящ полицай. На фона на така установените факти неприлагането на института на условното осъждане по отношение на наложеното на подсъдимия на основание чл. 23 от НК общо наказание било явно несправедливо. С жалбата се претендира и материална незаконосъобразност по отношение на престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК поради наличието на основания за прилагане на чл. 9, ал. 2 от НК. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият В. Д. и защитникът му адв. М. поддържат касационната жалба по подробно изложените в нея съображения. Прокурорът от ВКП счита касационната жалба за неоснователна и предлага на ВКС да остави в сила атакуваното въззивно решение, като се солидаризира със становището на въззивния съд, че в случая се касае за разгласена държавна, а не за служебна тайна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 41 от 13.11.2017 г., постановена по НОХД № 497/2017 г., Русенският окръжен съд (РОС) е признал подсъдимия В. Н. Д. за виновен в това, че на 16.11.2016 г. и на 17.11.2016 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, като служител в * РУ МВР – Р., на длъжност „разузнавач V степен”, сектор „Криминална полиция”, разгласил информация, представляваща държавна тайна по смисъла на чл. 25 от ЗЗКИ, Приложение № 1, раздел ІІ, т. 3, т. 6 и т. 22, съдържаща се в план относно провеждането на действия по разследването по прокурорска преписка № 4378/2016 г. по описа на ОП – [населено място], класифициран с гриф за сигурност „Поверително” и свързаните с него оперативно-издирвателни мероприятия, като съобщил на М. И. И. за извършваните действия и лица по плана и оперативно-издирвателните мероприятия, която информация му е станала известна по служба, поради което и на основание чл. 357, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода. С присъдата си съдът е признал подсъдимия Д. за виновен и в това, че на 16.12.2016 г. в [населено място] държал боеприпаси за огнестрелни оръжия – 56 броя пистолетни патрони, калибър 9 х 18 мм., без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339, ал. 1, пр. 2 и чл. 54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода. Подсъдимият Д. е бил признат за виновен и за извършено в периода от 02.09.2016 г. до 15.12.2016 г. в [населено място] престъпление по чл. 360 от НК, за което при условията на чл. 54 от НК му е било наложено наказание една година лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК съдът е наложил на подсъдимия Д. едно общо наказание за извършените престъпления, а именно три години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС при първоначален общ режим; произнесъл се е по приложението на чл. 53, ал. 1, б. „а” от НК, както и по веществените доказателства; възложил е в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. По протест на прокурор в ОП – гр. Русе с искане за увеличаване на наложеното по отношение на подсъдимия общо наказание и жалба на защитника на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 16/2018 г. по описа на ВТАС, като с атакуваното решение № 28 от 06.03.2018 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил съдебния акт на РОС. Касационната жалба на адв. М. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. І. Относно обвинението за престъпление по чл. 357, ал. 1 от НК: Като относими към инкриминираното срещу подсъдимия В. Д. обвинение за престъпление по чл. 357, ал. 1 от НК във въззивното решение са изведени следните фактически положения, еднопосочно установени и от двете съдебни инстанции, а именно, че: Към инкриминирания момент подсъдимият Д. бил разузнавач V степен в група „Противодействие на криминална престъпност” – Запад, сектор „Криминална полиция” към * РУ МВР – Р., със специфично наименование на длъжността „инспектор”. Тъй като работел по линия наркотици, той познавал криминално проявения св. М. Д. повече от 10 години, като го бил привлякъл като секретен доброволен сътрудник. Впоследствие, след преустановяване на агентурната дейност на подсъдимия с доброволните му сътрудници, между двамата се запазили създадените лични контакти. През м. август 2016 г. била регистрирана оперативна разработка „М.” по линия наркотици, ръководена от св. М., която имала за цел да установи схема за доставка и разпространение на марихуана и амфетамин на територията на [населено място]. По този повод била образувана преписка № 4378/2016 г. по описа на ОП – Р.. През м. ноември 2016 г. се пристъпило към реализация на тази разработка, като ръководител на операцията бил св. Я. Д., началник сектор „Криминална полиция” към ** РУП – Р.. На 16.11.2016 г. бил утвърден план за организиране и провеждане на операцията, маркиран с гриф за сигурност „Поверително”, който включвал имената на лицата, спрямо които щяла да се проведе операцията, времето на провеждане, тактиката на провеждане, експлоатиране на СРС по отношение на тях, процесуално-следствените действия, които трябвало да се извършват, служителите, които щели да участват в полицейската акция. Тъй като служителите от ** РУП не били достатъчни за реализиране на мероприятието, св. Я. Д. поискал от св. П. П., началник сектор „Криминална полиция” в * РУП да определи двама служители, които да бъдат включени в операцията. Св. П. предложил на подсъдимия да участва, като му разяснил, че операцията с продължителност три дни била организирана от ** РУП, и му посочил и дните, в които ще се проведе. Подсъдимият не се съгласил под предлог за лични семейни причини. След отказа му за участие в операцията били определени св. Я. Г. и св. Х. К.. В следобедните часове на 16.11. св. Я. Д. провел инструктаж на участниците в полицейската акция, по време на който била изложена подробна информация относно лицата спрямо които ще се проведе и действията, които ще бъдат извършени. По повод работата си подсъдимият узнал информация относно операцията – спрямо кои лица ще се проведе, кога ще се проведе, както и за някои от действията, които ще се предприемат. В 14:54 ч. на 16.11.2016 г. по мобилен телефон, който използвал, с инсталирана програма за безплатна комуникация Viber, подсъдимият Д. съобщил на св. М. И. за предстоящата операция – написал му sms със съдържание: „Сега разбирам В. РУ ще правят операция за наркотици, включително и на територията на П. РУ. Великия Я. Д. в петък, събота и неделя. Така, че умната и ако можеш изчезвай още в четвъртък…” На 17.11.2016 г. в 14:12 ч. комуникацията между двамата продължила. Подсъдимият написал нови съобщения на св. М. И.: „Великия Я. Д. ще удря твоите приятели от В.. Ще ги чака трите дена като си идват от В. със стоката от В. да ги удари… Ако искаш можеш да ги светнеш, но да не излиза от теб … Така че се провалят с гръм и трясък …” Уведомил свидетеля и срещу кои лица ще бъде акцията на полицията: „Ш., И. и компания”, както и за предстоящите процесуално-следствените действия и броя на участниците в акцията: „… после щели да правят обиски по домовете. Ангажирали са цели 20 човека. Ха ха”. Св. И. не предупредил никого за предстоящата акция. На 18.11.2016 г. полицейската операция била проведена успешно: били задържани лица, занимаващи се с разпространение на наркотични вещества – К. Т., И. Й., Д. М., С. П., И. И. и М. М., като било образувано досъдебно производство. ВКС не споделя възражението на жалбоподателя за допуснато съществено нарушение на чл. 246, ал. 2 от НПК на посочените от него основания – че в обвинителния акт прокурорът не посочил установяващите твърденията му доказателствени материали, както и че в обстоятелствената част на акта залегнал буквален препис на съответните точките от приложение № 1 към чл. 25 от ЗЗКИ, която бланкетна норма следвало да се попълни с конкретни факти от обективната действителност. В процесуалния документ, въз основа на който е инициирано съдебното производство, са изложени фактически твърдения относно параметрите на повдигнатото обвинение в обем, който прокурорът е счел за необходим и достатъчен. Именно залегналите в него фактически положения еднозначно са приети и възпроизведени в актовете на двете съдебни инстанции. Повдигнатото обвинение включва съответните обстоятелства относно служебното положение на подсъдимия, отношенията му със св. М. И., начинът, по който подсъдимият узнал за предстоящата полицейска операция, конкретното съдържание на проведената между двамата комуникация чрез съобщения по Viber. Подробно са изброени и доказателствените материали, върху които се основават твърдените факти и обстоятелства, обуславящи по мнението на прокурора съставомерността на повдигнатото обвинение. Посочена е и оценката на характера на разгласената информация и относимостта й в цялост към съответните норми от ЗЗКИ и приложение № 1. Вярно е, че в обстоятелствената част на обвинителния акт е пресъздадено буквално съдържанието на т. 3, т. 6 и т. 22 от приложение № 1 към чл. 25 от ЗЗКИ, като прокурорът не е разграничил и конкретизирал поотделно на кои точно хипотези от т. 3, т. 6 и т. 22 кореспондират разгласените от подсъдимия факти. Непосочването на конкретния вид на информацията, категоризирана в т. 3, т. 6, т. 22, към която спадат инкриминираните сведения, е процесуален недостатък още на обвинителния акт, който впоследствие е механично пренесен и в съдебните актове на РОС и ВТАС. (Както първата инстанция, така и въззивният съд, също са се задоволили само да репродуцират дословно цялостния текст на посочените три разпоредби от р. ІІ на приложение № 1). Изискването за пълна и точна формулировка на обвинението е налагало да се посочат не само съответните приети за противоправно разгласени факти, но и тяхната точна съотносимост към конкретната категория информация, определена в списъка по приложение № 1. Констатираната в тази насока непрецизност на обвинителния акт, съответно на първоинстанционната присъда и въззивното решение, не затруднява непреодолимо реализирането на правото на защита и не нарушава съществено стандарта за съдържанието на процесуалните актове. Това е така, защото във всички процесуални актове фигурират недвусмислени констатации относно съдържанието на изпратените от подсъдимия на св. И. съобщения и е налице преценка, че в тях се съдържа информация за определени обстоятелства, факти за конкретни събития, индивидуализирани по време, място, лица. Изложената в обстоятелствената част на обвинителния акт фактология, изцяло приета от инстанциите по фактите, сочи, че с изпратеното на 16.11. съобщение подсъдимият Д. е разгласил обобщена информация за предстоящата полицейска операция – осведомил е св. М. И., че ще се провежда полицейска операция по линия наркотици, че ще се проведе от ** РУП, но и на територията на * РУП, че ще бъде проведена петък, събота и неделя. („Сега разбирам В. РУ ще правят операция за наркотици, включително и на територията на П. РУ. Великия Я. Д. в петък, събота и неделя…”). На 17.11. подсъдимият е съобщил на св. И. информация за лицата, срещу които ще се проведе операцията („Ш., И. и компания”); за начина, по който ще се проведе операцията – че лицата ще бъдат чакани и ще бъдат „ударени”, като се връщат със стоката от В.; че ще бъдат предприети процесуално-следствени действия – „обиски по домовете”; че подслушвали телефоните им; че в акцията били ангажирани „цели 20 човека” („Великия Я. Д. ще удря твоите приятели от В.. Ще ги чака трите дена като си идват от В. със стоката от В. да ги удари… Ако искаш можеш да ги светнеш, но да не излиза от теб … Така че се провалят с гръм и трясък …”; „ …. Ш., И. и компания…”; „ … после щели да правят обиски по домовете. Ангажирали са цели 20 човека. Ха ха”; „… им слушат телефоните и имат инфо…”). Отправеното предупреждение към св. И. да се скрие още от четвъртък в съобщението от 16.11. (…Така, че умната и ако можеш изчезвай още в четвъртък…”), от кореспонденцията на 17.11 – предложението му да се предупредят лицата за операцията чрез „Й.”, за да се провали полицейската акция (да ги „направят за смях” и „да духат супата”), както и указанието му до св. И. да изтрие хронологията си, по естеството си не представляват конкретна „информация”. С оглед съдържанието си обаче останалите изтъкнати обстоятелства безспорно съставляват такава. При положение, че е налице яснота относно съществуването, естеството и смисъла на инкриминираните като разгласени факти, те безпроблемно могат да бъдат съпоставени и съотнесени към съответни хипотези на общо инкриминираните в т. 3, т. 6 и т. 22 от р. ІІ на приложение № 1 към чл. 25 от ЗЗКИ, включително и от настоящата инстанция. Очевидно е, че съобщената от подсъдимия Д. на св. М. И. информация не е включвала, например, данни за „специални съоръжения”, за „получените в резултат на тези дейности [оперативно-издирвателната и оперативно-разузнавателната дейност на службите за сигурност и обществен ред,] информация и предмети”, „данни, позволяващи да се установят лица, оказали или оказващи им помощ в тези дейности [оперативно-издирвателната и оперативно-разузнавателната дейност на службите за сигурност и обществен ред,]”, факти и обстоятелства, касаещи „лица, подозирани в провеждане на подривна, терористична дейност” и пр. Затова общият обхват на информацията, категоризирана в цитираните разпоредби, реално се ограничава до: - по т. 3 – сведения за организацията, способите и средствата при изпълнение на специфични задачи, осъществявани чрез оперативно-издирвателната и оперативно-разузнавателната дейност на службите за обществен ред (относно информацията за предстоящата полицейска операция – че ще се провежда от ** РУП, но и на територията на * РУП, по линия наркотици, за периода петък, събота и неделя; за начина, по който ще се проведе операцията – че лицата ще бъдат чакани и ще бъдат „ударени”, като се връщат със стоката от В.; че ще да бъдат предприети процесуално-следствени действия – „обиски по домовете”; броя на ангажираните в акцията служители – 20 човека); - по т. 6 – информация относно използвани съгласно законовите разпоредби специални разузнавателни средства – технически средства и/или способите за тяхното прилагане (относно споменатия оперативен способ подслушване на лицата); - по т. 22 – информация за лица, подозирани в провеждане на противозаконна дейност срещу обществения ред, получавана, проверявана и анализирана от службите за обществен ред (относно лицата, срещу които е насочена планираната полицейска операция). Ето защо от формална гледна точка внесеният обвинителен акт формулира достатъчно подробно и разбираемо отстояваната от прокурора позиция, поради което не може да се приеме че подсъдимият и защитникът му са били затруднени в правото си да разберат обвинението и да организират защитата си. Съвсем отделен е въпросът дали отстояваната обвинителна теза е законосъобразна и може да бъде споделена. Според ВКС делото действително е решено при съществени процесуални нарушения, включително е допусната и съществена непълнота в обвинителния акт, които въпроси обаче следва да бъдат обсъдени на плоскостта на релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В рамките на установените относими фактически положения въззивният съд незаконосъобразно е приел, че поведението на подсъдимия се субсумира под състава на инкриминираното престъпление по чл. 357, ал. 1 от НК. Изпълнителното деяние на това престъпление се състои в разгласяване на информация, представляваща държавна тайна. За обективната съставомерност на деянието по чл. 357, ал. 1 от НК от решаващо значение е характеристиката на разгласената информация като държавна тайна. Това понятие е вид класифицирана информация и е изяснено в чл. 25 от ЗЗКИ – „Държавна тайна е информацията, определена в списъка по приложение № 1, нерегламентираният достъп до която би създал опасност за или би увредил интересите на РБ, свързани с националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред”. В легалната дефиниция на понятието са очертани кумулативно два самостоятелни признака: 1) съответната информация да е определена в списъка по приложение № 1 към чл. 25 от ЗЗКИ и 2) нерегламентираният достъп до която би създал опасност за или би увредил интересите на РБ, свързани с националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред. Както вече бе посочено, със съдебните актове, включително въззивното решение (л. 27), относно първата предпоставка е прието, че съобщените от подсъдимия Д. на св. И. сведения за предстоящата полицейска операция представляват информация, определена в списъка по приложение № 1 към чл. 25 от ЗЗКИ, р. ІІ, т. 3, т. 6 и т. 22. Уредбата на информацията в списъка обаче е обща и абстрактна, поради което само по себе си нейното отразяване там не я класифицира като държавна тайна. В същия смисъл са принципните разяснения, залегнали в Задължителни указания относно правилното определяне на характера на информацията, придобита в резултат на използване на СРС, приети с решение на ДКСИ по протокол № 34-І-18/22.05.2012 г. В мотивите по т. 1 на ТР № 4 от 3.12.2014 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСНК на ВКС е застъпена тезата, че съответната информация не може да бъде определена като държавна тайна единствено поради определяне на видовата й принадлежност съгласно списъка по приложение № 1, използваните в който акт формулировки не са тайни въобще. Според ОСНК „от решаващо значение е конкретното съдържание и чувствителност на информацията, и потенциалната възможност разкриването й да доведе до създаване на опасност или вреда за правно защитените със ЗЗКИ интереси”. Ето защо, за да се квалифицира информацията като държавна тайна, наред с категоризирането й по списъка по приложение № 1, задължително следва да се установи и наличието на втората предпоставка, посочена в чл. 25 от ЗЗКИ – заплаха или опасност от увреждане на конкретни интереси на Република България, свързани с националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред, от нерегламентиран достъп до определената в списъка по приложение № 1 информация. Този признак се явява обективен елемент от състава на престъплението по чл. 357, ал. 1 от НК, защото при отсъствието му съответната разгласена информация не би могла да се квалифицира като държавна тайна, а това неминуемо води до несъставомерност на деянието. Доколкото в мотивите на първоинстанционната присъда РОС на практика в значителна степен е възпроизвел съдържанието на обвинителния акт, обяснимо от неговото внимание е убягнала необходимостта от самостоятелна преценка на въпроса дали следствие на нерегламентирания достъп до инкриминираната информация могат да се поставят в опасност или да се увредят интересите на Република България, нито е констатирана липсата на фактическа основа за каквито и да е изводи в тази насока. Съобщените от подсъдимия на св. И. факти и сведения са били преценени като държавна тайна въз основа на кредитираните с доверие показания на свидетелите полицейски служители относно поверителността на информацията за провеждането на полицейската акция, поверена им при проведения инструктаж, и с оглед класифицирането на плана за провеждането на полицейското мероприятие съгласно чл. 28, ал. 1, т. 3 от ЗЗКИ (л. 14 – л. 15 от мотивите). Въззивният съд се е съгласил напълно с този извод и подкрепящата го аргументация, като от правна страна също е приел, че с осъществената комуникация по Viber със свидетеля М. И. подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 357, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Видно от залегналите на стр. 26 – стр. 29 от решението съображения, съобщените на свидетеля сведения са преценени като информация, съставляваща държавна тайна. В тази насока ВТАС се е позовал на даденото с чл. 25 от ЗЗКИ легално определение на понятието, като е изтъкнал, че точният вид на разгласената информация съответства на посочената в Приложение № 1, раздел ІІ, т. 3, т. 6 и т. 22 към чл. 25 от ЗЗКИ. Акцентирал е също (стр. 27), че инкриминираните факти и сведения се съдържали в плана относно провеждането на действия по разследването по прокурорска преписка № 4378/2016 г. на ОП – Р., класифициран с гриф за сигурност „Поверително”, и свързаните с него оперативно-издирвателни мероприятия. Същественото значение, отдадено на класифицирането на плана и от двете съдебни инстанции, очевидно индицира погрешното им схващане, че класификацията на посочения документ съобразно поставения гриф за сигурност приоритетно окачествява съдържащата се в него информация като държавна тайна. Преценката дали разгласената информация представлява държавна тайна не може да се осланя механично върху обстоятелството, че документът, в който тя се съдържа, е бил класифициран със съответния гриф за секретност от оправомощените за това лица по ЗЗКИ. Съдът не е обвързан от решението на други органи, а трябва да обмисля и оценява съответната информация самостоятелно, според действителното й съдържание, с оглед всички обстоятелства по делото. Квалификацията на информацията като държавна тайна е резултат на комплексна преценка за съответствие с всички предпоставки за определянето й като държавна тайна, указани в разпоредбата на чл. 25 от ЗЗКИ, включително и с оглед изискването нерегламентираният достъп до нея да създава опасност за или да уврежда интересите на РБ, свързани с националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред. Във въззивното решение (стр. 28) по повод поредното изрично възражение на защитата в тази насока съставът на ВТОС за първи път е извел заключение, че с изнесените от подсъдимия факти е била създадена „възможност от увреждане на държавните интереси в областта на разкриваемостта на престъпленията, свързана с конституционно установения ред и дейността на органите на МВР и прокуратурата”. В съдебния акт не е обсъждана и посочена доказателствената основа, обезпечаваща такъв извод, нито пък в приетата фактология на деянията са изтъкнати някакви конкретни обстоятелства, обуславящи подобна констатация. Тази празнота в решението на въззивния съд и пълната липса на преценка по въпроса в мотивите на първоинстанционния съд са предопределени от отсъствието на съответни твърдения в обвинителния акт. В него не фигурира нито дума дори по въпроса относно заплахата или опасността от увреждане на конкретни обществени интереси от нерегламентиран достъп. Липсват каквито и да е фактически твърдения, дори декларативни и схематични, въз основа на които да се гради преценката по този въпрос. При внимателния прочит на сезиращия прокурорски акт недвусмислено се установява, че констатираният фактически дефицит логично е обусловен от незаконосъобразното разбиране, застъпено и от съдилищата по фактите, че квалификацията на инкриминираната информация като държавна тайна автоматично се обуславя от принадлежността й към категориите информация, визирани в списъка по приложение № 1 към чл. 25 от ЗЗКИ, р. ІІ, т. 3, т. 6 и т. 22, както и от обстоятелството, че информацията се е съдържала в плана относно провеждането на действия по разследването по прокурорска преписка № 4378/2016 г. по описа на ОП – Р., класифициран, на свой ред, с гриф „Поверително”. С немотивирания си извод относно „възможността от увреждане на държавните интереси в областта на разкриваемостта на престъпленията, свързана с конституционно установения ред и дейността на органите на МВР и прокуратурата” въззивната инстанция недопустимо е надхвърлила рамките на обвинението. ВТАС на практика е прибавил към обстоятелствената част на обвинителния акт напълно ново фактическо положение от значение за обективната съставомерност на деянието, каквото прокурорът не е формулирал. Със съдебния акт е недопустимо да се предявяват за първи път нови фактически положения, по които подсъдимият не се е защитавал. С оглед стандартите на чл. 6, § 3, б. „а” и б. „б” от ЕКЗПЧОС за осигуряване на справедлив съдебен процес, осъждането по непредявени надлежно факти и обстоятелства от значение за определяне на фактическия състав на престъплението се оценява в практиката на ВКС като особено съществено процесуално нарушение. Съдът не може сам да дефинира рамките на обвинението, като в мотивите си запълва обема на обвинението по свое усмотрение с конкретни факти и констатации, надхвърлящи фактическите предели на обвинението. Известно е, че правната квалификация на конкретното престъпно поведение се основава върху надлежно инкриминирани на подсъдимия фактически данни в обстоятелствената част на обвинителния акт, потвърдени при съдебното разглеждане на делото въз основа на достатъчни и допустими доказателствени източници. Отсъствието на фактически обстоятелства и обуславящи ги доказателствени източници в съдържанието на обвинителния акт означава, че няма годно обвинение за съставомерно деяние. Решение № 552 от 25.06.2009 г. по н. д. № 492/2008 г., ВКС, ІІ н. о. Макар че с оглед горното заключение поначало липсва необходимост от подробно обсъждане и на други аспекти от съдържанието на въззивния съдебен акт, за прецизност и пълнота на изложението следва да се изложи коментар по засегнатия от ВТАС въпрос (стр. 28) относно защитения обект по ал. 1 и ал. 2 на чл. 357, ал. 1 от НК. В тази насока съдът се е позовал на Р № 30/1990 г. на ВК на ВС, съгласно което обектите по двете алинеи не са идентични, а се намират в съотношение общ към специален, като вредните последици от деянието по ал. 1 се разпростират върху обществените отношения, обезпечаващи интересите на Република България, а по ал. 2 – върху обществените отношения, гарантиращи нейната сигурност. Цитираното решение на ВС в принципен план е запазило своята актуалност и понастоящем. Следва да се уточни обаче, на първо място, че в него не е развита теза, че „сигурността е посочена като възможен обект на посегателство само по ал. 2 на чл. 357 от НК”, както на пръв поглед сочи буквалния прочит на текста. В разпоредбата на ал. 2 сигурността на държавата, с оглед особената й важност, е изведена като самостоятелен възможен обект на посегателство при реално настъпили или възможност да настъпят „особено тежки последици”. Сигурността не е изключена от обхвата на интересите на Република България по ал. 1 в случаите, когато от деянието не са настъпили или не е имало възможност да настъпят особено тежки последици. Затова не може да се сподели категоричността, с която въззивният съд е елиминирал възможността от засягане на националната сигурност с деяние по ал. 1 на чл. 357 от НК. (В разглеждания случай тъкмо обратното произтича дори от самия факт, че разгласените от подсъдимия Д. данни от плана за операцията са определени към категориите информация по т. 3, т. 6 и т. 22 от раздел ІІ от приложение № 1, който раздел е озаглавен „Информация, свързана с външната политика и вътрешната сигурност на страната”). Второ, все пак трябва да се отчита, че решението ВК е постановено при съвсем различна нормативна уредба – преди регламентацията на ЗЗКИ. Актуалният към онзи момент списък на фактите, сведенията и предметите, които съставляват държавна тайна на Република България, утвърден от МС, е бил с конкретно и изчерпателно съдържание, изключващ дискреция по отношение на характера на съответните факти, сведения и предмети, каквато предоставя разпоредбата на чл. 25 от ЗЗКИ. Въпреки това и към онзи момент задължително е трябвало да се изследва дали конкретното деяние е застрашавало с увреждане или е увреждало интересите на Република България ТР № 48 от 30.ХІІ.1980 г. по н. д. № 30/80 г., ОСНК като необходим елемент от състава на съответното престъпление. Изложеното дотук обуславя на основание чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК необходимост от отмяна на въззивното решение и първоинстанционната присъди в осъдителните им части относно престъплението по чл. 357, ал. 1 от НК и оправдаване на подсъдимия Д. по обвинението за това престъпление, поради отсъствието на обективен елемент от състава на инкриминираното престъпление. С този основен извод се санират всички допуснати при разглеждането на делото нарушения на правото на защита на подсъдимия Д., което е охранено в най-висока степен с оправдаването му по обвинението по чл. 357, ал. 1 от НК. Допуснатите нарушения не биха могли да бъдат поправени по друг начин – чрез отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в тази му част. Коментираната непълнота на обвинителния акт по отношение на обективен съставомерен признак вече няма как да бъде отстранена не само поради крайно ограничените правомощия на съдилищата да връщат делата за допуснати на досъдебното производство съществени процесуални нарушения, а и защото настоящото производство се развива единствено по жалба на подсъдимия, като не може в негова вреда да се укаже на прокурора как да организира и проведе обвинението. Това недопустимо би ангажирало съда с обвинителната теза и би обезсмислило принципа на състезателност. Неприложимо е и правомощието на ВКС по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК – да преквалифицира извършеното от подсъдимия деяние в еднакво или по-леко наказуемо престъпление. То може да бъде упражнено единствено в хипотезите, при които липсва съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Преквалификация на деянието е недопустима, щом на подсъдимия не са били предявени по съответния процесуален ред (с обвинителния акт или чрез надлежно изменение на обвинението от прокурора) всички обстоятелства от значение за определяне на фактическия състав на престъплението, върху които се гради обвинението. В разглеждания казус фактическото обвинение, повдигнато на подсъдимия Д. с обвинителния акт, не позволява осъждане за престъпления по чл. 360 от НК, нито по чл. 284, ал. 1 от НК, макар санкционните им части да ги характеризират като по-леко наказуеми от престъплението по чл. 357, ал. 1 от НК. Упражненото от ВКС правомощие по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК по необходимост налага ревизия на въззивното решение и в частта относно приложението на чл. 23 от НК. От съвкупността следва да бъде изключено престъплението по чл. 357, ал. 1 от НК, за което е било наложено най-тежкото наказание – три години лишаване от свобода, като определеното по реда на чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание за останалите две престъпления (по чл. 339, ал. 1 от НК и по чл. 360 от НК) бъде намалено на две години лишаване от свобода. ІІ. Относно престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК: В касационната жалба е залегнала претенция за материална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт в посочената част поради наличието на основания за прилагане на чл. 9, ал. 2 от НК. Отправеното възражение няма как получи отговор от касационния съд. То не съставлява годно основание за касационна проверка, защото не е надлежно конкретизирано и мотивирано съгласно изискванията на чл. 351, ал. 1 от НПК. Формулирано е крайно лаконично, с едно единствено изречение, което може да се тълкува само като декларация за субективното несъгласие на касатора с осъждането на подсъдимия за престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК. Искането в жалбата логически се извежда от изложените в нея основания. За да може да изпълни процесуалната си функция, жалбата следва да съдържа обосновка в достатъчен обем – да конкретизира основанията за недоволството на жалбоподателя, да посочи пороците на атакуваното решение. Известно е, че за разлика от контролираната инстанция по фактите, касационният съд не извършва всеобхватен служебен преглед на обжалвания съдебен акт, а съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК се произнася единствено по отправените доводи, които трябва да са ясни и недвусмислено уточнени по съдържание. След като самият касатор не е изяснил в какво точно се състои недоволството му и не е посочил конкретни доводи, които обосновават искането му, касационният съд няма правомощия по свой почин да замести тази непълнота по собствено усмотрение. Изключения от правилото, че касационната проверка не може да надхвърля рамките на доводите в жалбата, са процесуално допустими само в интерес на правосъдието, когато се касае до невъзведени особено съществени нарушения, които накърняват базисни човешки права, каквито нарушения в случая не са допуснати. ІІІ. Относно релевирания касационен повод по чл. 348, ал. 5, т. 2 вр. ал. 1, т. 3 от НПК. Въпреки констатираната необходимост от намаляване на наложеното по отношение на подсъдимия Д. по реда на чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание лишаване от свобода от три на две години, ВКС счита, че постановеното от предходните инстанции ефективно изпълнение на наложеното наказание не следва да бъде отменяно. Настоящият съдебен състав споделя становището на предходната инстанция за завишена обществена опасност на подсъдимия, изводима от неговото конкретно установено по делото поведение. Не може да се игнорира обстоятелството, че престъплението по чл. 360 от НК е било извършено с крайно укорими мотиви. Данните за полицейските служители св. Я. Д. и св. А. К. са били предоставени на лице от криминалния контингент – св. М. И., с цел отмъщение на свидетелите – евентуално осъществяване на злоумишлени действия спрямо имуществото им (палеж на автомобилите им). Тези данни обрисуват личността на подсъдимия в негативен аспект, сочат на проявени от него отмъстителност и злоба, които особености обуславят извод относно възможността за успешно постигане на целите по чл. 36 НК спрямо него единствено с ефективно изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 41 от 13.11.2017 г. по НОХД № 497/2017 г. по описа на Русенския окръжен съд, в частта, с която подсъдимият В. Н. Д. е признат за виновен и осъден на три години лишаване от свобода за престъпление по чл. 357, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, както и решение № 28 от 06.03.2018 г., постановено по ВНОХД № 16/2018 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, в частта, с която първоинстанционната присъда е потвърдена в посочената осъдителна част, като го ОПРАВДАВА по обвинението да е извършил престъплението по чл. 357, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. ИЗМЕНЯ решение № 28 от 06.03.2018 г., постановено по ВНОХД № 16/2018 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия В. Н. Д. на основание чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание лишаване от свобода от три на две години. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 28 от 06.03.2018 г., постановено по ВНОХД № 16/2018 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, в останалата обжалвана част. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.