О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 594

гр. София, 15.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОЯ АТАНАСОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3131 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата Д. Т. Т., чрез адв.Р. А. и адв.С. К. срещу решение 10351/28.04.2021 г. по гр.дело № 3367/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 83/18.12.2018 г. по т.дело № 37/2017 г. на Окръжен съд Кюстендил, с което е признато на основание чл.422, вр.чл.415,ал.1 ГПК за установено по отношение на Д. Т. Т., че „Банка ДСК” ЕАД има спрямо нея вземане с общ размер от 183 148.75 лв., от които главница 119 751 лв., договорна лихва и отсрочени лихви - 62 016.03 лв., санкционна лихва – 568.40 лв., заемни такси 813.32 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 03.12.2015 г. до окончателното й заплащане, за които вземания на основание чл.417 ГПК е издадена заповед № 1218/04.12.2015 г. по ч.гр.дело № 2050/2015 г. на Кюстендилския районен съд за незабавно изпълнение. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението. Да се отмени въззивното решение в и вместо това предявеният установителен иск по чл.422 ГПК се отхвърли.
В изложението са поставени правните въпроси, които съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: 1. Относно задължението на въззивния съд да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правно релевантни факти, като обсъди всички доказателства в тяхната логическа връзка, както и да обсъди възраженията на страните. Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС.2. Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, решен в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК” АД, чрез юрисконсулт С. П. в писмен отговор е изразил подробно и мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на жалбоподателката и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на въззивното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение по гражданско дело, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.422 ГПК.
От фактическа страна е прието за установено от представените доказателства, че с договор за жилищен кредит от 10.05.2007 г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД в качеството на кредитор и Д. Т. Т. в качеството на кредитополучател в полза на последната е отпуснат кредит в размер на 120 000 лв., а ответницата се задължила да върне посочената сума в срок от 300 месеца, считано от датата на усвояване на кредита. Прието е за установено, че кредитът е усвоен по разплащателната сметка на Д. Т., по която сметка следва и да се погасява с месечни вноски съобразно приложения към договора погасителен план.
Приел е, че съгласно чл.7 от процесния договор кредитополучателят се задължава да заплаща първоначална лихва за период от 1 година, считано от датата на усвояване на кредита в размер на 1.5%, като за останалия срок на кредита, кредитополучателят заплаща лихва формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма ДСК”Уют”. В същият член е посочено, че към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е 3.69%, стандартната надбавка е в размер на 5 процентни пункта или лихвеният процент по кредита е общо 8.69%.
Съдът е приел за установено, че между страните по договора е сключено допълнително споразумение на 11.12.2009 г., с което е договорен и изготвен нов погасителен план, без да е променян 300 месечният срок за издължаване на кредита. Посочил е, че е договорен гратисен период за издължаване на главницата, направени са промени във връзка с начислената до момента на сключване на споразумението лихва, също така да бъде капитализирана към остатъка от главницата по кредита, считано от първия работен ден, следващ последната падежна датата от договорения гратисен период. Като остатък от дълга е посочена сумата от 116 648 лв., а договорената лихва, на която са се споразумели страните с това допълнително споразумение е 10.69%. Страните са се договорили за декапитализиране на капитализираната лихва при неплащане от страна на длъжника.
Прието е, че на 11.10.2010 г. е сключено второ допълнително споразумение между страните, като остатъкът от дълга към тази дата е посочен в него в размер на 119 751 лв. Уговорен е 36 месечен срок, считано от датата на сключване на допълнителното споразумение, в който следва кредитополучателят да погаси дължимата лихва в размер на 3977.79 лв. Отново е изготвен погасителен план без да бъде променян крайният срок за погасяване на кредита. В погасителния план е предвиден гратисен период от 12 месеца, с нарастващи фиксирани месечни погасителни вноски, чиито размер за първите 6 месеца, след сключване на споразумението е 591 лв., а за следващите 6 месеца – 853 лв. Няма промяна в уговорения между страните с първото допълнително споразумение лихвен процент от 10.69 %.
Съдът е приел за установено от заключението на съдебно счетоводната експертиза, че цялата сума по кредита е усвоена на 22.05.2007 г. От разплащателната сметка на кредитополучателя са постъпили суми за погасяване на кредита в размер на 37 696.68 лв. Редовното погасяване на кредитното задължение е преустановено на 16.10.2012 г., след което няма констатирани плащания по кредита. Забавата по кредита към датата на обявяването му за предсрочно изискуем/23.11.20915 г./ е над 90-те дни, предвидени в общите условия към договора. Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист/03.12.2015 г./ според заключението на вещото лице размерът на непогасеното вземане е в общ размер на 183 148.75 лв. от които: 119 751 лв. главница, 62 016.03 лв. договорна лихва и отсрочени лихви, като към тях са включени и капитализирана редовна лихва, съгласно допълнителното споразумение от 11.12.2009 г. и капитализирана редовна лихва, съгласно допълнителното споразумение от 11.10.2010 г., 568.40 лв. санкционираща лихва, 475 лв. такса управление, 120 лв. такса изискуемост, 218.32 лв. неплатена застраховка.
Прието е, че вещото лице е посочило, че лихвеният процент е променян за срока на кредита както следва: С протокол № 40/23.08.2007 г. на Комитета за управление на активите и пасивите/ КУАП/ на „Банка ДСК” ЕАД и решение № 40.28, считано от 10.09.2007 г. се променя с 0.50% БЛП, като от 3.69% е станал 4.19%; с протокол № 13/20.03.2008 г. на Комитета за управление на активите и пасивите на „Банка ДСК” ЕАД и решение № 8.39, считано от 02.04.2008 г. се променя с 0.50% БЛП, като от 4.19 % е станал 4.60%; с протокол № 46/16.10.2008 г. на КУАП на „Банка ДСК” ЕАД и решение № 46.1, считано от 21.10.2008 г. се променя с 1%, като от 4.69% е станал 5.69%. Приел е, че ответницата не се е ползвала от условията за преференциален лихвен процент по програма ДСК”Уют”. Приел е още за установено, че промени на лихвения процент по процесния кредит са извършени на 11.12.2009 г. със сключеното между страните допълнително споразумение по договора, с което договорена промяна от 8.69% на 10.69%. Със сключеното между страните второ допълнително споразумение от 11.10.2010 г. не е изменен лихвеният процент, като същия остава 10.69%. Вещото лице е констатирало, че не отчита едностранна промяна на лихвения процент от страна на кредитора по отношение на процесния кредит, като е посочило, че е имал възможност да извърши такава.
Прието е за установено от заключението на вещото лице, че размерът на платените суми за лихви, единствено в резултат на едностранно увеличение на лихвения процент/съгласно договора от м.юни 2008 г. от 1.5% се променя на 8.69/ за периода от 10.05.2008 г. до 11.12.2009 г. – е 20 бр.вноски по 808.12 лв. всяка, равняваща се на сумата от 16 162.40 лв. Вещото лице е отчело, че ако се приложи 5-годишната погасителна давност, считано от датата на депозиране на исковата молба /01.12.2016 г./, би била: 21 бр.вноски по 808.12 лв. всяка, равняващи се на сумата от 16 970.52 лв. Вещото лице е констатирало, че е било налице основание за изменение на БЛП, тъй като действително е налице изменение на индексите, посочени като основание за едностранно изменение на лихвения процент – със съответното им отразяване.
Въззивният съд е приел за установено, че на Д. Т. Т./К./ е връчена нотариална покана, в която е посочено, че кредитът е обявен за изцяло и предсрочно изискуем. Посочено е, че от датата на получаването му цялата непогасена главница по договора за кредит става дължима и върху нея се начислява лихва в размер на договорения лихвен процент, увеличен с предвидената в договора надбавка за забава. Удостоверено е връчване на поканата на длъжницата лично на 03.11.2015 г.
От правна страна съдът е приел, че с оглед очертания предмет на въззивното производство с подадената от ответницата въззивна жалба спорът между страните е в това дали приетата от първоинстанционния съд за неравноправна клауза – чл.7 от процесния договор не води до нищожност на целия договор. Съдът се е произнесъл по въпросите относно наличие на неравноправни клаузи в сключения между страните договор за ипотечен кредит и какъв е дължимия от ответника размер на задълженията по същия.
Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, обективирана в поредица от решения, постановени от състави по чл.290 ГПК, според която една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1. клаузата да не е индивидуално уговорена; 2. да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3. да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4. да е сключена във вреда на потребителя. Според цитираната практика основният критерий за приложимост на изключението по чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143, ал.1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен в чл.143,ал.1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред на реагира по най-уместния начин. Посочено е, че в постоянната съдебна практика е прието, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл.143 ЗЗП.
Съдът се е позовал на решение № 95/13.09.2016 г. по т.дело № 240/2015 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК, според което методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т.е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП.
Взета е предвид и практиката на ВКС, изразена в решение № 165/02.12.2016 г. по т.дело № 1777/2015 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК, с което е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл.144,ал.2 ЗЗП не може да бъде приложена.
Позовал се е на решение № 205/07.11.206 г.по т.дело № 154/2016 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК, според което уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл.144,ал.3, т.1 ЗЗП е неприложимо. С решението е прието, че разпоредбата на чл.144, ал.3,т.1 ЗЗП изключва неравноправността при клаузи със смисъла по чл.143,т.7,10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори/колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената/лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причи ни, които могат да обусловят изменението на цената/лихвата/, а не субективната власт на търговеца или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните по нея, независимо, че ощетената при увеличение на цената страна, винаги е по-слабата – потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е.недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравнопоставеността норма на чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП, което следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144,ал.4 ЗЗП – при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора”. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на чл.147,ал.1 ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.
Като е взел предвид посочената практика на ВКС и приетите за установени факти по делото съдът е възприел мотивите на първоинстанционния съд за наличие на неравноправни клаузи в сключения договор за кредит и е препратил към тях на основание чл.272 ГПК. Прието е, че уговорката за изменение на БЛП едностранно от банката е неравноправна, тъй като не е посочен механизма, по който следва да бъде осъществявано изменението. Посочено е, че в договора не е договорено и как следва да бъде формирана стойността на БЛП, чрез ясно диференциране на отделните компоненти, тяхната тежест и конкретният им размер. Според съда това позволява на банката едностранно да изменя стойността на БЛП, която е компонент от обема на годишния лихвен процент, т.е. да влияе върху лихвените нива, които са договорени в тежест на кредитополучателя.
Преценени са за неоснователни възраженията във въззивната жалба на ответника, за това, че тази констатирана неравноправност на чл.7 от процесния договор води до нищожност на целия договор. Посочено е, че в чл.7 от процесния договор е уговорено, че кредитополучателят заплаща първоначална лихва за период от една година, считано от датата на усвояване на кредита в размер на 1.5% За останалия срок на кредита кредитополучателя заплаща лихва формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка съгласно Условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма ДСК „Уют”, от които условия ответницата не се е ползвала. Прието е, че към дата на сключване на договора лихвеният процент по кредита е точно определен – 8.69%, т.е. не е налице липса на основен елемент от договора, както е твърдяла ответницата във въззивната жалба. Прието е, че в случая неравноправността на клаузата обхваща възможността на банката едностранно да променя този лихвен процент, като изменя периодично БЛП, който е елемент от формулата по която се определя лихвеният процент по договора. Съдът е приел за установено по делото, че ищецът, въпреки предвидената в неравноправната клауза възможност, не е променял едностранно договореният между страните лихвен процент. Този лихвен процент е изменян единствено със сключеното между страните допълнително споразумение от 11.12.2009 г., с което е договорено лихвеният процент да бъде изменен от 8.69% на 10.69%, като последният е останал непроменен с второто сключено споразумение между страните от 11.10.2010 г. Според съда, след като този лихвен процент е определен в точен размер ответницата е имала възможност да изисква да бъде договорено друго или след като не е била съгласна с договорните условия, считайки ги за неизгодни, да откаже да сключи договора.
Формиран е извод, че наличието на неравноправни клаузи в договора не е довело до едностранна промяна на лихвения процент на кредита, че страните са договорили такъв предварително, като ответницата е могла да влияе върху всеки един от елементите на процесния договор – размер на кредита, срок на договора, размер на месечните вноски и др. Прието е, че неравноправността на посочената клауза не води до нищожност на договора, тъй като е налице предварително определен лихвен процент, с който е олихвяван кредита до неговото договорно изменение, настъпило отново със съгласието на двете страни, т.е. банката не се е ползвала от възможностите произтичащи от неравноправната клауза. При съвпадане изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния обжалваното решение на последния съд в частта, с която предявения установителен иск е уважен е потвърдено.
По правните въпроси:
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС по първия въпрос от изложението.
С решение № 200/21.10.2013 г. по гр.дело № 2254/2013 г. на ВКС, II г.о. по чл. 290 ГПК е възприета практиката на ВС – т.4 на ППВС 7/1965 г., според която необсъждането на доказателства и доводи е процесуално нарушение, което когато е съществено е основание за отмяна на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Възприета е и практиката, изразена в решение № 93/6.07.2010 г. по т.д. № 808/2009 г. на ВКС, І т.о., с което е дадено тълкуване, че въззивното решение е неправилно, като постановено при допуснато нарушение на процесуалното правило на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./ и при действието на ГПК в сила от 01.02.2008 г., когато въззивният съд не се е произнесъл по част от наведените доводи и възражения.
С решение № 409/28.02.2013 г. по гр.дело № 59/2011 г. на ВКС, I г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. Съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка.
Въззивният съд не е разрешил правния въпрос в отклонение от тази практика на ВКС, тъй като е обсъдил събраните по делото доказателства, както и наведените от страните доводи и възражения, относими към правния спор, и е формирал свои фактически и правни изводи по основателността на исковата претенция.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.290,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като е изведен въз основа на факти, каквито не са приети за установени по делото.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че в чл.7 от процесния договор за жилищен кредит е уговорено, че кредитополучателят заплаща първоначална лихва за период от една година, считано от датата на усвояване на кредита в размер на 1.5% За останалия срок на кредита кредитополучателя заплаща лихва формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка съгласно Условията за ползване на преференциялен лихвен процент по програма ДСК „Уют”, от които условия ответницата не се е ползвала. Към дата на сключване на договора лихвеният процент по кредита е точно определен – 8.69%, т.е. не е налице липса на основен елемент от договора, както е твърдяла ответницата във въззивната жалба. Въззивния съд е извел извод, че в случая неравноправността на клаузата обхваща възможността на банката едностранно да променя този лихвен процент, като изменя периодично БЛП, който е елемент от формулата по която се определя лихвеният процент по договора. Съдът е приел за установено, че ищецът, въпреки предвидената в неравноправната клауза възможност, не е променял едностранно договореният между страните лихвен процент, че този лихвен процент е изменян единствено със сключеното между страните допълнително споразумение от 11.12.2009 г., с което е договорено лихвеният процент да бъде изменен от 8.69% на 10.69%, като последният е останал непроменен с второто сключено споразумение между страните от 11.10.2010 г. Формиран е извод, че след като този лихвен процент е определен в точен размер ответницата е имала възможност да изисква да бъде договорено друго или след като не е била съгласна с договорните условия, считайки ги за неизгодни, да откаже да сключи договора. Изведен е и извод, че наличието на неравноправни клаузи в договора не е довело до едностранна промяна на лихвения процент на кредита, че страните са договорили такъв предварително, като ответницата е могла да влияе върху всеки един от елементите на процесния договор – размер на кредита, срок на договора, размер на месечните вноски и др. Въззивният съд е приел, че неравноправността на посочената клауза не води до нищожност на договора, тъй като е налице предварително определен лихвен процент, с който е олихвяван кредита до неговото договорно изменение, настъпило отново със съгласието на двете страни, т.е. банката не се е ползвала от възможностите произтичащи от неравноправната клауза. Поставеният въпрос е неотносим към посочените изводи на въззивния съд. С оглед на това съдът преценява, че въпросът не е правен – т.е. не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.290,ал.1,т.1 ГПК.
С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 300 лв. разноски за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

Не допуска касационно обжалване на решение № 10351/28.04.2021 г. по гр.дело № 3367/2019 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 34745/21.06.2021 г., подадена от ответницата Д. Т. Т., ЕГН , [населено място], [улица], чрез адв. Р. А. и адв. С. К..
Осъжда Д. Т. Т., ЕГН , [населено място], [улица] да заплати на „Банка ДСК” АД, ЕИК, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], № 19 сумата 300 лв. разноски по делото за производството по чл.288 ГПК пред ВКС за юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: