Р Е Ш Е Н И Е
№ 66 София, 26.06.2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на осемнадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1985 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. А. И. срещу решение № 40 от 29.01.2019 г. по в. гр. д. № 228/2018 г. на Разградски окръжен съд.
Жалбоподателят поддържа, че атакуваното решение е процесуално недопустимо, евентуално – неправилно. Недопустимо съдът пререшил изцяло спора по делото, въпреки че е бил сезиран с жалба само на единия от ответниците. Процесуалното и материално положение на всеки от ответниците, като наследници на М. А., се характеризира със самостоятелност, затова съдът не е имал правото служебно да конституира двама от тях като другари на третия – въззивника А. А.. Освен това въззивният съд неправилно приложил и института на придобивната давност.
Ответниците в производството А. М. А., С. М. С. и А. М. А. оспорват жалбата. Считат, че тя е неоснователна. С молба от 09.06.2020 г., подадена по електронна поща, особеният представител А. А., назначен по ред на чл.47, ал.6 ГПК, е поискал присъждане на възнаграждение за касационното производство.
С определение № 15/14.01.2020 г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.2 и 3 ГПК за проверка на неговата допустимост поради допуснатото от съда присъединяване на А. М. А. и С. М. С. към въззивната жалба на А. М. А., както и за проверка правилността на решаващия извод на въззивния съд, че е било необходимо да се ангажират доказателства за намерението за своене на спорните реални части от ищеца Х. И..
За да се произнесе по жалбата съставът на ВКС приема следното:
Предмет на делото са предявени от Х. А. И. против А. М. А., С. М. С. и А. М. А. положителни установителни искове за собственост на реални части от три земеделски земи в землището на [населено място], [община], както следва: 2 декара от ПИ № ....... в местността „Я.“, с площ на целия имот от 5,006 дка; 6 декара от ПИ № ........ в местността „Ю.“, с площ на целия имот от 12,076 дка и 7 декара от ПИ ......... в местността „А.“, целият с площ от 16,190 дка. Процесните реални части са означени с розов контур на скиците на страници № № 47, 48 и 49 от първоинстанционното производство. Спорът е породен от обстоятелството, че целите имоти са възстановени по реда на ЗСПЗЗ на името на наследодателя на ответниците М. А. У., починал на 03.05.2001 г. Според ищеца Х. А. И., брат на починалия М., земите са принадлежали общо на двамата братя към момента на образуването на ТКЗС, за което между тях нямало спор, затова след възстановяването на собствеността те неформално си поделили тези земи по начина, посочен в скиците, като всеки установил владение върху своята реална част. Наследниците на М. обаче не признавали правата на своя чичо, затова той иска по съдебен ред да установи собствеността си върху спорните реални части на основание изтекла придобивна давност.
С обжалваното решение Разградският окръжен съд е отменил решение № 123 от 25.07.2018 г. по гр. д. № 570/2017 г. на Кубратския районен съд и е отхвърлил предявените искове. Приел е, че по въпроса за неформалната делба между братята Х. и М. и за придобивната давност свидетелите на ищеца дават противоречиви показания и не може да им се даде вяра. Договорите за наем № 80/17.V.2009 г., №12/17.V.2012 г., №9/17.ІІ.2013 г., №7/17.VІ.2014 г., №11/17.VІ.2015г. и №13/17.VІ.2016 г. сочат на предприети от ответниците действия на управление на процесните земи. Според въззивния съд договорите не са оспорени и от съдържанието им се установява, че за предоставените за ползване земеделски имоти наемателят се е задължил да заплаща наем, договарян ежегодно в цена на декар. Приложените по делото РКО удостоверяват плащания, извършени към ответниците, в размер, относим към размера на договорената за съответния период наемна цена. С оглед правилото на чл. 181, ал. 2 ГПК доказана се явява датата на издаването на РКО, предвид тяхната отчетна относимост към реквизитите на неоспорените наемни договори. Относно това, че за периода 2009г.-2016г. ответниците са управлявали процесните ниви чрез отдаването им под наем, свидетелстват и събраните по делото гласни доказателства. По отношение на сключените от ищеца наемни договори съдът е приел, че касаят друг имот, различен от процесните, затова не само не доказват, но и опровергават твърдението му за установена от него фактическа власт върху процесните реални части от имоти. По отношение на декларациите, в които ответниците А. А. и С. С. са потвърдили, че наследодателят им М. У. е дал на Х. А. И. декари земя в размер на претендираните по иска реални части, въззивният съд е посочил, че в това си съдържание същите не установяват нито основанието, нито момента, в който „са дадени“ земите. Решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на исковете се състоят в това, че ищецът не е доказал фактическия състав на чл. 79, ал.1 ЗС. Владението на чуждите реални части трябва да е несъмнително - осъществявано по начин, който да разкрива ясно желанието на владелеца да държи вещта като своя, и явно - т. е. намерението на владелеца да свои вещта за себе си да е противопоставено на собственика, това намерение да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за него, като същото да е достигнало до собственика. Лицето трябва да е демонстрирало по отношение на невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик, т. е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. По делото липсват доказателства, които да са в състояние да обусловят извод за намеренията на ищеца спрямо реалните части от процесните имоти. Не са установени по надлежен начин границите, размерите и разположението на тези части, както и намерението на ищеца по отношение на тях. Ответниците са придобили собствеността на имотите по наследство и в резултат на последващи сделки на разпореждане, извършени по установения за това ред. За претендирания от ищеца давностен период ответниците са обработвали земите, управлявали са ги чрез отдаването им под наем, заплащали са редовно дължимите за тях данъци.
Настоящият състав на ВКС приема следното: Предмет на установителен иск за собственост могат да бъдат реални части от урегулирани или неурегулирани поземлени имоти, дори ако границите им не са материализирани на място и имотите не са нанесени като самостоятелни в действаща кадастрална карта или ПУП. Тези граници могат да бъдат определени и чрез описанието им с помощта на вещо лице в хода на разглеждане на делото - решение № 32 от 27.02.2019 г. по гр. д. № 1181/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 254 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 4/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 482 от 20.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 551/2012 г., I г. о. В настоящия случай границите на спорните реални части са означени на скиците на стр. № 47, 48 и 49 от първоинстанционното производство и това е достатъчно за тяхната индивидуализация.
Неоснователно е оплакването в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение. Съображенията за това са следните:
След възстановяването на собствеността върху процесните имоти с решение № ....... от 21.08.1993 г. на ПК К., ответниците, като наследници на М. У., са извършили на 24.08.2016 г. разпоредителни сделки помежду си – дарение и доброволна делба, в резултат на които С. С. се легитимира като изключителен собственик на нивата в местността „Ю.“, съставляваща ПИ №..........; А. А. – на нивата в местността „Я.“, съставляваща ПИ № ........, а нивата в местността „А.“, ПИ № ........., е останала съсобствена само между А. А. и А. А. в резултат на наследяване, дарение и придобивна давност за идеална част от нея в полза на А. А.. С първоинстанционното решение по настоящото дело предявеният от Х. И. установителен иск за собственост на процесните реални части от имоти е бил уважен. Въззивна жалба срещу това решение е подадена само от А. А., който се легитимира като собственик на имота в местността „Я.“ и като съсобственик на имота в местността „А.“. С определение № 905 от 08.10.2018 г. въззивният съд е разпоредил тази жалба да се връчи на А. А. и С. С., като е приел, че те са необходими другари и имат право да се присъединят към нея. А. А. и С. С. са се възползвали от предоставената възможност, а въззивният съд е постановил решение, с което е променил резултата по делото по отношение на трите реални части от имотите в местностите „Ю.“, „Я.“ и „А.“.
Процесуалните действия на въззивния съд са законосъобразни. Действително, С. С., която е придобила при доброволната делба собствеността на имота в местността „Ю.“, не е подала въззивна жалба. Доколкото обаче въззивникът А. А. и другият ответник А. А. имат качеството на праводатели на С., тъй като са ѝ прехвърлили своите идеални части с договора за доброволна делба, предявяването на иск за собственост за имота в „Ю.“ срещу тримата е допустимо, съгласно т.3Б на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. По този иск лицето, което се легитимира като собственик /С./ и неговите праводатели /А. и А./ имат качеството на обикновени другари, тъй като за общите факти решението трябва да бъде еднакво за тях. Обикновено е другарството и между А. А. и А. А., които са съсобственици на имота в местността „А.“.
Съгласно приетото в т. 2 на ТР № 1 от 4.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, въззивният съд е длъжен да съобщи на необжалвалите обикновени другари за образуваното производство, за да бъдат конституирани като страна по него, ако желаят да се присъединят към въззивната жалба. Правилно въззивният съд е предоставил възможност на обикновените другари на въззивника да се присъединят към неговата жалба, съответно – налице е била процесуална възможност за промяна на резултата по делото по отношение на трите спорни имота.
Основателно е другото оплакване в касационната жалба, свързано с мотивите на въззивния съд по съществото на правния спор.
Очевидно неправилен е изводът на въззивния съд, че ищецът е следвало да докаже намерението си да свои спорните реални части; да демонстрира по отношение на невладеещия собственик, че смята себе си за пълноправен собственик, т. е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си.
След като е доказано явното и спокойно упражняване на фактическа власт върху процесните имоти от лице, което не се легитимира като техен собственик, приложима е презумпцията на чл.69 ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Владелецът в този случай не следва да доказва намерението си за своене, тъй като законът го предполага. Изложените от въззивния съд мотиви са относими към отношенията между съсобствениците, когато само един от тях упражнява фактическата власт и се позовава на придобивна давност за идеалните части на останалите съсобственици. В този случай той действително трябва да докаже промяна в намерението си за своене – че владее единствено за себе си и е престанал да бъде държател на частите на тези съсобственици. В настоящия случай обаче не се касае за придобивна давност между съсобственици, а за завладяване на реална част от чужд имот със съгласие на неговия първоначален собственик /М. У./, поради което изложените от въззивния съд мотиви са неотносими към спора по делото.
Въззивният съд не е изпълнил и задължението си да обсъди доказателствата по делото в тяхната взаимна връзка, поради което не е установил правилно фактите по делото.
Свидетелите И. С., К. Д. и М. Х., които нямат роднинска връзка със страните и са незаинтересовани от изхода на делото, установяват обстоятелството, че след възстановяване на земите в местностите „Ю.“, „Я.“ и „А.“ те са били разделени от двамата братя Х. и М., като всеки от тях започнал да обработва своята част. Най-конкретен е свидетелят И. С., който установява, че именно от М. знае за правата на ищеца Х. върху част от тези земи, тъй като те са били на двамата братя към момента на образуване на ТКЗС, но ги внесъл в стопанството само М., тъй като по това време Х. бил войник. Свидетелят установява също, че нивите са били поделени между двамата братя още през 1993 – 1994 г., като всеки от тях обработвал своята част и не са имали спорове за това. По-късно нивите били отдадени под наем на кооперация и за тях ищецът е получавал рента до 2016 г. Свидетелят К. Д. установява, че нивата в „А.“ е била поделена от двамата братя по дължина, като всяка част е излизала на един път. Това изявление съответства на скицата на стр.49 от първоинстанционното производство, с която ищецът е уточнил спорната реална част от този имот. Освен това свидетелят сочи, че нивите са били отдадени под наем след 2007 г., когато била създадена кооперация. За подялбата на земите между двамата братя говори и свидетелката М. Х.. Показанията на свидетелите С., Д. и Х. са еднопосочни и допълващи се, в тях няма вътрешни противоречия. Тези показания съответстват и на писмените декларации. С декларация от 24.11.2014 г. ответникът А. М. А. е декларирал, че баща му М. „ е дал“ на Х. А. И. земи: от парцел ........ – 7 декара и от парцел .......... – 2 декара. Идентична е декларацията на ответницата С. М. С. от 17.02.2015 г. - че баща й М. „е дал“ на Х. А. И. земи: от парцел ......... – 6 декара. Обстоятелството за дадените земи се установява и от свидетелката на ответниците В. А., съпруга на ответника А. А.. Свидетелката установява, че нивите са дадени на ищеца за ползване, защото той нямал ниви, като М. му е казал „да си отвори дело и да си възстанови нивите“. Свидетелката установява също, че към 2003 – 2004 г. ищецът все още си е работел лично своята част от нивите. Свидетелят И. С. също установява изявление на ответницата С. С. до ищеца „да си открие дело и да си вземе земята“.
От съвкупната преценка на писмените и гласните доказателства следва да се приеме, че със съгласие на собственика на земите – М. У., неговият брат - Х. И. е установил владение върху процесните реални части от земеделски земи. Единствено свидетелката М. Ю., бивша съпруга на ответника А. А., сочи, че възстановените земи са били обработвани само от нейния свекър М., на когото тя е помагала. Тези показания обаче са изолирани и не следва да се възприемат. Не може да се възприеме и тезата на свидетелката В. А., че процесните реални части са били дадени само за ползване на ищеца. Наследодателят на ответниците М. У. е признавал правата на своя брат върху тези земи и е бил съгласен тези права да бъдат установени по съдебен ред. Такова дело би могло да бъде образувано по иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, какъвто в случая не е бил предявен. Другата правна възможност е придобивната давност, на която е основан искът по настоящото дело. Прилагането на презумпцията на чл.69 ЗС, както и признаването на правата на ищеца върху процесните земи от техния собственик М. А. обосновава извод, че установената от Х. И. фактическа власт върху спорните реални части представлява владение, а не държане, както неправилно е приел въззивният съд. Владението е установено още 1993 – 1994 г., но придобивната давност е могла да започне да тече едва след 21.11.1997 г., съгласно чл.2, ал.5 ЗВСОНИ /ДВ, бр.107/1997 г./. До 2007 г. процесните реални части са били обработвани лично от ищеца, а след това предоставени на кооперация, за което ищецът получавал наем - в този смисъл са показанията на свидетелите С. и Д., косвено потвърдени и от данните по приетата експертиза, че през 2007 г. ищецът е получил директни плащания за подпомагане на земеделски производители за нивата в местността „Я.“, а през 2008 г. - за нивите в местностите „Я.“ и „А.“. Следва да бъдат отчетени и показанията на посочените двама свидетели, че като правило наемателят не е давал на наемодателите писмени документи за изплатените наеми. Договорите за наем, представени от ответниците, са едва от 2009 г. Към този момент обаче ефектът на придобивната давност е настъпил, съгласно т.2 на ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Като е приел, че ищецът не е придобил по давност процесните земи, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в допустимата му част и исковете за собственост – уважени.
Следва да бъде отчетено обстоятелството, че цялата нива в местността „Я.“ е 5,006 дка, от която ищецът претендира да е придобил по давност реална част от 2,000 дка. Съгласно чл.72 ЗН, чл.7, ал.2 ЗСПЗЗ и чл.26, ал.1 от Наредба № 49 от 5.11.2004 г. за поддържане на картата на възстановената собственост, при разпореждане, делба или прехвърляне на реална част от поземлен имот не се допуска обособяване на части с размери, по-малки от 3 декара за нивите, два декара за лозята и 1 декар за овощните градини. Това разрешение следва да се приложи и за придобивната давност, тъй като в противен случай тя би могла да бъде използвана като средство за заобикаляне на закона. На ищеца не може да бъде призната собственост върху нива от 2 декара. Претенцията му обаче следва да бъде уважена за съответната идеална част от целия имот – 2000/5006 идеални части, съобразно принципа на правната конверсия, който се прилага в практиката на ВКС, макар и по отношение на други имоти - решение № 418 от 8.06.2004 г. на ВКС по гр. д. № 706/2003 г., II г. о.; решение № 599 от 26.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 766/2009 г., I г.
При този изход на делото на ищеца следва да се присъдят разноските за всички инстанции – 1550 лв. за първа инстанция; 600 лв. за втора инстанция и 1205 лв. за ВКС, от които 150 лв. възнаграждение за особен представител по чл.47, ал.6 ГПК, или общо 3355 лв.
Ищецът следва да бъде осъден да заплати на адвокат П. Х. от АК Р., особен представител на ответника А. А., възнаграждение по чл.47, ал.6 ГПК, вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на 150 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 40 от 29.01.2019 г. по в. гр. д. № 228/2018 г. на Разградски окръжен съд и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК по отношение на ответниците А. М. А. от [населено място], [улица], С. М. С. от [населено място], [община], [улица] А. М. А. от [населено място], [община], [улица], че ищецът Х. А. И. от [населено място], [община], [улица], е собственик на основание придобивна давност на следните земеделски земи, находящи се в [населено място], [община]:
1. 2000/5006 идеални части от нива с площ от 5,006 дка в местността „Я.“, трета категория, съставляваща ПИ ........., при граници: ПИ № ........ – нива на М. К. Х.; ПИ № ............ – полски път на [община]; ПИ № ............ – нива на наследници на Х. М. М. и ПИ № ............ – полски път на [община]; 2. НИВА с площ от 6,000 дка в местността „Ю.“, трета категория, съставляваща реална част от ПИ ........., при граници на реалната част: ПИ № ......... – полски път на [община]; ПИ № .......... – нива на М. К. Х. и останалата част с площ 6,076 дка от ПИ № ..........., като нивата от 6,000 дка е означена в розов цвят и заключена между точки 1, 2, 3, 4 на скица № к02245/09.10.2017 г., лист № 48 от гр. д. № 570/2017 г. на РС Кубрат, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението.
3. НИВА с площ от 7,000 дка в местността „А.“, четвърта категория, представляваща реална част от ПИ .............., целият с площ от 16,190 кв.м., при граници на реалната част: ПИ № ........... – полски път на [община]; ПИ № .......... – нива на С. М. М., ПИ № ......... – полски път на [община] и останалата част с площ от 9,190 дка от ПИ 306009, като нивата от 7,000 дка е означена в розов цвят и заключена между точки 1, 2, 3, 4 на скица № к02247/09.10.2017 г., лист № 49 от гр. д. № 570/2017 г. на РС Кубрат, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението.
ОСЪЖДА Х. А. И. от [населено място], [община], [улица], да заплати на основание чл.47, ал.6 ГПК на адвокат П. Х., АК Р., адрес [населено място], [улица], вх.В, ап.3, възнаграждение за касационното производство в размер на 150 лв.
ОСЪЖДА А. М. А. от [населено място], [улица], С. М. С. от [населено място], [община], [улица] А. М. А. от [населено място], [община], [улица], да заплатят на ищеца Х. А. И. от [населено място], [община], [улица], сумата 3355 лв. разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|