О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 598 София, 18.07.2022 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ МАРИЯ ХРИСТОВА като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4754 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца О. А. А. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 688/13.04.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 2999/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната от ищеца част от първоинстанционното решение № 7681/06.12.2018 г. по гр. дело № 6708/2016 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат е постановено следното: ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, допълнително сумата 18 000 лв., над присъдената с първоинстанционното решение сума 2 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение за извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3, т. 7 и т. 9, във вр. с чл. 115 и с чл. 20, ал. 2 от НК, по което ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда № 270/09.10.2012 г. по н.о.х.д. № 3967/2006 г. на СГС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.03.2015 г. до окончателното изплащане, като този иск е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до пълния му предявен размер от 500 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика; предявеният от ищеца О. А. срещу ответната ПРБ, иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, е отхвърлен за разликата над присъдената с първоинстанционното решение сума 7 000 лв. до пълния му предявен размер от 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие забавено разглеждане и решаване на същото н.о.х.д. № 3967/2006 г. на СГС. Ищецът О. А. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителната. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, т.е – и двете страни навеждат касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба на ищеца А.. В подадения от последния отговор се излагат доводи и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ответната ПРБ, както и за неоснователност на тази жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца О. А., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: относно критериите за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, и дали съдът преценява и отчита при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди всички релевантни обстоятелства при иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, и по-специално: характерът и степента на причиненото увреждане; начинът и обстоятелствата, при които е получено; вредоносните последици, тяхната продължителност и степен на интензитет; цялостното отражение на предприетото срещу ищеца наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство. Касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 73/24.06.2020 г. по гр. дело № 4400/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани подобни по смисъл и съдържание правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, а именно: 1) за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД; и 2) за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с т. 11 (II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 229/15.07.2013 г. по гр. дело № 1179/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 202/18.09.2013 г. по гр. дело № 1304/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 210/30.10.2013 г. по гр. дело № 70/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице така наведените от страните основания за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е взел предвид следното: Предвид влизането в сила на осъдителната част от първоинстанционното решение (за сумата 2 000 лв. по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ и за сумата 7 000 лв. по иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ), въззивният съд е приел, че със сила на пресъдено нещо са установени елементите от фактическия състав на двата текста. С оглед това е приел, че по първия иск е установено наличието на обвинение в извършено престъпление и оправдателна присъда по това обвинение – прокуратурата е обвинила ищеца в извършване на престъпление (убийство) по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3, т. 7 и т. 9 от НК, като е изготвила обвинителен акт и е поддържала обвинението пред съда, който е постановил оправдателна присъда, протестирана пред въззивната и касационната инстанция, които са я потвърдили. По втория иск е установено наличието на наказателно производство, разглеждането на което е продължило извън разумните срокове. Въззивният съд е приел за установено и че вследствие воденето на това наказателно производство срещу ищеца и продължителното разглеждане на делото, за ищеца са възникнали вреди, като е намерил, че не е спорна и причинната връзка между вредите и наказателното производство, посочвайки, че съгласно чл. 4 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, които се явяват пряка и непосредствена последица от увреждането. На следващо място апелативният съд е изтъкнал, че при определяне размера на обезщетението следва да съобрази ППВС № 4/23.12.1968 г. и практиката на ВКС, която приема, че справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение, на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като характер на увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, допълнително влошаване на здравето, причинените морални страдания и т.н., на която база следва да се прецени обезщетението за неимуществени вреди. Изхождайки от тези принципни съображения, въззивният съд е приел, че в настоящия случай е безспорно, че в резултат на воденото срещу ищеца наказателно производство по повдигнатото му обвинение и периода, през който то е продължило – 13 години и 11 месеца, ищецът е претърпял като пряка и непосредствена последица неимуществени вреди, изразяващи се в изживян психически стрес и душевно безпокойство. Съдът е посочил, че при определяне на обезщетението взема предвид, че повдигнатото срещу ищеца обвинение е за умишлено причиняване на смърт по квалифицирани състави на чл. 116 от НК, извършено в съучастие, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 15 до 20 години, „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без замяна“. Съдът е взел предвид също, че срещу ищеца са били взети две мерки за неотклонение – задържане за 24 часа на 30.03.2001 г., като на 02.04.2001 г. е взета постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“, която на 27.06.2001 г. е изменена в „парична гаранция“; а на 06.07.2001 г. срещу него е била взета и друга мярка за процесуална принуда – „забрана да напуска пределите на Република България“ без разрешение на прокурор. Въззивният съд е отчел също, че ищецът е участвал в голям брой процесуални и процесуално-следствени действия – претърсване и изземване, разпити, предявяване на разследване, полиграфическо изследване, съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), участие в съдебни заседания и др. Въззивният съд е посочил, че от друга страна ищецът не е ангажирал никакви доказателства, макар същите да са му били допуснати от първоинстанционния съд, с които да установи, че е търпял вреди, в по-голям обем от обичайните такива за подобни случаи. Преценявайки тези обстоятелства съобразно принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с § 1 от ЗР на ЗОДОВ, времето през което се е водило наказателното производство, социално-икономическата обстановка в страната към 2015 г., апелативният съд е намерил, че за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие воденото срещу него наказателно производство, по което е оправдан, е необходима сумата 20 000 лв., респ. – приел е, че за тази сума следва да бъде уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, заедно със законната лихва върху нея от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното изплащане. Относно иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ въззивният съд е изтъкнал, че в производството за присъждане на обезщетение за причинени вреди от неправомерни действия на държавата, отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния резултат; държавата и нейните органи се разглеждат като едно цяло. С оглед това – след като производството е единно и отговорността се носи от държавата, без значение кой орган я представлява, съдът е достигнал до извода, че направеното от нея предложение относно размера на дължимото обезщетение в административната част на производството, я обвързва и в съдебната му част, т.е. в производството по иска по чл. 2б от ЗОДОВ, при определяне размера на дължимото обезщетение, съдът не може да определи обезщетение под размера, предложен в административното производство. Предвид така приетото и изтъквайки отново, че ищецът не е установил по делото да е претърпял някакви различни вреди от обичайните, въззивният съд е намерил, че искът по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е основателен до размер от 7 000 лв., като следва да се отхвърли за разликата до пълния му заявен размер от 10 000 лв. Видно от гореизложеното, формулираният от страна на касатора-ищец правен въпрос, който е такъв по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ (както сочи и самата формулировка на въпроса), няма никакво отношение, респ. – не е от обуславящо значение за правните съображения и изводи на въззивния съд относно определянето на размера на обезщетението по иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и за частичното отхвърляне на този иск, поради което тази обжалвана от ищеца част от въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Настоящият съдебен състав намира, че с приетото в мотивите към обжалваното решение относно размера на обезщетението по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, апелативният съд е разрешил формулираните от двете страни по делото правни въпроси (които, както вече беше посочено, се припокриват по съдържание и смисъл помежду си), в съответствие с трайно установената задължителна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с основаната на тях, богата практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и решенията, посочени от двамата жалбоподатели (решение № 73/24.06.2020 г. по гр. дело № 4400/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 229/15.07.2013 г. по гр. дело № 1179/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 202/18.09.2013 г. по гр. дело № 1304/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 210/30.10.2013 г. по гр. дело № 70/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС). В обобщение, тази многобройна константна практика на ВКС приема следното: Вредата и причинно-следствената връзка между нея и неправомерното поведение са елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, като обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително – от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му. Вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения. Всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца, поради което не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. Видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, приетото там, както вече беше посочено, е в съответствие с така установената, константна (включително задължителна) практика на ВС и ВКС, а не е в противоречие с нея, както неоснователно поддържат и двамата касатори по делото. Следва да се отбележи, че несъгласието на страните (в случая – и на двете насрещни страни по делото) със съображенията и правните изводи на съда, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В тази връзка следва да се има предвид и че макар ответната ПРБ да поддържа, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението бил завишен, същата не сочи какъв размер според нея би бил справедлив в случая. От друга страна, в практиката на ВКС неведнъж е изяснявано по повод определянето на справедливия размер на обезщетението при деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, че самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение на ищеца, има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, произтекли от съответното незаконно обвинение. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; съдът не намира и основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 688/13.04.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 2999/2019 г. на Софийския апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: