Р Е Ш Е Н И Е № 60266 гр. София, 23.12.2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при участието на секретаря Росица Иванова и прокурора…………....... като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1136 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 261348/12.02.2021 г. на Б. И. М., чрез адв. З. Й., против въззивно решение № 260002/05.01.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 421/2020 г. на Окръжен съд – Враца, с което като е потвърдено решение № 49/20.07.2020 г. по гр.д. № 422/2019 г. на Районен съд – Оряхово, касаторът е осъден на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 32, ал.2 СК да заплати на И. А. М. сумата 10 809.17 лв. (след прието намаление на претенцията), представляваща превишението в припадащата се част (1/2 ч.) от погасено от ищцата солидарно задължение в общ размер на 21 618.34 лв. по сключени по време на брака на страните договори за банкови кредити с „ОББ“ АД и „ЮРОБАНК и Еф Джи България“ АД. Касаторът е изложил доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответната страна по жалбата – И. А. М., представлявана от адв. А. К., поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. С определение № 60458/07.06.2021 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и всички събрани по делото доказателства, като постанови решението си след съвкупната им преценка. По поставения въпрос в практиката на ВКС (вж. - решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г., IV г. о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о., решение № 142/20.06.2017 г. по гр. дело № 3673/2016 г., IV г. о., решение № 12/25.02.2019 г. по гр. д. № 1456/2018 г., III г. о., решение № 130/13.11.2018 г. по гр. д. № 4807/2017 г., III г. о. на ВКС и др.) е изяснено, че съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти след съвкупна преценка на събраните по предвидения в ГПК ред доказателства в двете съдебни инстанции. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства и всички доводи на страните, които са от значение за решаването на делото. В мотивите на въззивното решение трябва да се посочи кои правнорелевантни факти съдът приема за установени и кои приема за неосъществили се и въз основа на кои доказателства. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира за основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата и ответника са бивши съпрузи, сключили граждански брак на 01.10.1978 г., който е прекратен по взаимно съгласие с решение № 34/28.03.2018 г. постановено по гр. д. № 6/2018 г. на Районен съд – Оряхово. Не е било спорно обстоятелството, че още преди това - от м.октомври 2010 г. страните са били във фактическа раздяла. Установено е, че през време на брака, между ищцата и „ОББ“ АД е бил сключен договор за потребителски кредит от 13.12.2007 г. за сумата 5 500 лв., която е усвоена на 14.12.2007 г. Кредитът е предоговорен през 2012 г. и е погасен изцяло на 22.12.2017 г., като общо е платена сумата 10 551. 32 лв., от която: главница - 5 500 лв., лихви - 4 678.42 лв., застраховка – 276.65 лв., такса управление на кредита – 96.25 лв. По втори сключен между ищцата и „ЮРОБАНК и Еф Джи България“ АД договор за потребителски кредит № FL397336/29.04.2008 г., е получена сумата 12 600 лв. На 11.08.2014 г. кредитът е рефинансиран с отпускане на нов заем в размер на 10 734 лв., с който ищцата погасила изцяло остатъка от главницата по договора от 2008 г. – преведена е общо сумата 7 192.93 лв. След удържаните такси, в сметката по новия кредит останала налична сумата 3 382.44 лв. На 11.08.2014 г. М. изтеглила на каса посочената сума и сметката по кредита била занулена. На 27.03.2019 г. новият кредит от 2014 г. към „ЮРОБАНК и Еф Джи България“ АД е изцяло погасен. Според приетото по делото заключение на икономическата експертиза, от общо изплатения към „ОББ” АД заем - 10 813.78 лв., ищцата е направила погасителни вноски в размер на сумата 10 203.78 лв., а ответникът е платил общо 610 лв. По кредитите в „Юробанк и Еф Джи България“ АД към 2019 г. ищцата е платила сумата 24 276.16 лв. При разпита си в с.з. от 17.06.2020 г. пред първата инстанция вещото лице е заявило, че през периода на фактическата раздяла на страните, М. е погасила задължения към двете банки общо в размер на сумата 21 618.34 лв. (3 140 лв. към „ОББ“ АД и 18 478.34 лв. към „Юробанк и Еф Джи България“ АД). В същото с.з. е прието и направеното от страната изменение на иска, като за заплащане е претендирана сумата 10 809.17 лв., представляваща половината от сумата 21 618.34 лв. платена от ищцата по кредитите в периода на фактическата раздяла (след 01.10.2010 г.). Въззивният съд е приел за доказани обстоятелствата, че средствата, получени по договора за кредит с „ОББ“ АД и по първия договор с „ЮРОБАНК и Еф Джи България“ АД (договор за потребителски кредит № FL397336/29.04.2008 г.) са използвани за текущи битови разходи на семейството, за закупуване на лек автомобил, за ремонт и обзавеждане на семейното жилище с електроуреди и мебели. Посочил е още, че съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 2 СК, съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нужди на семейството. Щом вещите, удовлетворяващи нужди на семейството са поначало общи, независимо от това, на чие име са придобити, то и задълженията, изпълняващи същата функция, следва да бъдат солидарни, независимо дали са поети само от единия от съпрузите. Поради това, когато един от солидарните длъжници удовлетвори кредитор след прекратяване на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие. В случая ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е оборил законовата презумпция по чл. 32, ал. 1 СК. Съгласно разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД платеното на кредитора следва да се понесе по равно от солидарните длъжници, доколкото не следва друго от отношенията помежду им. Солидарният съдлъжник, който е заплатил целия дълг, дължи припадащата му се част не от общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на възникването му, а припадащата му се част от това, което е платено за погасяването на дълга такъв, какъвто е бил в момента на погасяването. Дългът по всички кредити е платен от ищцата, поради което ответникът й дължи заплащане на припадащата му се част от превишението по изпълненото задължение. При така възприетото съдът е направил извод, че ответникът дължи на ищцата половината от заплатената от нея сума за погасяване на поетите по време на брака задължения по договорите за кредит с „ОББ“ АД и „ЮРОБАНК и Еф Джи България“ АД, изчислена от вещото лице в размер на сумата 10 809.17 лв., при общо платени за претендирания период задължения от 21 618.34 лв. Възражението на жалбоподателя, че от задължението му следва да се приспадне сумата 3 382.44 лв., получена по кредита за рефинансиране от 2014 г. и усвоена лично от М. през време на фактическата раздяла, е преценено за неоснователно. С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, което от своя страна е довело до формиране на небосновани изводи за размера, до който е основателна претенцията. Тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът не може да бъде решен по същество от касационната инстанция. В случая, правилно въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 2 СК съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството; че в тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени, или че удовлетворената нужда не е семейна; както и че ако той не направи това, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. Също правилно е посочено, че при оборване на презумпцията важно доказателствено значение имат изявленията на страните, тъй като те очертават предмета на доказване и съставляват признания за факти, които следва да бъдат ценени от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Съдът обаче не е съобразил, че когато солидарните длъжници са съпрузи и един от тях е получил заем, той трябва да заяви за какви конкретни семейни нужди е разходвана сумата. В практиката на ВКС е изяснен въпросът, че ако получилият заема съпруг не заяви за какво е разходвана сумата, следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношения съпрузите не дължат по равно. Само при надлежна индивидуализация на твърденията на ищеца, би могло да преценя проведено ли е пълно обратно доказване от страна на ответника, че сумата не е изразходвана за нужди на семейството. В настоящия случай ищцата е сключила договор за потребителски кредит от 13.12.2007 г. с „ОББ“ АД за сумата 5 500 лв., която е усвоена на 14.12.2007 г. Кредитът е издължен на 22.12.2017 г., като общо за погасяването му е платена сумата от 10 551.32 лв. На 29.04.2008 г. ищцата е сключила договор за потребителски кредит с „ЮРОБАНК и Еф Джи България“ АД за сумата 12 600 лв. Процесните договори за кредит са сключени по време на брака между страните, като сумите по тях са усвоени преди фактическата им раздяла, настъпила през м. октомври 2010 г. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, правилно въззивният съд е приел за установено, че двата кредита са използвани за задоволяване на текущи разходи на семейството, за ремонт и обзавеждане на семейното жилище на страните, за покупка на автомобил. След фактическата раздяла на съпрузите, на 11.08.2014 г. кредитът към „ЮРОБАНК и Еф Джи България“ АД от 2008 г. е рефинансиран с отпускане на друг по-голям заем в размер на сумата 10 734 лв. С новия кредит ищцата е погасила остатъка от задължението по договора от 29.04.2008 г., като преведената сума е в размер на 7 192.93 лв. След удържаните такси, в сметката по новия кредит е останала сумата 3 382.44 лв., която е изтеглена от М. на 11.08.2014 г. – т.е. по време на фактическата раздялата на съпрузите. При тези обстоятелства по делото, правилен е изводът на въззивния съд, че сумите получени по двата договора за кредит – от 13.12.2007 г. и 29.04.2008 г., са използвани за задоволяване на семейни нужди, респ. презумпцията по чл.32, ал.2 СК не е оборена от ответника, поради което бившите съпрузи отговарят солидарно за връщането им. В нарушение на съдопроизводствените правила обаче, въззивният съд не е анализирал и обсъдил в съвкупност доказателствата, касаещи погасяването на договора за кредит от 2008 г. и възраженията на ответника, че за получения от ищцата през 2014 г. по-голям заем, респ. за разликата над сумата от 7 192.93 лв. (с която окончателно е изплатен кредита от 2008 г.) и до размера на усвоената сума от 10 734 лв., той не следва да отговаря. Предвид това, основателно е оплакването на жалбоподателя в касационната му жалба, че за сумата от 3 382.44 лв. отговорността му не може да се ангажира, доколкото е изключена възможността през време на фактическата раздяла тази сума да е използвана за задоволяване на нужди на семейството. Ищцата не сочи конкретно подобни разходи да са направени, нито има основание за изследвания период такива да се презумират. От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че необходимата сума за погасяване на задълженията по договора за кредит от 29.04.2008 г. е в размер на 7 192.93 лв., а останалата част от главницата по новия договор - сумата 3 382.44 лв. е получена лично от ищцата на 11.08.2014 г. При тези данни, въззивната инстанция неправилно не е съобразила, че ответникът не дължи плащане и на пропорционалната част от лихвите и таксите по договора за кредит от 11.08.2014 г., съответстващи на получената от М. и неизразходвана за семейни нужди част от главницата в размер на сумата 3 382.44 лв. В тази връзка въззивният съд не е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди в съвкупност събраните по делото доказателства, касаещи релевантните за спора в тази му част факти, както и да даде отговор на доводите и възраженията във въззивната жалба по този въпрос. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът не е отчел също необходимостта и от служебно назначаване на допълнителна експертиза, която да отговори на въпросите - какъв е размерът на заплатените от ищцата суми по договорите за кредит от 13.12.2007 г. и 29.04.2008 г. за периода от фактическата раздяла на страните (01.10.2010 г.) до окончателното им погасяване; какъв е размерът на дължимите лихви и такси по договор за кредит от 11.08.2014 г., изчислени пропорционално на сумата използвана за рефинансиране на договора за кредит от 29.04.2008 г. (7 192.93 лв.), за плащането на която ответникът е солидарно задължен. Освен това, при новото разглеждане на делото, с оглед приетото в с.з. от 17.06.2020 г. изменение на иска по размер, ищцата следва да уточни и точно периода, за който се претендира плащане на сумата от 10 809.17 лв., доколкото посочените от вещото лице изчисления на суми в това с.з. не се съдържат в представеното писмено заключение и е неясно как е формирана сумата 18 478.34 лв. и дали тя се отнася за погасяването на двата кредита в „ЮРОБАНК и Еф Джи България“ АД, или само за кредита от 2008 г. При поддържаните оплаквания във въззивната жалба, в правомощията на въззивния съд е било да констатира непълнотата (и неяснотата) на заключението на съдебно-счетоводната експертиза и да допусне допълнителна експертиза (чл. 201 ГПК) с цел изясняване на релевантните за спора факти, в какъвто смисъл са и задължителните указания по т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид всичко изложено, обжалваното решение следва да се отмени на основание чл. 293, ал. 3 ГПК и делото да се върне за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд, който съобразно указанията, дадени в мотивите на настоящото решение, да извърши необходимите съдопроизводствени действия. При новото разглеждане на делото, съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК, въззивният съд следва да се произнесе и по въпроса за разноските, направени от страните в касационното производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 260002/05.01.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 421/2020 г. по описа на Окръжен съд – Враца. ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Враца за ново разглеждане от друг въззивен състав. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.