5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 397 София, 08.07.2015 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и втори юни през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков Ирина Петрова при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………….............………..….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. дело № 1067 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1-във вр. чл. 129, ал. 3 ГПК и се развива едностранно. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 348/12.ІІ.2015 г. на софийското [фирма], подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие от САК против определение № 769 на Софийския окръжен съд, ГК, от 20.І.2015 г., постановено по ч. гр. дело № 15/2015 г., с което е била оставена без уважение частна жалба на този търговец срещу разпореждане № 2925/7.ХІ.2014 г. на РС-Ботевград: за връщане на исковата му молба с вх. № 7055/8.Х.2014 г. и за прекратяване на образуваното по нея първоинстанционно производство по гр. дело № 1052/2014 г. Оплакванията на д-вото частен касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно определение „в нарушение на закона”. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно определение Софийският ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Опр. № 285/2014 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. д. № 294/2014 г. по следния процесуалноправен въпрос: „Относно връщане на исковата молба при предявени с нея обективно кумулативно съединени искове и констатация за неизпълнени указания на сезирания с нея съд, но само по отношение на един от съединените искове”. Същевременно с довод, че по тях „липсва произнасяне на българските съдилища”, търговецът частен касатор претендира ВКС да се произнесе и по следните два процесуалноправни въпроса, които били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1./ „Дали посочването на некомпетентен /по правилата за местната подсъдност/ съд в пълномощното на процесуалния представител на ищеца по делото води до нередовност на подадената от този пълномощник искова молба, ако волята на упълномощителя относно предмета и страните по делото е ясна?”; 2./ „Следва ли, когато се претендира неустойка, определена по взаимно съгласие на страните като процент от главничното задължение с определен максимален размер, ищецът да определя и период на забава като изискване за редовност на подадената искова молба, когато ищецът претендира максималния размер на определената неустойка като вече фиксирана сума?” Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Софийския ОС, настоящата частна касационна жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните: За да потвърди първоинстанционното разпореждане по чл. 129, ал. 3 ГПК въззивната инстанция е приела, че в дадения му от страна на първостепенния съд срок ищецът [фирма] не е представил адвокатско пълномощно, от съдържанието на което да става ясно не само какъв е предметът на делото, но и „за какви процесуални действия се отнася упълномощаването”, нито по делото е бил приложен онзи договор, във връзка с който е било подписано споразумението между страните по спора, а от текста на последното не могат да бъдат изведени релевантните за неговия предмет факти: какви са договорните задължения, кога е следвало да бъдат изпълнени, какви са уговорените санкции, респ. цени на стоките и услугите. Изрично Софийският ОС е преценил като неоснователен инвокирания от търговеца настоящ частен касатор довод, че периодът на забавата бил въпрос по същество и затова не касаел редовността на исковата молба, припомняйки в тази връзка, че неизпълнението на процесуалното задължение по чл. 127, ал. 2 ГПК от страна на подателя й „лишава ответника от възможността да ангажира адекватно защитата си – предвид последствията от преклузиите по чл. 133 ГПК”. При тези данни в процесния случай се констатира наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото атакуваното въззивно определение противоречи на цитираното Опр. № 285/12.V.2014 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС, постановено по ч. т. дело № 294/2014 г., с което е бил даден отрицателен отговор на релевантния процесуалноправния въпрос: „Следва ли да се прекрати пр-вото по делото и по предявения иск за главница, заради нередовност на исковата молба в частта й относно претенцията за мораторна лихва?” Ето защо следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно определение. Разгледана по същество частната касационна жалба на софийското [фирма] е основателна. Констатираните от низовите съдилища пороци в исковата молба на софийското „Р.” срещу ботевградското [фирма], отнасящи се преди всичко до обуславящия иск за присъждане на три главници по процесните фактури от 23.ХІІ.200 г., от 12.VІІ.2013 г. и от 26.VІ.2014 г., чиито сбор възлиза на търсената сума от 22 364.92 лв. всъщност не съществуват. Никъде в обстоятелствената част на молбата си срещу ответното [фирма]-Ботевград търговецът настоящи частен касатор не се е позовавал на наличието на сключен помежду им формален договор. Напротив, основал е исканията си преди всичко върху установилите се между тях „продължителни търговски отношения в периода 2009 г. – 2014 г.”, издадените процесни три данъчни фактури с извършени по тях частични погашения на визираните парични задължения, но също и върху изготвеното в тази връзка в писмена форма споразумение от 15.VІІ.2013 г., съдържащо взаимни признания, че: „По силата на извършено възлагане от [фирма], от страна на [фирма] като „Изпълнител”, е извършено проектиране, изработка и доставка на стоки срещу задължението на [фирма] да заплати уговореното между страните възнаграждение”. Следователно, при съобразяване легалната дефиниция на чл. 258 ЗЗД, правоотношението от което произтичат претенциите на настоящия частен касатор е по неформален договор за изработка, сключен между търговци и издадените във връзка с изпълнението му процесни данъчни фактури. При тези данни по делото се налага извод за безпредметност на указанието на първостепенния съд, което въззивната инстанция безкритично е споделила като „коректно и основателно дадено”, относно посочване какво е договорното правоотношение с ответника, за неизпълнението на което се иска осъждането му за исковите суми и „конкретно дали се касае за договор/и за изработка или за договор/и за продажба”. Отделно от това лишени от качеството коректност са указания, дадени по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, съдържащи изразите „и т.н.” „или др.”, каквито в процесния случай се оказват тези относно съединената кумулативно с обуславящия осъдителен иск претенция по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а именно да се посочело „при какви предпоставки възниква задължението за плащане на претендираната неустойка и по какъв начин се формира същото – фиксирана сума, определена сума на ден, месец и т.н., процент върху главното вземане за периода на забавата или др., като в последните случаи – и за какъв период се претендира неустойката”. Точно съобразяване на съдържанието на уговорената между страните по спора неустоечна клауза по чл. 5 от подписаното помежду им на 15.VІІ.2013 г. споразумение, според която при забава в плащането на която и да е вноска възложителят дължи на изпълнителя неустойка за забава в размер на 1% върху просрочените суми за всеки календарен ден за времето на закъснението до окончателното изплащане на дължимата сума, но не повече от 30% от нейната равностойност, сочи - в съпоставка с искането по пункт втори от петитума на върнатата искова молба с вх. № 7055/8.Х.2014 г., че претенцията на търговеца настоящ частен касатор по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е била за максимума от 30% в/у търсената остатъчна главница в размер на 12 139.96 лв. по ф/ра № [ЕГН]/12.VІІ.2013 г., т.е. за период на забава който не надхвърля 30 календарни дни. Ако този остатък от главницата е бил изискуем, считано от 1.І.2014 г. - в какъвто смисъл се явява уговорката по чл. 3, ал. 2 от процесното споразумение от 15.VІІ.2013 г., то до подаване на исковата молба допуснатата забава в плащането на остатъка очевидно е продължила 9 пъти над достатъчния срок от 30 календарни дни, за да може да се претендира неустойка в размер на посочената в петитума на върнатата искова молба сума от 3 641.98 лв. - без от това да следват затруднения за ответното ботевградско д-во по отношение възможността му да организира адекватно защитата си с оглед на „преклузиите по чл. 133 ГПК”. В заключение, недостатъкът на адвокатското пълномощно, изразяващ се в това, че което вместо сезираният с исковата молба Ботевградски РС, където е седалището на търговеца ответник, е бил посочен Софийски районен съд, следва да се счита саниран с факта на връчване на съобщението с дадените в този смисъл указания до същото софийско адвокатско д-во „Х. и Банкова” на датата 30.Х.2014 г. и процесуалните действия на тези пълномощници са потвърдени с представянето пред Софийския ОС на изрични пълномощни за РС-Ботевград /и съответно ОС-София/. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯВА определение № 769 на Софийския окръжен съд, ГК, от 20.І.2015 г., постановено по ч. гр. дело № 15/2015 г., КАКТО и потвърденото с него разпореждане № 2925/7.ХІ.2014 г. на РС-Ботевград, V-и граждански състав, постановено по гр. дело № 1052/2014 г. В Р Ъ Щ А делото на същия състав на първостепенния съд за по-нататъшни процесуални действия по съществото на предявените в обективно кумулативно съединение осъдителни искове на [фирма]-София срещу ответното [фирма]-Ботевград Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2