Р Е Ш Е Н И Е № 50043 гр. София, 06.06.2023г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №53 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационни жалби от Г. Н. А., чрез адв. П.К. срещу решение №89 от 28.07.2021г. по в.т.д. №293/2021г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което е обезсилено решение №26029 от 26.01.2021г., постановено по т.д. №137/2019г. на Окръжен съд- Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск за плащане на разликата над присъдените 100 000 лева до претендираните 140 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания и стрес вследствие на получените телесни увреждания при ПТП, настъпило на 30.06.2018г., ведно със законната лихва от 13.10.2018г. до окончателното плащане, като е прекратено производството по делото, както и срещу решение №150 от 26.10.2021г. по същото дело, постановено по реда на чл.250 ГПК, с което е потвърдено решение №26029 от 26.01.2021г., постановено по т.д. №137/2019г. на Окръжен съд- Стара Загора в частта, с която е присъдена законната лихва върху главницата от 100 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди и 431.56 лева- обезщетение за имуществени вреди, считано от 13.10.2018г. до окончателното плащане на сумата. В касационните жалби се твърди, че и двете решения са неправилни- постановени при съществено нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд е стигнал до незаконосъобразен извод за частична недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като в нарушение на закона е приел, че увеличение на иска по размер е допустимо да бъде направено най-късно с подаване на допълнителната искова молба съгласно чл.372, ал.2 ГПК. Излага доводи, че при търговски спорове преклузията по чл.372, ал.2 ГПК не се отнася за исканията за изменение на размера на предявения иск, като се позовава на формирана трайна съдебна практика. Навежда и подробни съображения по съществото на спора. Касаторът счита, че въззивният съд неправилно е определил началния момент, от който застрахователят дължи законна лихва върху застрахователното обезщетение. Намира, че приложимата разпоредба е чл.429, ал.3 КЗ, в която е предвидено задължение на застрахователя за плащане на лихви за забава от датата на уведомяването му от застрахования за настъпилото застрахователно събитие или от уведомяването или предявяването на застрахователната претенция от увреденото лице, което в случая е 08.07.2018г., евентуално 13.07.2018г. Моли след отмяна на двете решения, съдът да се произнесе по претенцията по увеличения иск или да върне делото за ново произнасяне от въззивния съд, като присъди и законна лихва върху застрахователното обезщетение от 08.07.2018г., евентуално от 13.07.2018г. Претендира разноски. Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва касационните жалби, като твърди, че не са налице основания за допускане на двете въззивни решения до касационен контрол. Поддържа, че обжалваните съдебни актове са правилни и следва да бъдат оставени в сила. С определение №50032 от 18.01.2023г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивно решение №89 от 28.07.2021г. по в.т.д. №293/2021г. по описа на Апелативен съд- Пловдив по поставения от касатора процесуалноправен въпрос- по търговски спорове до кой момент е допустимо да се прави увеличение на иска по размер – до подаване на допълнителната искова молба съгласно чл.372, ал.2 ГПК или до приключване на съдебното дирене в първата инстанция съгласно чл.214 ГПК, както и на решение №150 от 26.10.2021г., по в.т.д. №293/2021г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, постановено по реда на чл.250 ГПК, по поставения от касатора материалноправен въпрос- покрива ли застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ отговорността на деликвента спрямо увреденото лице за дължимата лихва за забава и за какъв период, респ. от кой начален момент- от датата на уведомяване от застрахования за настъпване на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, или от друг момент; дължи ли и от кой момент застрахователят законна лихва върху обезщетението по чл.432 КЗ като обезщетение за собствената си забава. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното: С първоинстанционното решение, постановено по т.д. №137/2019г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора, е осъден ответника ЗК „Лев Инс“ АД да плати на Г. Н. А. сумата 100 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания и стрес, вследствие на получените телесни увреждания при ПТП, настъпило на 30.06.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13.10.2018г. до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за разликата над 100 000 лева до претендираните 140 000 лева, като неоснователен. За да обезсили първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част, въззивният състав приема, че първоинстанционният съд е допуснал увеличение на иска с правно основание чл.432 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди от 25 500 лева на 140 000 лева след законоустановения срок, което е недопустимо. Излага доводи, че искането за увеличение е направено след изслушване на заключенията на двете съдебни експертизи в първото открито съдебно заседание, т.е. след изтичане на срока по чл.372, ал.2 ГПК- подаване на допълнителната искова молба. Намира, че по търговски спорове е неприложима общата разпоредба на чл.214 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение, в частта, с която е присъдена законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди в размер на сумата 100 000 лева и върху обезщетението за имуществени вреди в размер на сумата 431.56 лева, считано от 13.10.2018г. до окончателното плащане, респ. да отхвърли претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва от 08.07.2018г., евентуално от 13.07.2018г., въззивният съд приема, че разпоредбата на чл.429, ал.1 КЗ е неприложима. Намира, че съгласно чл.497 КЗ застрахователят дължи лихва за забава от изтичане на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл.106, ал.3 или от изтичане на срока по чл.496, ал.1, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани по реда на чл.106, ал.3, а в настоящия случай- от изтичане на тримесечния срок по чл.496, ал.1 КЗ – 13.10.2018г. По поставения процесуалноправен въпрос настоящият състав на ВКС намира следното: Разпоредбата на чл.214, ал.1, изр.3 ГПК е ясна и непротиворечива – до приключване на съдебното дирене в първата инстанция ищецът може да измени само размера на предявения иск, както и да премине от установителен иск към осъдителен и обратно. Налице е трайна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение №146 от 26.07.2017г. по т.д. №61210/16г., ІV г.о.; определение №715 от 10.12.2015г. по ч.т.д. №3160/15г., ІІ т.о., определение №94/17.02.2017г. по ч.т.д. №2465/16г., І т.о и др., относно възможността да се допусне увеличение на размера на иска извън срока за подаване на допълнителна искова молба по търговски спорове. Съдебните състави приемат, че законодателят е направил разлика между искането за изменение на основанието или петитума на иска и това да бъде увеличен или намален само неговия размер, като преклузията на чл.372, ал.2 ГПК не е относима към искането за изменение на иска по размер. Извеждането на изменението на иска по размер, както и преминаването от установителен към осъдителен иск и обратно в отделна категория с различна регламентация от останалите хипотези на изменение /с оглед установяване на по-благоприятни процесуални срокове за предприемането им/, е пряко свързано с правната характеристика на тези изменения, които не определят защита на ответника, различна от тази, която той вече е предприел. Настоящият съдебен състав напълно споделя разрешението, дадено в съдебната практика, като не счита, че е налице необходимост от ново тълкуване на разпоредбата на чл.214, ал.1 ГПК вр. чл.372, ал.2 ГПК. По поставения материалноправен въпрос: При уважаване на иск за обезщетение за вреди от деликт законната лихва върху главницата се дължи без да има отправена покана от датата на деликта, ако е поискана от ищеца /чл.84, ал.3 ЗЗД/. С решение №128 от 04.02.2020г., по т.д. №2466/2018г. на ВКС, I т.о., което настоящият съдебен състав споделя, е разяснено, че в хипотезата на пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезщетение за вредите, причинени от застрахования деликвент, в застрахователната сума по чл.429 КЗ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от датата на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя, а не от увреждането. Изложени са аргументи, че разликата в периодите по отношение на дължимото спрямо увреденото лице обезщетение за забава от делинквента на основание чл.86, вр. чл.84, ал.3 ЗЗД и от застрахователя по застрахователния договор следва както от разпоредбите на чл.429, ал.1-ал.3 КЗ, така и от въведената с новия КЗ абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на прекия иск срещу застрахователя на деликвента по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите съгласно чл.498, ал.3, вр. чл.432, ал.1 КЗ- отправянето на писмена застрахователна претенция спрямо застрахователя по реда на чл.380 КЗ. След предявяване на тази претенция за застрахователя тече нормативно установеният срок за произнасяне по чл.496 КЗ, като непроизнасянето и неплащането на застрахователно обезщетение в срока е свързано, от една страна, с изпадане на самия застраховател в забава, за която дължи лихва, а от друга страна, с възможността увреденото лице да предяви иск на основание чл.432, ал.1 КЗ. В обобщение, на основание чл.493, ал.1, т.5 КЗ застрахователят покрива спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава за плащане на обезщетение за вреди от датата на предявяване на претенцията от увреденото лице, а след изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ и при липса на произнасяне или плащане на обезщетение дължи законната лихва върху обезщетението за собствената си забава. По касационната жалба: Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение /основно и допълнително/ е постановено в отклонение от практиката на ВКС по поставените правни въпроси и е неправилно. В нарушение на процесуалния закон /чл.372, ал.2, вр. чл.214 ГПК/ решаващият съдебен състав е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск, резултат от недопустимо увеличение на иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди от 25 500 лева на 140 000 лева. Както е разяснено по-горе, преклузията на чл.372, ал.2 ГПК не е относима към искането за изменение на иска по размер. Съгласно чл.214, ал.1 ГПК изменението на иска по размер, както и преминаването от установителен към осъдителен иск и обратно може да бъде направено до края на съдебното дирене в първата инстанция. Ищецът е направил искане за увеличение на предявения иск за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от 25 500 лева на 140 000 лева в първото открито съдебно заседание по делото, т.е. в рамките на законоустановения преклузивен срок. Това искане е направено надлежно, а допуснатото от първоинстанционния съд изменение е процесуално законосъобразно. Доколкото първата инстанция се е произнесла след надлежното й сезиране по допустима искова претенция, обжалваното пред въззивния съд решение е допустимо и не подлежи на обезсилване. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение, с което е обезсилено решение №26029 от 26.01.2021г., постановено по т.д. №137/2019г. на Окръжен съд- Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск за плащане на разликата над присъдените 100 000 лева до претендираните 140 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 13.10.2018г. до окончателното плащане и е прекратено производството по делото, е неправилно и следва да бъде отменено, а делото върнато на друг състав на въззивния съд за ново произнасяне по въззивната жалба. Неправилно е и постановеното от въззивния съд допълнително решение, с което е оставена без уважение въззивната жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която е присъдена законната лихва върху главницата от 100 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди и 431.56 лева- обезщетение за имуществени вреди, считано от 13.10.2018г. до окончателното плащане на сумата. По делото е установено, че застрахователната претенция на ищеца Г. А. е получена от застрахователя ЗК „Лев Инс“ АД на 13.07.2018г., като с писмо изх.№8764/10.08.2018г. застрахователят не се е произнесъл по искането, а е изискал представяне на още документи. Предвид даденото по-горе разрешение на материалноправния въпрос, на основание чл.493, ал.1, т.5 КЗ застрахователят е задължен да покрие спрямо ищеца, в качеството му на увредено при процесното ПТП лице, отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава за плащане на обезщетение за вреди от 13.07.2018г.- датата на предявяване на претенцията от увреденото лице, а след изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ, предвид липсата на произнасяне и плащане на обезщетение дължи законната лихва върху обезщетението за собствената си забава. С оглед изложеното, искът за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 13.07.2018г. до окончателното плащане на обезщетението за вреди /неимуществени и имуществени/ е основателен и следва да бъде уважен, а въззивното решение в тази част отменено. При новото произнасяне по делото въззивният съд следва да разпредели и отговорността за разноски, вкл. тези за настоящото производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №89 от 28.07.2021г. по в.т.д. №293/2021г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което е обезсилено решение №26029 от 26.01.2021г., постановено по т.д. №137/2019г. на Окръжен съд- Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. А. срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск за плащане на сумата 40 000 лева – разлика над присъдените 100 000 лева до претендираните 140 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания и стрес вследствие на получените телесни увреждания при ПТП, настъпило на 30.06.2018г., ведно със законната лихва от 13.10.2018г. до окончателното плащане, като е прекратено производството, като ВРЪЩА делото на въззивния съд за ново произнасяне от друг съдебен състав. ОТМЕНЯ решение №150 от 26.10.2021г., постановено по реда на чл.250 ГПК, с което е потвърдено решение №26029 от 26.01.2021г., постановено по т.д. №137/2019г. на Окръжен съд- Стара Загора в частта, с която е присъдена законната лихва върху главницата от 100 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди и 431.56 лева- обезщетение за имуществени вреди, считано от 13.10.2018г. до окончателното плащане на сумата, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК[ЕИК] да плати на Г. Н. А., ЕГН [ЕГН] законната лихва върху присъдената сума 100 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания и стрес, вследствие на получените телесни увреждания при ПТП, настъпило на 30.06.2018г., както и върху присъдената сума 431.56 лева- обезщетение за имуществени вреди, считано от 13.07.2018г. до окончателното плащане. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.