Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * предсрочна изискуемост


5
Решение по т.д.№ 4196/2013 год. на ВКС-ТК, І т.о.
Р Е Ш Е Н И Е

№ 7

София, 15.04.2015 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на деветнадесети януари през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова

при участието на секретаря Елеонора Стоянова, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 4196 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Я. Г. В. срещу тази част от Решение № 241 от 13.05.2013 год. по т.д.№ 313/2013 год. на Пловдивския апелативен съд с която въззивният съд е приел жалбата и срещу Решение № 442 от 19.07.2012 год. по т.д.№ 201/22 год. на Пловдивския окръжен съд за неоснователна и е потвърдил първоинстанционния акт по отношение на нея.
Касационен контрол е допуснат само по жалбата на Я. В. на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на становището на въззивния съд по въпроса за начина на настъпване на предсрочна изискуемост с т.18 на ТР № 4/2013 год. на ОСГПК на ВКС.
По жалбата на [фирма] срещу въззивното решение, касационно обжалване не е допуснато. Депозирана е и т.нар. „жалба” на Б. срещу постановеното на 25.07.2013 год. по реда на чл.248 ГПК Определение № 1623 по същото дело. В нея се сочи, че неправилно тежестта за разноски за въззиваемия [фирма] е възложена само на единия от въззивниците.
В жалбата на Я. В. се съдържат доводи за неправилност на решението на П., поради неправилна преценка за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита спрямо нея, за нарушение на чл.301 ТЗ (хипотезата на липса на подпис на втори представител на банката по договора за поръчителство), както и за нарушение на процесуалната норма на чл.235 ал.2 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] не изразява становище.
Ответникът по касация [фирма] не изразява становище по жалбата на Я. В.. Депозирал е отговор по частната жалба на [фирма].
Като взе предвид доводите по жалбата и извърши проверка по реда на чл.290 ал.2 ГПК на обжалвания въззивен акт, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о. приема следното:
Жалбата е основателна.
Предявени са от [фирма] по реда на чл.422 ал.1 ГПК пасивно субективно съединени искове срещу Я. В. и ЕТ”Р.-Р. В..
Въззивното производство е било образувано по жалбите на [фирма] и Я. В. срещу Решение № 442 от 19.07.2012 год. по т.д.№ 202/2012 год. на Пловдивския окръжен съд. [фирма] е обжалвала решението на ПдОС в частта с която са били отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК субективно съединени искове на срещу [фирма] и Я. В.. Жалбоподателката В. е обжалвала решението на ПдОС в частта с която е уважен искът на Б. срещу нея.
В частта с която искът срещу [фирма] е бил уважен, като необжалвано, решението на Пловдивския окръжен съд е влязло в сила.
Предмет на исковете е установяване съществуването на задължение в размер на 282795 лв., произтичащо от просрочено задължение по договор за кредит, дължими лихви и съдебни разноски, за които вземания на основание чл.417 т.2 ГПК е била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу кредитополучателя Р. Й. В. в качеството му на [фирма] и поръчителя по кредита Я. В..
Последователно подържаната теза на поръчителката-касатор е, че искът на [фирма] срещу нея е недопустим или евентуално неоснователен с оглед обстоятелството, че не е била уведомена за предсрочната изискуемост на кредита; порок на договора за поръчителство; правата и, произтичащи от срока по чл.147 ал.1 ЗЗД.
Двамата ответници са оспорили размера на главното задължение и дължимостта на предявеното вземане за лихви.
Първоинстанционният съд е приел, че главното задължение и за двамата солидарни съдлъжници възлиза на 282000 лв., ведно със законната лихва, а претендираното обезщетението за забава за предхождащия период 25.07.2011 – 24.10.2011 год. не е доказано по размер. Произнасяйки се по жалбата „Банка Д.” в частта с която исковете са отхвърлени и по жалбата на Я. В. в частта с която е ангажирана отговорността и, въззивният съд е потвърдил решението на ПдОС, приемайки за неоснователни доводите на [фирма] и възраженията на Я. В. по действителността на договора (чл.26 ал.2 ЗЗД) и по привилегията и по чл.147 ал.1 ЗЗД.
Изводът на въззивния съд относно приложението на чл.60 ал.2 ЗКИ и чл.147 ал.1 ЗЗД е обусловен от разбирането, че моментът на предсрочната изискуемост може да настъпи и с депозирането на заявление за издаване на заповед по чл.417 т.2 ГПК.
По правния въпрос.
С т.18 на ТР № 4/2013 год. ОСГТК на ВКС прие, че моментът на настъпването на предсрочната изискуемост на задължението по кредита, като предпоставка за упражняването на правото по чл.417 т.2 ГПК и като последица – установяване по реда на чл.422 ГПК съществуването на задължението, следва да предхожда депозирането на заявлението. Моментът на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита е от значение и за определяне началото на срока по чл.147 ал.1 ЗЗД - т.4б на ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Както бе посочено по-горе, становището на апелативния съд, че моментът на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита съвпада с депозирането на заявлението по чл.417 ГПК и той поставя началото на срока по чл.147 ал.1 т.1 ЗЗД е в противоречие с Тълкувателното решение. Ще следва да се отбележи, както многократно е имал случай да посочи ВКС, ако би била възприета тази теза, срокът по чл.147 ал.1 ЗЗД би се обезсмислил, поради обстоятелството, че заповедното производство е единно и в периода от депозирането на заявлението срещу поръчителя и до предявяването на иска по реда на чл.422 ал.1 ГПК срещу него, този срок не би могъл и да тече по време на висящността на съдебното производство.
По същество
Установено е по делото, че нарочно волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е било отправяно. Б. е счела, че за такова следва да се счита отправената до [фирма] покана за доброволно изпълнение със съдържащо се в него предупреждение за възможните последици след изтичането на 7-дневния срок. Изрично обявяване на кредита за предсрочно изискуем, респ. предпоставка при която той еднозначно ще се счита за такъв, липсва. Както неколкократно бе посочено, въззивният съд е счел, че предхождащо обявяване липсва, но като такова следва да бъде зачетено сезирането на съда чрез заявлението по чл.417 ГПК. Това становище, макар и неправилно, е без значение за задължението на кредитополучателя към Б., поради обстоятелството, че по отношение на него, първоинстанционното решение с което е установена отговорността му е влязло в сила, като необжалвано. От значение, обаче, е за отговорността на поръчителя, който е противопоставил този довод и производството за установяване съществуването на задължението му по отношение на него е висящо. Това налага касиране на въззивното решение в частта с която е установена отговорността на Я. В. за плащане на задължението към [фирма] и отхвърляне на иска по отношение на нея.
Неоснователна е частната жалба на [фирма] срещу Определение № 1623 от 25.07.2013 год., постановено по реда на чл.248 ГПК. Определението е постановено по искане на [фирма] за присъждане на разноски на основание чл.78 ал.3 ГПК и с плащането им е натоварен само единия от въззивниците, а именно Б.. Това е така, поради обстоятелството, че само този въззивник е обжалвал първоинстанционното решение в частта с която искът срещу едноличния търговец е бил отхвърлен. Въззивницата Я. В. не е обжалвала решението на ПдОС в тази част, поради което правилно съставът на П. е преценил, че предпоставката на чл.78 ал.3 ГПК не е налице по отношение на нея.
Поради това, частната жалба ще следва да бъде оставена без уважение. С отговора по чл.276 ал.1 ГПК адв.К. в качеството на процесуален представител на [фирма] е поискала присъждане на разноски за частното производство в размер на 360 лв., като е представен списък по чл.80 ГПК. Няма направено възражение по чл.78 ал.5 ГПК.
Съобразно направеното в жалбата искане по чл.38 ал.1 ГПК, ще следва да бъде ангажирана на основание чл.78 ал.3 ГПК отговорността на [фирма] за заплащане на адв.К. на възнаграждение в размер на 1200 лв. за процесуалното представителство на Я. В..
Водим от горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 241 от 13.05.2013 год. по т.д.№ 313/2013 год. на Пловдивския апелативен съд и потвърденото с него Решение № 442 от 19.07.2012 год. по т.д.№ 201/22 год. на Пловдивския окръжен съд в частта с която предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск на [фирма] срещу Я. Г. В. е приет за основателен, вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск на [фирма] с ЕИК-121830616 срещу Я. Г. В. с ЕГН-[ЕГН] от [населено място], [улица] ет.1 за установяване дължимостта на сумата 282000 лв. (двеста осемдесет и две хиляди лева), произтичаща от сключен на 24.06.2009 год. договор за поръчителство и анекси към него.
ОСТАВЯ без уважение частната жалба на [фирма] срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК Определение № 1623 от 25.07.2013 год. по т.д.№ 313/2013 год. на П. Апелативен съд.
ОСЪЖДА на основание чл.38 ал.1 ЗАдв. [фирма] да заплати на адв.М. К. от [населено място], [улица] качеството и на пълномощник на Я. В. сумата 1200 лв, представляваща разноски за настоящата инстанция.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК-121830616 да заплати на [фирма] сумата 360 лв. на разноски за производството по чл.274 ал.2 ГПК.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.