7 Р Е Ш Е Н И Е № 196 гр.София, 26 май 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на втори април две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Румен Петров при участието на секретаря Даниела Околийска и на прокурора Кирил Иванов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 391 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Т. Й. Р., чрез защитниците му - адвокат Д. С. и адвокат И. И., двамата от АК – [населено място], срещу решение № 235 от 14 януари 2014 година на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав, по внохд № 420/2013 година, с което е потвърдена присъда № 38 от 19 септември 2013 година на Хасковския окръжен съд, постановена по нохд № 500/2013 година по описа на този съд. В жалбата от името на подсъдимия Р. формално са заявени всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НК. Твърди се наличие на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила поради игнориране на обясненията на подсъдимия и поради неустановеност по делото на мотива за извършване на престъплението. Заявената незаконосъобразност на атакувания съдебен акт е свързана с отказа на съдилищата да приемат, в рамките на приетите за установени факти, друга правна квалификация на деянието – такава по чл. 118 или по чл. 119 от НК. Заявена е също и явна несправедливост на наложеното наказание. Отправеното до ВКС основно искане е за отмяна на решението на въззивния съд и на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, а алтернативното – за преквалифициране на деянието по някоя от посочените норми на НК. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-подсъдим Т. Р. участва лично и със защитниците си адвокати С. и И., които поддържат жалбата при ангажираните в нея отменителни основания и изложени в тяхна подкрепа доводи. В рамките на упражненото право на лична защита подсъдимият е изразил съжалението си за станалото и е поискал справедлива присъда. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на оспорения съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената от първоинстанционния съд присъда е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Т. Й. Р., за това, че на 02/03. 01. 2013 година, в [населено място], Хасковска област, умишлено умъртвил Т. К. Т. от същия град, поради което и на основание чл. 115 във вр. чл. 58а, ал. 4 във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, е осъден на девет години лишаване от свобода, които да изтърпи в затвор при първоначален „строг” режим. Приспаднато е времето, през което подсъдимият Р. е бил задържан в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 03. 01. 2013 година. Съдът надлежно се е разпоредил с веществените доказателства по делото и е присъдил направените разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия Р.. В производството за въззивна проверка на присъдата, инициирано по жалба на подсъдимия, е постановен атакуваният сега по реда на касационното обжалване съдебен акт, с който присъдата е потвърдена изцяло. Жалбата на подсъдимия Р. срещу решението на въззивния съд е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Акцентът в жалбата е поставен върху заявеното неправилно приложение на материалния закон, свързано с отказа на предходните съдебни инстанции да приемат правна квалификация на деянието по чл. 118 или по чл. 119 от НК, за каквато, според защитата, са налице достатъчно данни по делото. Възражението по приложението на правото всъщност не се предхожда от конкретно оспорване на приетите за установени по делото факти, т. е. касационната проверка в случая се свежда до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти, с които обжалващата страна принципно е съгласна. Единственото възражение на плоскостта на доказателствената дейност на съда касае обясненията на подсъдимия Р., които, според защитата, са игнорирани. Твърди се също, че съдилищата са възприели инкриминираните от обвинението факти за неоспорими и са ги съобразили изцяло и безкритично при решаване на делото. ВКС констатира, че идентични възражения се съдържат и във въззивната жалба от името на подсъдимия и те са били предмет на въззивната проверка. Подновяването им пред касационната инстанция би било оправдано, ако въззивният съд не бе изпълнил задълженията си по чл. 314, ал. 1 и чл. 339, ал. 2 от НПК за цялостна и задълбочена проверка на първоинстанционната присъда и аналитичност и убедителност при отхвърляне на изложените в подкрепа на възраженията доводи, каквато констатация в случая ВКС не прави (стр. 6 - 8 от решението). В., някои от възраженията на защитата поначало няма как да бъдат обсъждани, като се има предвид, че съдебното разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е протекло по реда на Глава ХХVІІ от НПК, при признаване от подсъдимия Р. на изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти и изразено от него съгласие да не се събират доказателства за тези факти (протокол от съдебно заседание от 19. 09. 2013 година, л. 53 от нох дело). При това положение, фактологията по делото е такава, каквато е изложена в обвинителния акт и призната изцяло от подсъдимия Р., разбира се, доколкото тя е подкрепена от надлежно събрани в хода на досъдебното производство доказателства, какъвто е настоящият случай. Въз основа на тези именно факти се формират правните изводи на съда за приложимата материалноправна норма. Затова няма как да получи различен отговор възражението за игнориране на обясненията на подсъдимия по делото, след като същият се е съгласил изцяло с фактите и обстоятелствата, изложени в обвинителния акт и те са убедително подкрепени от приобщените и проверени от съда доказателства. Съдът е извършил дължимата проверка по чл. 372, ал. 4 от НПК за подкрепа на направеното самопризнание от събраните по делото доказателства и тогава е постановил определението си по този текст на процесуалния закон (в този смисъл вж. ТР № 1/2009 година на ОСНК, т. 4). При така установените и на практика неоспорени от обжалващата страна факти от предмета на доказване по делото, материалният закон е приложен правилно. Изложените от въззивния съд подробни съображения (с. 7 от решението) за отсъствието на медицинските и юридическите критерии, относими към състоянието на „силно раздразнение”, няма причини да не бъдат споделени, защото са основани на доказателствата по делото и са съответни на нормата на закона и на практиката по прилагането й, а тя е недвусмислена - правното понятие „силно раздразнение” е по-широко от това за физиологичния афект, а преценката за наличието му се извършва от съда съобразно конкретните факти по делото. В случая, установените факти не обосноват наличие у подсъдимия Р. на силно раздразнение в наказателноправен смисъл по време на осъществяване на деянието – мигновенност на реакцията, стеснение на съзнанието и импулсивност на действията. Това състояние трябва да е предизвикано от пострадалия с поведението, очертано в нормата на чл. 118 от НК – насилие, тежка обида или клевета или друго противозаконно действие и от него да следват посочените в закона последици за дееца или негови ближни. Предизвиканото състояние на силно раздразнение трябва да е ограничено във времето, т. е. реакцията на поведението на пострадалия да е мигновена, изразяваща се във внезапно възникване на решението за умъртвяване и пристъпване към неговото изпълнение. Фактите по делото не установяват както поведение като описаното от страна на пострадалия Т., така и реакция на подсъдимия Р. като описаната. Първоначалните удари с дъската са нанесени от подсъдимия по главата на пострадалия и са били ответна реакция единствено на отправен от последния упрек, че с поведението си подсъдимият е развалил вечерта на компанията и свидетелите К. и Д. са си тръгнали преждевременно. Едва впоследствие конфликтът е ескалирал, пострадалият първоначално се е защитавал, докато му е нанесен смъртоносният удар с ножа в областта на шията. В потвърждение на така признатите от подсъдимия факти са констатациите от извършения на мястото на престъплението оглед и фотоалбум към него (л. 6 от ДП), иззетите в хода му предмети като веществени доказателства, тяхното експертно изследване (експерт Г., л. 69 от ДП), както и изследванията и заключенията на СМЕ на труп и на живо лице (експерт Еленски, л. 91, 96, 103 от ДП). Пияното състояние на подсъдимия по време на извършване на деянието, доколкото несъмнено го е довело до известно раздразнение, не би могло да го ползва на базата на преценката по прилагането на чл. 118 от НК, още повече че сам се е поставил в това състояние. Или иначе казано, установените по делото факти, които не се оспорват от обжалващата страна, не изпълват съдържанието на признаците на чл. 118 от НК, поради което предходните съдебни инстанции правилно са отказали претендираното от защитата на подсъдимия квалифициране на инкриминираното деяние по тази норма от закона. Не намира опора в доказателствата по делото и искането на защитата на подсъдимия за прилагане на института на неизбежната отбрана. Признатите от подсъдимия Р. факти, намиращи потвърждение в данните по делото, не сочат на осъществено от пострадалия Т. противоправно нападение по смисъла на чл. 12 от НК, срещу което подсъдимият да е реализирал защитата си и така да е причинил смъртта на пострадалия. Предходните съдебни инстанции са обсъдили данните за констатираните увреждания по тялото на подсъдимия – охлузвания на лицето и десния лакът, кръвонасядания на дясната китка и лицето, прободна рана на дясната длан (с. 6 от мотивите на присъдата, с. 7-8 от въззивното решение) и с основание са отхвърли тезата за причиняване на смъртта при превишаване пределите на неизбежната отбрана по смисъла на чл. 119 от НК. ВКС преценява като неоснователно и възражението, свързано с неустановеност на мотивите за извършване на престъплението, което не позволява извода на съда за осъществяването му при пряк умисъл. Това възражение не държи сметка за принципни положения от правната доктрина и съдебната практика. Известно е, че мотивите за извършване на престъплението представляват психичен елемент на престъпното деяние, който стои извън умисъла и непредпазливостта, наред с целта на деянието (в редица случаи), чувствата на дееца, борбата на мотивите, обмислянето на решението за осъществяването му, спокойното или не състояние на дееца при взимането му и пр. Наказателноправното значение на тези субективни, невключени във вината елементи, е в различни възможни насоки – могат да оказват влияние върху степента на обществена опасност на деянието и затова да са въздигнати в признаци на състава на престъплението (напр. специалната цел, силно раздразненото състояние, пияното състояние) или да не са признаци от състава, а да имат значение във връзка с индивидуализацията на наказанието, с прилагане на условното осъждане и пр. Във връзка със заявената в касационната жалба явна несправедливост на наложеното наказание не са изложени конкретни доводи и съображения, които подсъдимият счита, че го подкрепят. В тази връзка може само да се отбележи, че индивидуализираното при условията на чл. 55 от НК наказание на подсъдимия Р., определено за срок от девет години лишаване от свобода, отчита всички обстоятелства по делото от кръга на тези по чл. 54 от НК. Оценката на съда на част от тях като многобройни смекчаващи отговорността му, намира опора в данните по делото относно личността на подсъдимия, липсата на минали осъждания и на други противообществени прояви, оказаното от него съдействие още в хода на досъдебното производство, искреното му разкаяние и съжаление за извършеното. При индивидуализираното при условията на чл. 55 от НК наказание на подсъдимия Р., ВКС не намира основания за намеса и допълнително смекчаване на наказателно-правното му положение, възприемайки изложените в тази насока съображения на въззивния съд (с. 8 от решението). Така определено, наказанието удовлетворява изискванията на закона по чл. 54 и сл. от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. Атакуваният съдебен акт не съдържа пороците, заявени от защитата на подсъдимия Р. и затова следва да бъде оставен в сила. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 235 от 14 януари 2014 година на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав, по внохд № 420/2013 година, с което е потвърдена присъда № 38 от 19 септември 2013 година на Хасковския окръжен съд, постановена по нохд № 500/2013 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.