Р Е Ш Е Н И Е № 229 София, 23 януари 2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП Петя Маринова като изслуша докладваното от съдия Д. Атанасова касационно наказателно дело № 753/2016г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред Върховния касационен съд е образувано по протест на Апелативна прокуратура – Велико Търново и жалба на адв. С., защитник на подс. Г. Н. Д., срещу въззивно решение № 111 от 02.06.2016г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по внохд № 86/16г. Както в протеста, така и в жалбата са заявени всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. В протеста се прави искане за отмяна на решението в протестираните части и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В условията на алтернативност, съответните искания в жалбата са за: отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия от касационната инстанция; отмяна на въззивното решение и връщане на делото на въззивната инстанция в случай на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Като последна алтернатива се сочи изменение на въззивното решение от касационната инстанция с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и намаляване размера на наложените наказания. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП поддържа протеста по изложените в него съображения. Изразява становище, че жалбата на подс. Д. следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна. Подсъдимият Г. Н. Д., редовно призован, не се явява в съдебно заседание. Представлява се от упълномощения защитник - адв.С., който поддържа касационната жалба и пледира за нейното уважаване. Твърди, че допуснатите нарушения на процесуалните правила са съществени, тъй като съдът е оставил без уважение доказателствени искания на подсъдимия и защитата му, пряко свързани с установяването на релевантните за процеса факти. По отношение на заявеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК намира, че подзащитният му е бил поставен в ситуация, в която не е имал обективна възможност да предотврати пътнотранспортното произшествие. Изтъква, че основната причина за настъпване на пътния инцидент не се корени в маневрата, започната от подсъдимия. Счита, че наложеното наказание се явява явно несправедливо, тъй като не са отчетени всички установени по делото смекчаващи отговорността обстоятелства. Частният обвинител Я. Б. и повереникът й, редовно призовани, се явяват. Представляващият частния обвинител адв. Б. намира за неоснователни както протеста, така и жалбата. Счита, че правилно АС – Велико Търново е признал за виновен подсъдимия и за допуснати нарушения по чл. 38, ал.1 и ал. 3 от Закона за движение по пътищата (ЗДП), като напълно споделя доводите на въззивната инстанция, че подсъдимият не е допуснал нарушение по чл.63, ал.2 от ЗДП, което да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: С присъда № 38 от 02.11.2015г., постановена по нохд № 427/15г., Окръжен съд – Русе е признал подс. Г. Н. Д. за виновен в това, че на 18.03.2014г. в [населено място], на [улица], до дом № /номер/, при управление на лек автомобил „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата – чл.25, ал.1 от ЗДП, като по непредпазливост причинил смъртта на С. Л. П., поради което и на основание чл.343, ал.1, б. „в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3, чл.54, ал.1 и чл.343г от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от две години, като на основание чл.66, ал.1 от НК отложил изпълнението на наказанието за срок от четири години. На основание чл.343г от НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство (МПС) за срок от две години. На основание чл.304 от НПК подсъдимият е оправдан по първоначалното обвинение за нарушение на правилата за движение, визирани в чл.6, т.1, чл.38, ал.1 и ал.3 от ЗДП и чл.63, ал.2, т.2 от ППЗДП. Съдът се е произнесъл и по направените разноски, възложени в тежест на подсъдимия, както и по веществените доказателства. С въззивно решение № 111 от 02.06.2016г., постановено по внохд № 86/16г., АС – Велико Търново е изменил горепосочената първоинстанционна присъда, като е осъдил подсъдимия и за допуснати от него нарушения на правилата за движение по чл.38, ал.1 и ал.3 от ЗДП. Потвърдил е присъдата в останалата й част. Както протестът, така и жалбата са неоснователни. По протеста на Апелативна прокуратура – Велико Търново: В касационния протест са наведени доводи за наличието на съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати от въззивната инстанция, която не е изложила мотиви относно потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт в оправдателната му част - за нарушения на правилата за движение по чл.6, т.1 от ЗДП и чл.63, ал.2, т.2 от ППЗДП. Във връзка с тези правила за движение се сочи и нарушение на материалния закон. Поддържа се и оплакване за явна несправедливост, както по отношение на наложеното наказание лишаване от свобода, така и досежно размера на изпитателния срок по чл. 66 НК. В протеста се сочи, че като отегчаващи отговорността обстоятелства е следвало да бъдат ценени допуснатите множество груби нарушения на правилата за движение. Оспорва се приетото от решаващите съдилища съпричиняване от страна на пострадалия като “основно” смекчаващо обстоятелство, което според подалия протеста прокурор е силно надценено, тъй като пострадалият не е бил длъжен да предвиди, че маневриращият автомобил ще извърши забранената маневра „обратен завой“ с навлизане в насрещното платно, направило невъзможно заобикалянето му. Твърди се, че с определяне на наказанието лишаване от свобода в размер на законовия минимум са подценени обществената опасност на конкретното деяние и тази на дееца, съдържанието и относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Също така в протеста се твърди, че несъответстващо на целите по чл.36 от НК е и наложеното кумулативно наказание - лишаване от правото да управлява МПС, което следва да бъде увеличено на четири години, тъй като не е съобразено с конкретното деяние, характеризиращо се с множество и изключително груби нарушения на правилата за движение по пътищата. Неоснователно е твърдението на прокуратурата, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е изложил мотиви относно потвърдителната част на въззивното решение и по-точно досежно оправдаването на подсъдимия за нарушения на правилата за движение по чл.6, т.1 от ЗДП и чл.63, ал.2, т.2 от ППЗДП. Макар по тази проблематика контролираният съд да е бил пестелив и лаконичен в мотивите си, правилно е приел за законосъобразни действията на първата инстанция по оправдаване на подсъдимия по горните разпореди на ЗДП и ППЗДП. Това е така, тъй като нарушенията на правилата за движение по чл.6, т.1 от ЗДП и чл.63, ал.2, т.2 от ППЗДП нямат причинно-следствена връзка с инкриминираното пътнотранспортно произшествие/ПТП/, което е със съставомерни последици – смъртта на пострадалия С. П.. Безспорно, съгласно разпоредбата на чл.6, т.1 от ЗДП участниците в движението са длъжни да съобразяват своето поведение със сигналите на длъжностните лица, упълномощени да регулират или да контролират движението по пътищата, както и със светлинните сигнали, с пътните знаци и с пътната маркировка. Този текст от закона, обаче, предвижда общи правила за поведение, които участниците в движението следва да спазват и не дефинира конкретно дължимо поведение, нарушаването на което да води до санкциониране на виновните лица за причинено ПТП вследствие на неправомерното им поведение. Правилно и законосъобразно въззивната инстанция е препотвърдила, че от нарушените разпоредби, които изпълват бланкетната норма на чл.343, ал.1, б. „в“ от НК следва да бъде изключена и тази по чл.63, ал.2, т.2 от ППЗДП. Тя също има общ и пояснителен характер – урежда предписанията на надлъжната пътна маркировка с изображение „двойна непрекъсната линия” – М2 и забраната на пътните превозни средства да я застъпват и пресичат. Както беше посочено по-горе и двете норми не визират правила за движение, чието нарушение да се намира в причинна връзка с настъпилия от НПК резултат. Относно причината за настъпване на произшествието, правилно съдилищата са приели допуснато от подс.Д. нарушение на правилата за движение по чл.25, ал.1 от ЗДП, тъй като при извършването на маневрата завой наляво преди започването й той не се е убедил, че няма да създаде опасност за други участници в движението и не е извършил маневрата, съобразявайки се с тяхното положение и посока /предвид обстоятелството, че преди потеглянето подсъдимият е имал възможност да възприеме движението на пострадалия/. Правилно въззивната инстанция е приела, че в пряка причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат е и извършеното нарушение на правилата по чл.38, ал.1 и ал.3 от ЗДП от подс. Д. за завиване в обратна посока, което съгласно ал.1 се извършва наляво от най-лявата пътна лента по посока на движението и на ал.3 от посочената норма, която предвижда изключение от общото правило по ал.1 и дава възможност, при недостатъчна широчина, завиването в обратна посока да започне и от друга част на платното за движение, но водачът на завиващото пътно превозно средство е длъжен да пропусне попътно движещите се от лявата му страна превозни средства. С оглед изложеното, освен липса на съществени процесуални нарушения настоящият състав не констатира и неправилно приложение на закона. Неоснователни са и възраженията в протеста за явна несправедливост на основното и кумулативното наказания. Част от доводите на прокуратурата за несправедливост на наказанието се поддържат във връзка с касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. След постановеното законосъобразно приложение на материалния закон от страна на контролирания съд, както беше посочено по-горе, е установено, че подсъдимият е нарушил и правилата за движение по чл.38, ал.1 и ал.3 от ЗДП. Прецизираната правна квалификация на извършените нарушения на правилата за движение от въззивния съд, обаче, не налага увеличаване размера както на наказанието лишаване от свобода, така и на изпитателния срок, тъй като освен, че се отнася за същото престъпление, за което е била ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия по чл.343, ал.1, б. „в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 НК, не обосновава извод за допуснати множество нарушения на правилата за движение. Касационната инстанция не може да се съгласи с твърдението в протеста, че съпричиняването от страна на пострадалия било силно надценено от въззивния съд, както и че било „основно смекчаващо обстоятелство“. Не е фаворизирано което и да е от приетите и от страна на въззивния съд като смекчаващи обстоятелства - съпричиняване на пострадалия, чисто съдебно минало, частични самопризнания и изразено съжаление на подсъдимия. Досежно съпричиняването в мотивите на въззивния съдебен акт е посочено, че същото е „неосновно“ и е ценено наред с всички останали смекчаващи обстоятелства. При индивидуализацията на основното и кумулативното наказания, решаващият съд не е пренебрегнал завишената степен на обществена опасност на деянието и ниската обществена опасност на самия деец, с оглед на което определените наказания – всяко за срок от две години, са съответни на генералната и специална превенция, както и размерът на изпитателния срок. Ето защо правилно въззивният съд е отхвърлил искането на прокуратурата за увеличаване на наказанието лишаване от свобода от две на три години, а изпитателния срок от четири на пет години. По жалбата на подсъдимия Д., подадена чрез защитника му: Всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК са изтъкнати и в жалбата на подсъдимия. Наведените доводи за допуснати процесуални нарушения се свързват с превратен и едностранчив анализ на доказателствата, които не са били оценени съобразно действителното им съдържание и в логическата им връзка. В обхвата на това касационно основание се твърди, и че въззивният съд не е допуснал исканата от защитата на подсъдимия повторна комплексна автотехническа експертиза, с което е ограничил процесуалните права на подсъдимия. Аргументира се и липса на мотиви във въззивния съдебен акт досежно осъждането на подсъдимия и за нарушаване разпоредбата на чл.38, ал.1 и ал. 3 от ЗДП. Според жалбоподателя, посочените нарушения са довели до неправилни правни и фактически изводи, а оттук и до неправилно приложение на материалния закон. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК се свързва с неприлагането на разпоредбата на чл.15 от НК от контролираната инстанция, тъй като подсъдимият не е нарушил чл.25, ал.1 и чл.38, ал.1 и ал.3 от ЗДП. Нарушение на закона се поддържа и поради отказ на въззивния съд да преквалифицира извършеното деяние в престъпление по чл.343а от НК. В подкрепа на възражението за явна несправедливост на наказанието е посочено, че не са отчетени всички, установени по делото смекчаващи отговорността обстоятелства. Следва да се отбележи, че съдилищата са извели своите фактически констатации, въз основа на извършена оценъчна дейност на доказателствената съвкупност при спазване на правилата на чл.13 и чл.14 от НПК. С отказа си да уважи молбата на защитата на подс. Д. за допускане и назначаване на повторна автотехническа експертиза въззивната инстанция не е допуснала нарушение на процесуалния закон. В правомощията на решаващия съд е преценката за необходимостта от събиране на нови и проверка на вече събрани доказателства, но съществен момент в тази му дейност е, че той дължи мотивирано произнасяне по направените от страните искания за събиране на доказателства. По настоящото дело с определение, постановено в съдебно заседание на 09.05.2016г., АС – Велико Търново мотивирано е отхвърлил искането на защитата, като е счел, че не са налице основанията по чл.153 от НПК, тъй като „…са назначени и приети автотехническа експертиза и допълнителни такива, на които са поставени същите задачи посочени в молбата и в представените писмени заключения, приобщени към доказателствения материал, са дадени отговори на тези въпроси“. Направената от апелативната инстанция преценка за необходимостта от назначаването на повторна експертиза е правилна, като в допълнение единствено следва да се посочи, че хипотетичните разсъждения на защитата, изведени изцяло на базата на предположения за събитията, не могат да обосноват допускането на повторно експертно изследване. По отношение възражението, че във въззивния съдебен акт не са изложени мотиви досежно осъждане на подс. Д. за нарушение на чл.38, ал.1 и ал. 3 от ЗДП следва да отбележи, че на това твърдение е невярно, тъй като въззивният съд е изложил изключително подробни аргументи за това- лист 9 от въззивното решение. На следващо място, касационната инстанция не констатира допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК във връзка с ангажиране наказателната отговорност на подс. Г. Д. за извършено от него престъпление по чл.343, ал.1, б. „в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК. Не може да бъде споделено виждането на защитата, че настъпилото ПТП, причинило смъртта на С. П., е резултат на случайно деяние, поради което липсва виновно поведение на подсъдимия и той следва да бъде оправдан на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК. Първото условие за невиновно поведение според чл.15 от НК е задължението водачът да се съобрази с определени предписания на правилата за движение при управление на МПС, за да не е длъжен да предвижда настъпването на възможни общественоопасни последици. Следващо условие за приложението на чл.15 от НК е да са налице обстоятелства, при които водачът да е бил поставен в положение на невъзможност да предвиди и предотврати настъпването на общественоопасните последици. В принципен план, водачите на МПС са длъжни да наблюдават постоянно и всеобхватно пътната обстановка, като при обективна възможност за своевременно възприемане на участник в движението и непредприемането на нормативно предписаните мерки, водачите носят отговорност за последвалите съставомерни последици, независимо от приноса на пострадалия. С оглед на събраните по делото доказателства и установената фактическа обстановка е несъмнено, че подсъдимият е нарушил правилата за движение по чл.25 ал.1 от ЗДП, тъй като при извършването на маневрата завой наляво преди самата маневра не се е убедил, че няма да създаде опасност за другите участници в движението и не е извършил маневрата, съобразявайки се с тяхното положение и посока. В пряка причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат са и извършените от подс. Д. нарушения на чл.38, ал.1 и ал.3 от ЗДП за завиване в обратна посока. Видно от втората допълнителна автотехническа експертиза, назначена на досъдебното производство /л. 100 и сл./, водачът на автомобила е имал видимост към приближаващия мотоциклет и е имал възможност да предотврати произшествието, ако е изчакал мотоциклета да премине и тогава да извърши маневрата. С оглед на изложеното се налага изводът, че подс. Д. сам се е поставил в невъзможност да предотврати пътнотранспортното произшествие, поради което и не е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. По отношение квалификацията на деянието, обосновано решаващите съдилища не са възприели тезата на защитата за приложение на привилегирования състав на чл.343а от НК, тъй като предпоставките за подобна преквалификация не са налице. Независимо от характера и степента на уврежданията, помощта трябва обективно и субективно да е насочена към запазване здравето и спасяване живота на пострадалия. Това разбиране на практиката /Постановление №1 от 17.01.1983г. н.д. № 8/82г. на Пленума на ВС/ и доктрината, преценено в контекста на установеното по делото, а именно, че смъртта на пострадалия П. е настъпила много бързо – около един час след пътнотранспортното произшествие, макар и да не е била моментна, обуславя извод за липсата на основания за преквалификация на деянието. Липсата на доказателства подс. Д. след деянието да е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, което да доведе до прилагане на привилегирования състав по чл.343а от НК и до налагане на по-леко по размер или вид наказание е обсъдена подробно в мотивите на първоинстанционната присъда, подкрепена и с позоваване на задължителната съдебна практика, с които се е съгласил и въззивният съд, като касационната инстанция напълно ги споделя и не намира за необходимо да ги преповтаря. Неоснователно е и възражението на касатора за явна несправедливост на наказанието, претендирано и пред въззивната инстанция, която обосновано не го е възприела. В жалбата на защитата на подсъдимия се сочи, че като смекчаващи обстоятелства съдът не е отчел влошеното здравословно състояние на подс. Д., оказаното съдействие за разкриване на обективната истина още преди да започне наказателното преследване срещу него, а така също и в хода на досъдебното производство. Те, наред с отчетените от съда при индивидуализацията на наказанието смекчаващи обстоятелства, според защитата са многобройни и дават основание наказанието да се определи при условията на чл.55, ал.1, т.1 НК. Явно несправедливо според защитата е и наложеното наказание лишаване от право да се управлява МПС, което също следва да бъде намалено. Вярно е, че съдилищата правилно са приели наличието само на смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, но същите не са от съответния характер – изключителни или многобройни, за да формират извод за несъразмерна тежест на предвиденото наказание. Приложение на чл.55, ал.1, т.1 от НК би било проява на прекомерна и неоправдана с оглед целите на наказанието снизходителност и би било в явно противоречие с целите на наказанието. Настоящият състав на касационната инстанция не констатира неотчетени обстоятелства, имащи отношение към индивидуализацията на наказанието, поради което не намира за необходимо да прояви допълнително снизхождение относно санкцията. Твърденията, че подсъдимият има влошено здравословно състояние не са подкрепени от доказателства. Като смекчаващо обстоятелство не може да бъде възприето и заявеното в жалбата на защитника съдействие за разкриване на обективната истина преди и в хода на досъдебното производство, тъй като предвид естеството на извършеното престъпление не съдействието, а действията по разследването и съдебното следствие пред първата инстанция са довели до събиране в необходимата пълнота на доказателства от значение за установяване на фактическата обстановка, а с това и на обективната истина по делото. Конкретни възражения за явна несправедливост относно наказанието лишаване от правоуправление не се правят. Предвид всичко гореизложено, касационната инстанция намира, че не са налице сочените в протеста и жалбата касационни основания, поради което атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 111 от 02.06.2016г., постановено по внохд № 86/2016г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.