Р Е Ш Е Н И Е № 372 София, 04 октомври 2011 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети септември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1881/2011 година. Производството е образувано по касационни жалби от подсъдимите К. Б. А. и Г. Н. М. срещу решение № 120 от 09.05.2011 год. по внохд № 113/2011 год. на Великотърновския апелативен съд. В жалбите е релевирано основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК за изменяване на постановения съдебен акт. Излагат се съображения, че съдът е подценил направените от подсъдимите самопризнания и поради това им е определил завишени и явно несправедливи наказания. Иска се изменяване на въззивното решение и намаляване на наказанията. Пред касационната инстанция защитата на подсъдимите поддържа жалбите им по изложените в тях съображения. Представителят на прокуратурата изразява становище, че жалбите са неоснователни и поради това, следва да се оставят без уважение. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 27 от 07.03.2011 год. по нохд № 51/2011 год. Великотърновският апелативен съд е признал осъдените Г. Н. М. и К. Б. А. за виновни в това, че на 15.07.2010 год. от апартамент, находящ се в гр. В. Т., ул. „Деньо Чоканов”, № 1, вх. Е, ет. 1, ап. 2, М. като извършител, а А. като помагач, противозаконно отнели от владението на С. Д. П., без нейно съгласие, с намерението да присвоят личните й вещи на обща стойност 119.00лв, като деянието за М. е извършено при условията на опасен рецидив, а за А.-при условията на повторност, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1,б.”а” и „б”-за М. и чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4 и чл. 54, във вр. чл. 58а НК-за двамата, са осъдени: -Г. М.-на четири години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „Строг” режим в затворническо заведение от „закрит”тип; -К. А.-на три години лишаване от свобода, което да изтърпи в затворническо заведение от „закрит” тип. С присъдата двамата подсъдими са признати за виновни в това, че на 15.07.2010 год. в съучастие като съизвършители, при условията на продължавано престъпление, седем пъти използвали платежни инструменти, без съгласието на титулярите им-С. Д. П., Н. Б. П. и С. Н. С., като деянието не съставлява по-тежко престъпление, поради което и на основание чл. 249, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, във вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54, във вр. чл. 58а от НК са осъдени на по четири години лишаване от свобода, което да изтърпят при първоначален „Строг” режим в затворническо общежитие от „закрит” тип и „глоба” в размер на по две хиляди двеста и четиридесет лева. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил на всеки от подсъдимите общо наказание от по четири години лишаване от свобода, което да изтърпят при първоначален „Строг” режим в затворническо общежитие от „закрит” тип и глоба от по две хиляди двеста и четиридесет лева. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимите Г. Н. М. и К. Б. А. са осъдени да заплатят солидарно на С. Д. П. сумата от четиристотин седемдесет и девет лева; на С. Н. С.-сумата от четиристотин лева и на Н. Б. П.-сумата от триста и шейсет лева, представляващи обезщетения за причинените им от деянията имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от деня на увреждането до окончателното изплащане на сумите, както и съответната такса върху размера на уважения граждански иск и направените по делото разноски. С решение № 120 от 09.05.2011 год. по внохд № 113/2011 год. на Великотърновския апелативен съд присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение в пределите по чл. 347 НПК, намира жалбите на касаторите за неоснователни. Производството пред първата инстанция е проведено по реда на глава ХХVІІ НПК при спазване на всички процесуални изисквания. Преценката на съдилищата за наказание в атакувания размер почива на законовия механизъм за определянето му предвид процедурата по чл. 371, т. 2 НПК, при която е разгледано наказателното дело. Съгласно чл. 373, ал. 2 НПК, в случаите на чл. 372, ал. 4 НПК, ако съдът постанови осъдителна присъда, определя наказанието при условията на чл. 58а от Наказателния кодекс, т.е. при определяне на наказанието съдът се ръководи от Общата част на този кодекс и намалява така определеното наказание с една трета. В случая, при определяне наказанията на подсъдимите Великотърновския окръжен съд е изпълнил задължението си по чл. 373 ал. 2 от НПК и ги е индивидуализирал при условията на чл. 58а от НК, в актуалната редакция на разпоредбата. Вярна е констатацията на въззивната инстанция, че в мотивите на присъдата първоинстанционният съд не е посочил механизма на определяне наказанията на подсъдимите по всяко едно от престъпленията, но с оглед правомощията си като втора решаваща по фактите и по наказанието инстанция, този пропуск Великотърновският апелативен съд е отстранил. Съдът е изложил подробни съображения в тази насока и е отговорил защо не възприема довода на М. и А., че определените им за престъпленията по реда на чл. 54 НК наказания /редуцирани съобразно чл. 58а от НК/ са явно несправедливи. От изложеното става ясно, че наложените наказания са съобразени с изискванията на закона, определени са в пределите на правните норми за престъпленията, по които М. и А. са признати за виновни и в рамките на чл. 58а НК, в сила от 10.04.2010 г., който се явява и приложимият закон за начина на определяне на наказанията. За да може третата инстанция да коригира размера на наказанието, следва преди всичко да установи, че то е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК - очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на наказанието. В случая, тези условия не са налице. Въззивната инстанция е отчела конкретиката на извършените от осъдените деяния-време, място и механизъм на реализираните от тях неправомерни действия, довели до настъпване на вредоносните последици. Не са останали вън от вниманието на съда и фактите, свързани с личността на двамата извършители, в аспекта на отрицателните характеристични данни и множеството им предишни осъждания, които нямат отношение към правната квалификация на инкриминираната с обвинителния акт квалифицирана кражба, както и проявената престъпна упоритост при осъществяване на престъплението по чл. 249, ал. 1 от НК и стойностните му параметри на настъпилите от него вреди. Правилно е преценена липсата на ефективно упражнено предупредително и възпиращо въздействие чрез постановените спрямо М. и А. предишни осъдителни присъди, което не оправдава оплакванията им за явна несправедливост на наложените им наказания. При индивидуализиране на наказанията в рамките на императивните предписания на чл. 373, ал. 2, вр. чл. 371, т. 2 от НПК се преценява и процесуалното поведение на подсъдимия в хода на наказателното производство, включително и депозираните самопризнания. Последните, обаче, следва да се преценяват внимателно, с оглед характера и съдържанието им на доказателствен източник и средство за защита. Ако са спомогнали действително и своевременно за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител в хода на досъдебното производство, а не са логично следствие от ефективната дейност на органите на разследването, те трябва да се отчитат като смекчаващо обстоятелство, включително и в санкционните рамки по чл. 58а от НК. В случая, тази хипотеза не е налице, с оглед предприетите своевременни и адекватни действия на компетентните органи по разкриване на двете престъпления и техните автори. Съдът не е пропуснал да отчете, че до този момент М. и А. са осъждани многократно като непълнолетни и пълнолетни, вън от другите такива, определящи кражбата на М. като извършена при условията на опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б.”а” и „б” от НК и при повторност - за А., които осъждания сочат трайно възприет от тях престъпен модел на съществуване, и за завишената им лична степен на обществена опасност. Ето защо, жалбите на касаторите са неоснователни и като такива следва да се оставят без уважение, а обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно са остави в сила. Противното би било проява на неоправдан либерализъм спрямо подсъдимите и в противоречие на принципа за съответност на наказанието с престъплението, закрепен в чл. 35, ал. 3 от НПК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, ІІІ н.о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 120 от 09.05.2011 год. по внохд № 113/2011 год. на Великотърновския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: