Р Е Ш Е Н И Е №.17 С о ф и я, 17 февруари 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 19 я н у а р и 2011 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 641/2010 година. Касационното производство е образувано по жалба на поверениците на частния тъжител Л. Д. В. от П. против новата въззивна присъда № 51/14.10.2010 г. по ВНЧХД № 464/2010 г. на Р. окръжен съд в частта й, с която първоинстанционната присъда № 103/05.05.2010 г. по НЧХД № 650/2010 г. на Районен съд-Русе е отменена и подс.В. Н. Г. от П. е признат за невинен и оправдан по обвинението му за извършено на 02.11.2009 г. в Т. престъпление по чл.148, ал.2, вр.ал.1, т.1 и 3 вр.чл.147, ал.1 от НК, отхвърлен е предявеният против него граждански иск за причинени на тъжителя неимуществени вреди от това престъпление, отменено е осъждането за възстановяване на направените от последния разноски и той е осъден да заплати разноските на подсъдимия за защитата му по делото, като първоинстанционната присъда в останалата й част е потвърдена. В тази част присъдата се атакува с доводи за наличие на касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК поради неправилно приложение на материалния закон и с искане тя да бъде отменена и постановена нова от касационната инстанция, с която подс.Г. да бъде признат за виновен по предявеното му обвинение, да му бъде наложено максималното предвидено в НК наказание и бъде уважен предявеният граждански иск в пълния му размер, със съответните последици относно направените по делото разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. В третоинстанционното производство жалбата се поддържа от частния тъжител и от повереника му адв.Н.С. от САК. Подсъдимият В.Г., лично и чрез защитниците си адв.А.С. от АК-Р. и адв.Ст.П. от САК моли атакуваната присъда и в обжалваната й част да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд провери правилността на обжалваната нова въззивна присъда в посочената й част, съгласно правомощията си по чл.347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 103 от 05.05.2010 г. по НЧХД № 650/2010 г. Р. районен съд-V-ти н.с. е признал подсъдимия В. Н. Г. от П. за виновен в това на 02.11.2009 г. в Т. да е разгласил позорни обстоятелства за тъжителя Л. Д. В. в качеството му на длъжностно лице – кмет на [община], по повод изпълнение на службата му, като клеветата е нанесена публично – престъпление по чл. чл.148, ал.2 вр.ал.1, т.1 и 3 вр.чл.147, ал.1 от НК и на основание чл.78а, ал.1 от НК същият е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание глоба в размер на 3000 лв в полза на Държавата, като е признат за невинен и е оправдан по обвинението клеветата да е разпространена и чрез печатно произведение. Уважен е предявеният от тъжителя граждански иск срещу подсъдимия за сумата от 3000 лв, представляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди от престъплението, както и да му възстанови 2 512 лв направени разноски по делото, като искът в останалата му част до пълния предявен размер от 15 000 лв е отхвърлен като неоснователен. Присъдена е дължимата се държавна такса от подсъдимия върху уважения размер на иска. Присъдата е била обжалвана от поверениците на частния тъжител с оплаквания за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание и заниженост на присъденото обезщетение с искане за завишаване на размера на наказанието до максимално предвидения от 5000 лв и уважаване на предявения граждански иск в пълния му размер. Присъдата е била обжалвана и от защитника на подсъдимия адв.А.С. от АК-Р. в осъдителните й части с доводи за необоснованост, постановяването й в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното му наказание с искане за отмяната й и постановяване на нова оправдателна присъда и по останалото висящо по делото обвинение, съответно отхвърляне на предявения иск изцяло, като неоснователен, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане в тази му част от друг състав на първоинстанционния съд. С въззивна присъда № 51/14.10.2010 г. по ВНЧХД № 464/2010 г. на Р. окръжен съд първоинстанционната присъдата е отменена в наказателно-осъдителната и гражданско-осъдителната й част, като подс.Г. е признат за невинен и оправдан и по останалата част от обвинението му за престъпление по чл.148, ал.2, вр.ал.1, т.1 и 3 вр.чл.147, ал.1 от НК, отменено е осъждането му по предявения против него граждански иск (без да има диспозитив за отхвърляне на иска и в тази му част) и за възстановяване на направените от тъжителя разноски и последният е осъден да му заплати неговите, като в останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. В касационната жалба от името на частния тъжител поверениците му развиват доводи за нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК и претендират отмяна на новата въззивна присъда в атакуваната й част и постановяване на нова от касационната инстанция, с която подсъдимият да бъде признат за виновен и осъден по предявеното му обвинение, като му бъде наложено максимално предвиденото в закона наказание глоба в полза на Държавата, съответно уважен предявеният граждански иск срещу него в пълния му размер и възстановяване направените от тъжителя разноски за адвокатска защита и държавни такси. Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че жалбата е подадена в срок, от страна, имаща право на жалба и има за предмет нова въззивна присъда, поради което същата е процесуално допустима съгласно чл.346, т.2 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Недоволствайки от въззивната оправдателна присъда, поверениците на жалбоподателя не съобразяват правомощията на касационната инстанция, която при този случай, при констатации за неправилно приложение на материалния закон, може единствено да я отмени и върне делото за ново разглеждане, но не и да постанови осъдителен съдебен акт, каквито са исканията им. От друга страна, недоумението им относно изложената от въззивния съд правна трактовка на изнесеното чрез прочитане на процесната “декларация”от подсъдимия на митинга налага изясняването на някои съществени елементи на престъплението клевета по чл.147, ал.1 от НК, свързано с длъжностното качество на тъжителя, нормата на чл.10 от ЕКПЧОС и визираната в обжалваната присъда практика на КС на РБ. В тъжбата и уточнението й, направено в съдебното заседание на 12.04.2010 г. по НЧХД № 650/2010 г. на Р. районен съд, “повдигнатите в кавички” и изрично изведени четири израза “от декларацията” се сочат като обстоятелствата от обективната страна на престъплението, чрез които подсъдимият разгласил позорни обстоятелства и приписал престъпление на тъжителя в качеството му на кмет, по повод изпълнението на службата му, при съзнание за неистинността им, което очертавало прекия му умисъл за осъществяване на деянието. Обобщено, в съдебната практика се приема, че “позорно обстоятелство” са онези конкретни факти и обстоятелства, чието разгласяване е опасно за доброто име на човека, като те могат да се отнасят до минало и настоящо поведение, до служебни и обществени прояви или такива от личния му живот, както и отрицателни качества на личността, които я характеризират негативно. Когато пък на лицето се приписва престъпление се изисква то да е за общественоопасно деяние, достатъчно конкретно по време, място, начин и обща характеристика на извършване, дори и без да е напълно конкретизирано, например относно целта на дееца. За съставомерността на деянието е необходимо обаче не само разгласените факти и обстоятелства да са позорящи от гледна точка на морала, но и да не отговарят на действителността, т.е. да са неистински, а по отношение на приписваното престъпление, че не е извършено от пострадалия, което се съзнава от клеветящия или най-малко се допуска неистинността им, вкл. авторството. Тя ще е налице и без да е необходимо разгласеното обстоятелство да е доведено до знанието на повече лица, и когато е било вече известно като мълва, слух, съмнение или изнесено преди това в медиите, щом като то се поднася наново в публичното пространство, за да се засили неговата позорна “истинност”. Следва да се изключат обаче общи съждения, мнения, умозаключения, предположения, общи епитети, без те да се поставят в отношение с конкретни факти и деяния на дадено лице, което да се счете за засегнато от тях. Или, с клеветата се засяга достойнството и честта на физическото лице по начин, че се унизява името му, завоювано в обществото чрез труд, поведение, обществени и професионални изяви и се влияе отрицателно на обществената оценка за него, която то получава в средата, в която работи и живее. Като неотменимо право на личността, достойнството и честта на лицето са гарантирани от Конституцията и защитени чрез криминализиране на проявите, които неправомерно ги засягат. Наказуемостта за дееца не е обвързана с някакви вредни последици за пострадалия, които съставляват необорима презумпция и не подлежат на доказване. Характерното в настоящия случай е, че изявленията на подсъдимия са били направени на митинг, с насоченост срещу негативни явления в съдебната система, към които тъжителят е посочен като съпричастен, в качеството му на кмет и по повод действията му по служба. Изхождайки от положението на двамата (тъжител и подсъдим) като политически опоненти, въззивният съд с основание е разгледал казуса през призмата на чл.10 от ЕКПЧ, съобразявайки доколко изнесеното в прочетената от подс.Г. декларация е израз на правото свободно да се изразява и разпространява мнение, гарантирано в чл.39, ал.1 от Конституцията на РБ (КРБ). В това отношение законосъобразно съдът се е позовал на цитираното решение № 7 от 04.06.1996 г. по к.д.№ 1/96 г. на КС на РБ. Доколкото анализираният проблем е и предмет на регулиране с чл.10 от ЕКПЧ, значение на приложимо право има и практика на ЕСПЧ като част от общностното право на ЕС, чийто член е България. Както е посочено и в цитираното решение на КС по тълкуване на разпоредбите на чл.39, 40 и 41 от КРБ, с тях се “гарантира и защитава свободата да се отстоява мнение и то да се прави достояние на останалите както като лично поведение, така и като социален процес, независимо от съдържанието на мнението”, при многообразие на средствата за изразяване и разпространяването му, като присъщо на всяко демократично и плуралистично общество, даващо право за реализация на индивида или съответната общност като равнопоставен участник в обществената дискусия и възможността да се създава информирано обществено мнение у останалите. То обаче не е и не може да се приеме като абсолютно, като чл.10, § 2 от ЕКПЧ допуска, а КРБ в чл.39, ал.2 въвежда ограничения за упражняването му, съобразно и залегналото в чл.57, ал.2 от същата общо положение за всички права да не се допуска злоупотреба с упражняването им по начин, който накърнява права или законни интереси на други.. По отношение на клеветата, най-важният критерий за преценка е доколко конкретното изразяване на факти и мнение е обществено значимо и необходимо в контекста на обществения дебат срещу това, дали то се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго, защитими по чл.4, ал.2 и чл.32, ал.1, изр.2 от КРБ, като се разширяват границите на приемливата критика по отношение на политик, действащ в качеството на държавна или обществена фигура, при справедлив баланс между интересите на общността и интересите на индивида. Именно в тази насока са и решенията на ЕСПЧ при проверка за съответност с оглед изнесените факти, без да се престъпват наложените граници за защита репутацията на другите. Той е презюмирал, че приемайки една публична роля, политиците и другите обществени личности се отказват в известна степен от закрилата, предвидена в § 2 на чл.10 на Конвенцията. От друга страна, разграничавайки изразяването на факти и на оценки като реализация на свободата на словото (свободата на изразяване на мнение), съдът отказва защита на изказани оценки без каквото и да било позоваване на факти в тяхна подкрепа, които според него следва да се възприемат като “прекалени и следователно недопустими”, потвърждавайки посочения по-горе принцип на пропорционалността – във всеки отделен случай националните съдилища предвид обстоятелствата и в техния контекст следва да се опитат да установят къде се намира балансът между правото на свободно изразяване на мнение, обществения интерес и необходимостта от защита на правото на чест, достойнство и доброто име. ВКС намира, че при изследване на доказателствената основа и извличане на правно релевантните по делото факти, по които не се спори между страните, съдът е достигнал до верни правни изводи. Така при отделните компоненти от огласената от подсъдимия декларация, от които тъжителят се е счел за оклеветен, сравнявайки ги с уточнението на тъжбата е установил несъответствията и е изяснил обекта на отправената в тях критика, която не може да се приеме като разгласяване на позорни обстоятелства за тъжителя. Няма посочени конкретни факти за получаване на неследващи се облаги от него при изпълнение на службата му, нито че такива е давал на магистрати за получаване на позитивен за него резултат по водени срещу него дела. От друга страна, в декларацията, на база на обществено известна негативна практика за лобиране сред членове на ВСС за назначаване на магистрати на ръководни длъжности от лице с прозвището “К. черния” се е настоявало за проверка от компетентен орган дали такава практика не е установена и в съдебния район на Т., към което да има отношение тъжителят. И в този случай не може да се приеме, че се навеждат конкретни факти като позорящи го, а като съмнение и искане за осъществяване на обществен контрол върху дейността му като орган на местната власт и спрямо звена от съдебната система. Тези “претенции” на гражданското сдружение, към което се причислява и подсъдимият, не са “прекалени” и оттам недопустими, за да се приеме, че прекрачват границата на позволената критика към дейността на тъжителя и представители на съдебната система. Няма как и да се изисква от съда да се счете за ангажиран покрай тези изявления с изчистване името на съдебната система, тъй като нито това може да бъде предмет на делото, нито има компетентност да проверява дейността на ВСС при осъществяваната от него кадрова политика. Изводите на съда за липса на факти и обстоятелства, запълващи с нужното съдържание елементите от обективната страна на повдигнатото обвинение, са защитени убедително, поради което становището му за несъставомерност на деянието на подсъдимия като престъпление по чл.147, ал.1 от НК е съответно на закона. Съдът е приел, че не се доказва еднолично авторство при изготвяне на процесната декларация, без да прави по-нататъшни съждения от това, но и в този случай може да се търси отговорност от лицето, ако огласява и чужда декларация при ясното съзнание за неистинността на изнесените в нея факти, с което се засяга доброто име на другиго. Това обаче не опорочава крайния извод на съда за липса на извършено престъпление. Поради това няма неправилно приложение на материалния закон и не е налице касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК за отмяна на обжалваната присъда и връщане делото за ново разглеждане от въззивния съд. Като закономерна последица от оправдаването на подсъдимия е отхвърлянето на иска на тъжителя за заплащане на суми за обезвредата му за вреди и в тази й част въззивната присъда е правилна и законосъобразна и също следва да остане в сила. Друг е въпросът, че съдът е отменил в гражданско-осъдителната част първоинстанционната присъда, но липсва отхвърлителен диспозитив, което е следвало да се отстрани с допълнително произнасяне, което не е сторено. Правилно е разрешен и въпросът за възлагане тежестта за заправените от страна на подсъдимия разноски по делото. Като цяло жалбата на поверениците на частния тъжител се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а обжалваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед изхода на делото жалбоподателят следва да възстанови направените от подсъдимия разноски за касационната инстанция в размер на 300 лв. Водим от гореизложените съображения Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 51 от 14.10.2010 г., постановена от Р. окръжен съд по ВНЧХД № 464/2010 г. в частта й, с която присъда № 103/05.05.2010 г. по НЧХД № 650/2010 г. на Районен съд-Русе е отменена и подс.В. Н. Г. от П. е признат за невинен и оправдан по обвинението за извършено на 02.11.2009 г. в Т. престъпление по чл.148, ал.2, вр.ал.1, т.1 и 3 вр.чл.147, ал.1 от НК, отменено е осъждането му по предявения от тъжителя Л. Д. В. граждански иск за причинени му неимуществени вреди от това престъпление и за възстановяване на направените от последния разноски и тъжителят е осъден да заплати разноските на подсъдимия. ОСЪЖДА Л. Д. В. да заплати на В. Н. Г., двамата от П., сумата 300-триста лева разноски пред касационната инстанция. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :