Р Е Ш Е Н И Е № 207 гр. София, 26 октомври 2016 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 859 по описа за 2016 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. Р. Р. срещу решение на Варненски апелативен съд № 147 от 6.07.16 г, по ВНОХД № 6/16, с което е потвърдена присъда на Шуменски окръжен съд № 25 от 24.11.15 г, по НОХД № 304/15, с която подсъдимият е признат за виновен в това, че на 10.06.2011 г в [населено място], обл. Ш., умишлено е умъртвил В. Ж. А., с оглед на което и на основание чл. 115 и чл. 54 НК, е осъден на осемнадесет години „лишаване от свобода”, настаняване в затвор, при „строг” режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 12.11.2014 г. С жалбата се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, а с допълнението към нея, и по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Сочи се, че въззивният акт се характеризира с липса на мотиви, че изводите относно авторството в лицето на жалбоподателя почиват на ненадеждна доказателствена основа / неговото осъждане е базирано на предположения и на данните за обремененото му съдебно минало /, че неправилно е интерпретирано значението на вещественото доказателство: обгорелия нож, открит в печката в дома на пострадалия, че е допуснато нарушение на правото на защита, произтичащо от едностранчивия подход на прокуратурата при събирането на доказателствата на досъдебното производство. В допълнението към жалбата е посочено, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като авторството не е доказано по несъмнен начин. С жалбата се иска връщане на делото за ново разглеждане с оглед пререшаване на въпросите за вината и отговорността на подсъдимия. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят отрича участието си в престъплението и моли жалбата му да бъде уважена. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Въззивният съд, а преди това, и първата инстанция, са изпълнили процесуалните си задължения по чл. 14 НПК и при анализа на доказателствата са извели правилни изводи относно авторството на деянието. Вярно е, че по настоящето дело липсват преки доказателства, уличаващи подсъдимия, но това не означава, че е налице процесуална пречка същият да бъде признат за виновен и осъден по предявеното му обвинение. Това е така, защото осъждането може да се основава и само на косвени доказателства, когато те са взаимно свързани и взаимно се допълват по такъв начин, че се формира система, даваща основание да се направи единствено възможен правен извод. По настоящето дело, такава система е налице. Тя е формирана, въз основа на съвкупна преценка на наличните гласни, писмени и веществени доказателства и доказателствени средства, сред които попадат и показанията на св. М., възпроизвеждащи извънпроцесуалното признание на дееца, но следва изрично да се отбележи, че и без тях, веригата от косвени доказателства не претърпява фактическа или логическа промяна, тоест, тези показания имат само спомагателно значение при преценката на авторството. Обобщено, чрез косвени доказателства е установено следното: Пострадалият е познавал подсъдимия от времето, когато двамата са работили в стъкларския завод. Подсъдимият е знаел, че пострадалият е материално обезпечен и дава пари на заем, а през инкриминирания период, поради системно участие в хазартни игри, е изпитвал хроничен недостиг от финансови средства. Нападателят е влязъл в жилището като познат на домакина / по входната врата липсват следи от неправомерно проникване /. Посетителят е заявил намерение да почерпи за рождения си ден / деянието е извършено на десети юни, а подсъдимият е роден на дванадесети юни /. В деня на убийството от жилището на пострадалия се разнесли викове, възприети от св. С., а в следващите дни никой не бил забелязан да влиза или излиза оттам. След намесата на св. Я., които се обезпокоили от отсъствието на пострадалия, бил извикан негов близък родственик, с чиято помощ влезли в жилището. Необичайно за него, пострадалият бил полегнал на леглото с дрехи и обувки, а в жилището имало явни следи от тършуване. Първоначалната версия за естествена смърт била опровергана от откриването на прободни рани по тялото на починалия. Било изяснено, че се касае за насилствена смърт. Бил намерен клетъчен материал под ноктите на починалия, оставен от две лица. При проведеното изследване по метода на ДНК-анализ е установено, че едното лице е пострадалият, а другото, подсъдимият. С оглед на установеното чрез косвени доказателства, изводите за авторството на деянието са правилни и се споделят от настоящата инстанция. При тази хипотеза, обвинението е доказано съобразно чл. 303, ал. 1 и 2 НПК, а осъждането почива на надеждна доказателствена основа. Ето защо, като е потвърдил осъдителната присъда, въззивният съд не е допуснал нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. На следващо място, неоснователно се твърди, че въззивният акт страда от процесуален порок. Решението е изготвено при спазване на изискванията по чл. 339 НПК / в мотивите, макар и в синтезиран вид, са изложени съображенията на въззивния съд по правилността и законосъобразността на първоинстанционната присъда, респективно, даден е отговор на наведените от защитата възражения /. Не може да бъде споделен довода, че авторството е обвързано от съдебното минало на жалбоподателя, тъй като липсват съображения в мотивите на съдебния акт, даващи основание за подобен извод. Данните за миналата съдимост на подсъдимия правилно са съобразени при индивидуализация на наказанието като обстоятелство по чл. 54 НК, очертаващо личната степен на обществена опасност на дееца. Неоснователно се счита, че подходът на прокурора на досъдебното производство по събирането само на обвинителни доказателства, е довел до нарушение на правото на защита. Досъдебната фаза на процеса е подготвителна, а централна е съдебната такава, при която се разгръщат принципите на състезателност и равенство на страните. Определящи за изхода на делото са доказателствата, събрани в съдебната фаза, при еднаква възможност на прокурора и подсъдимия, респективно, защитата, да участват в процеса на събиране и проверка на доказателствата. Ето защо, нарушение на правото на защита би могло да произтече от едностранчивия подход на съда при събирането на доказателства, каквото оплакване не е направено. На следващо място, не може да бъде споделено възражението на защитата относно оценката на вещественото доказателство / нож /, иззет от дома на починалия. Тази вещ е интерпретирана в контекста на заключението на СМЕ, според което смъртта е предизвикана от прободна рана, причинена с предмет с остър, режещ ръб, какъвто е ножът, тоест, вещественото доказателство е оценено съобразно действителното му значение. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не възниква процесуална необходимост от връщане на делото за ново разглеждане, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. ВКС намира за необходимо да отбележи, че не е надлежно сезиран с основанието чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Такова оплакване не се съдържа в жалбата, а само в допълнението към нея, постъпило извън срока за обжалване. При тази хипотеза, оплакването за явна несправедливост на наказанието не може да бъде разгледано по същество. Отделен е въпросът, че съображенията на защитата в подкрепа на това оплакване не могат да бъдат коментирани и на друго основание, тъй като се свеждат до правен абсурд, а именно: Процесът на налагане на наказание се предшества от произнасяне по вината на подсъдимия. Ако е налице признаване на лицето за виновен, тогава би могло да бъде наложено наказание за извършеното престъпление. Ако доказателствата по делото не са достатъчни за постановяване на осъдителна присъда, подсъдимият се признава за невинен и се оправдава, в какъвто случай, не му се налага наказание, откъдето и е невъзможно в такава хипотеза да се преценява дали наказанието отговаря на законовия критерий за справедливост. По изложените съображения, жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Въззивният акт като правилен и законосъобразен следва да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Варненски апелативен съд № 147 от 6.07.2016 г, по ВНОХД № 6/16. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: