Ключови фрази
Договор за заем * договор за заем * доказателствена тежест

kfmdfkdk

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

390

 

гр.София, 20.05.2010 г.

 

 

Върховният касационен съд на Република България,

четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание

на двадесет и девети април две хиляди и десета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Красимира Харизанова

ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов

Борис Илиев

 

при секретаря  Райна Пенкова             и прокурора

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 134/ 2010 г.

за да постанови решението, взе предвид следното:

 

Производството е по чл.290 от ГПК.

С определение № 168/ 08.02.2010 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 134/ 2010 г. по жалба на П. Д. Т. е допуснато до касационно обжалване решение на Монтански окръжен съд от 16.10.2009 г. по гр.д. № 339/ 2009 г. С въззивното решение П. Д. Т. е осъдена да заплати на М. В. Г. сумата 1 200 лв на основание чл.240 вр. чл.79 ал.1 от ЗЗД и сумата 445 лв разноски по делото за двете инстанции.

Обжалването е допуснато поради противоречиво разрешаване на процесуалният въпрос може ли да се презумира сключване на договор за заем, без да е установено изрично основанието на задължението за връщане на определена сума пари. По този въпрос на основание чл.291 т.1 от ГПК следва да се прецени като правилна практиката, обективирана в решение № 37/ 25.06.1969 г. по гр.д. № 32/ 1969 г на ОСГК и решение № 218/ 14.02.2003 г. по гр.д. № 2451/ 2002 г. на ВКС, V г.о. Според първото решение не може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Правните субекти си предават парични суми на различни основания. Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, може да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор (например парична вноска по договор за гражданско дружество) и т.н. При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира че страните сключват договор за заем. Аналогично е положението, когато едно лице издава разписка, че дължи определена сума пари (хипотеза, разгледана в решение № 218 от 14.02.2003 г.). При липса на други данни не може да се презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен договор. Възможно е това задължение да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства.

След така приетият отговор на въпроса, поради който е допуснато касационно обжалване, съдът намира по жалбата на П. Т. следното:

Обжалваното решение е необосновано. Въззивният съд е приел изявлението на касатора, че „дължа ... сумата от 1 000 лв от магазина на М. база и 200 лв лично дадени ми за златото” като разкриващо недвусмислено волята на страните за сключване на договор за заем. Изводът е направен в нарушение на правилата на формалната логика. Заемът е реален договор, при който едната страна предоставя на другата заместими вещи, а получателят се задължава да ги върне. Този договор не предпоставя предходни правни отношения между заемателят и заемополучателят. Доказването му става чрез възпроизвеждането пред съда (пряко или с поредица изключващи друга възможност косвени факти) на изявлението на получателя, че получава определена сума пари със задължението да ги върне. Когато е доказано условно изявлението на получателят (както е в процесния случай), не се презумира заем. П. Д. е признала в изходящ от нея документ, че дължи пари във връзка с други отношения между нея и ищеца – свързани с магазин в М. база и с някакво злато – което не само че не сочи между тях да е бил сключен договор за заем, но и опровергава тези твърдения. Страната не е признала, че е получила определена сума пари със задължение да ги върне, а е заявила, че дължи тези пари по други отношения между нея и ищеца. Напълно противоположният извод на въззивния съд е необоснован, следователно обжалваното решение подлежи на отмяна по касационен ред съгласно чл.281 т.3 от ГПК.

Тъй като по делото не се налага извършване на съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от касационната инстанция (арг. от чл.293 ал.3 от ГПК).

Единственото доказателство по делото, представено от ищеца Г. за да установи твърденията си за сключен договор за заем с ответницата Т, е разписката (без дата), която е издадена от Т. и която съдържа изявление на Т. , че дължи на Г. 1 000 лв от магазина на М. база и 200 лв лично дадени й за златото. Съдът вече изложи съображения, че в тази разписка не се съдържат данни, сочещи на сключване на заемен договор. Същата съдържа признание, че във връзка с предходни правоотношения между страните ответницата дължи да ищеца някакви пари. Какви са тези правоотношения по делото не е установено, при доказателствена тежест за ищеца. Това обаче няма и съществено значение, защото при липса на евентуално изложени твърдения, съдът не е компетентен да се произнесе по друг иск, освен по този за реално изпълнение на задълженията на заемополучател да върне взета в заем парична сума. Доказателства за поемане на такова задължение по делото не са ангажирани, тъй като ответницата е признала че дължи някакви пари на ищеца, но не и обстоятелството, че е получила тези пари по заемен договор. Поради това искът е недоказан и като такъв следва да се отхвърли.

При този изход на спора касаторът има право на разноските направени пред всички инстанции в производството. Присъждането им е поискано в касационната жалба, поради което доказаните от ответницата разходи в производството следва да се възложат в тежест на ищеца.

По изложените съображения съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ изцяло въззивното решение на Монтански окръжен съд от 16.10.2009 г. по гр.д. № 339/ 2009 г.и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от М. В. Г., ЕГН **********, гр. М., ул.”П” № 80 против П. Д. Т., гр. М., ул.”Г” № 19, иск по чл.79 ал.1 пр.1 вр. чл.240 ал.1 от ЗЗД за връщане на сумата 1 200 лв по договор за заем, сключен през месец юни или юли 2006 г. в гр. М..

ОСЪЖДА М. В. Г. да заплати на П. Д. Т. сумата 923 лв (деветстотин двадесет и три лева) разноски по делото за всички инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: