О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 267 гр. София, 05.06.2018 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 1382 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от [фирма] против определение № 67/09.02.2018г. по ч.гр.д. № 58/2018г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 16.11.2017г. по гр.д. № 655/2014г. на ПОС за спиране на производството по делото до приключване на спора по т.д. № 300/2016г. на ПОС, ТО, X. с. В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Частният касатор счита, че спряното производство е било образувано по искова молба с правно осн. чл.177 ЗЗД за сумата от 37 746 лв., представляваща увеличена стойност на ипотекиран в полза на [фирма] имот от ищците за дълг на ответниците по иска, а спорът по т.д. № 300/2016г. на ПОС е по иск с правно осн. чл.422 ГПК, в който ипотекарните гаранти не участват. Поради което банката намира, че липсва идентитет между страните по двете дела и връзка на преюдициалност. Иска се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на ПОС за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Ответниците по частната касационна жалба Т. А. И.-А., А. В. А. и Й. А. А. в писмените си отговори оспорват основателността на частната касационна жалба. Настоящият състав на ВКС, ТК, І отделение, намира следното: Частната жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че А. А. и Й. А. са ипотекирали свой собствен недвижим имот в полза на [фирма] за обезпечаване на договор за банков кредит, сключен между банката и [фирма] като кредитополучател и солидарните длъжници Т. А. А. и П. П. А.. Кредиторът се е снабдил по реда на чл.417 ГПК със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу кредитополучателя и солидарните длъжници за вземанията си по посочения договор за банков кредит, а след подадени от тях възражения е предявил иск по чл.422 ГПК, по който е образувано т.д. № 300/2016г. на ПОС. Въз основа на издадения изпълнителен лист срещу длъжниците банката е образувала изпълнително дело, в което като длъжници са конституирани и ипотекарните гаранти А. А. и Й. А., а принудителното изпълнение е било насочено върху ипотекирания от последните двама имот. Въззивният съд е намерил, че е налице преюдициалност на спора по чл.422 ГПК по отношение на този по чл.177, ал.1 ЗЗД, тъй като заплащане на стойността на направените след сключване на договора за ипотека разноски от гарантите за подобряване на ипотекирания имот може да се упражни само при разпределение на получената от публичната продажба на същия имот сума, т.е. само при наличие на изпълнително производство. В случай, че с влязло в сила съдебно решение по чл.422 ГПК бъде отречено правото на банката спрямо посочените по-горе солидарни длъжници по договора за кредит, то и образуваното изпълнително производство ще бъде прекратено. След преценка на доводите на касатора в частната касационна жалба и изложението към нея, ВКС намира, че въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване. На основание чл.274, ал.3 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. В настоящия случай частният касатор формулира следния правен въпрос: Ако няма субективен идентитет между страните по две висящи дела, налице ли са предпоставките по чл.229, ал.1, т.4 ГПК? Въпросът е въведен при позоваване на селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК поради противоречие на определението на П. с практиката на ВКС, обективирана в Определение № 102/08.03.2010г. по ч.гр.д. № 80/2010г. на ВКС, II г.о. и с оглед значението му за точното приложение на закона и за развитие на правото. Частният касатор обосновава и основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е изпълнено общото и допълнително основание за допускане на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като поставеният правен въпрос не е обуславящ изхода на правния спор. Действително страните в производството по иска с правно осн. чл.422 ГПК не са идентични с тези по иска с правно осн. чл.177, ал.1 ЗЗД. Следва да се има предвид, че решението по иска с правно осн. чл.422 ГПК е насочено към стабилизиране на издадената заповед за незабавно изпълнение, респ. издадения въз основа на нея изпълнителен лист. На осн. чл.429, ал.3 ГПК изпълнителният лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, когато взискателят насочва изпълнение върху тази вещ. Следователно при липса на спор относно качеството трети лица, ипотекирали своя вещ, за обезпечаване на дълг на друго лице, ищците по чл.177, ал.1 ЗЗД се явяват обвързани от изпълнителната сила на решението по иска с правно осн. чл.422 ГПК. Ето защо в случая въпросът относно идентитетът на страните по двете висящи дела не се явява решаващ относно приложението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Въззивният съд именно с оглед разширяване на субективните предели на изпълнителния лист съгласно правилото на чл.429, ал.3 ГПК е направил извод, че правен интерес от предявяване на иска по чл.177, ал.1 ЗЗД за ищците – ипотекарни гаранти за чужд дълг, ще има само при висящо изпълнително производство, т.е. при издаден изпълнителен лист. При очевидно противоречие с констатираните от самия него факти по делото обаче – в хипотезата на заповед на незабавно изпълнение изпълнителен лист е бил издаден и изпълнително производство е било образувано като принудителното изпълнение е било насочено срещу ипотекирания имот, П. е приел, че следва да се съобрази бъдещето влязло в сила съдебно решение по чл.422 ГПК. При тези факти правен интерес от завеждане на иска по чл.177, ал.1 ЗЗД е налице, а евентуалното му бъдещо отпадане с оглед възможно отхвърлително решение по установителния иск ще подлежи на съобразяване на осн. чл.235, ал.3 ГПК, тъй като за допустимостта на иска съдът следи по всяко време от развитие на производството. Още повече, че е налице специална регламентация по чл.422, ал.3 ГПК относно последиците на отхвърлително решение, а именно - ако все още изпълнителното производство е висящо, то се прекратява, а ако са събрани суми в резултат на принудителното изпълнение те подлежат на връщане въз основа на издаден в полза на длъжника обратен изпълнителен лист. С оглед изпълнение на основанието по чл.280, ал.2 , пр.3 ГПК следва въззивното определение да се допусне до касационно обжалване и предвид изложеното по-горе да се отмени. Водим от което, състав на Върховен касационен съд, Първо отделение на ТК О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 67/09.02.2018г. по ч.гр.д. № 58/2018г. на Пловдивски апелативен съд и потвърденото с него определение от 16.11.2017г. по гр.д. № 655/2014г. на ПОС. ВРЪЩА делото на ПОС за продължаване на съдопроизводствените действия. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: