Ключови фрази
Делба * сила на пресъдено нещо * евентуален иск * преклузия * нищожност на съдебна спогодба

Р Е Ш Е Н И Е


№ 136/2015 г.

гр.София, 22.02.2016 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 1872 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 305 от 24.07.2015 г. на ВКС, ІІ г.о. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 16959 от 19.09.2014 г. по в.гр.д.№ 727/2008 г. по описа на Софийски градски съд, II A въззивен състав.
Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите относно предпоставките при които е налице сила на пресъдено нещо по чл. 221 ГПК (отм.), произнасянето по който е преценено като противоречащо на т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; Решение № 143 от 07.12.2010 г. по т.д.№ 1100/2009 г. на ВКС, І т.о. и Решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр.д.№ 584/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., както и относно допустимостта въззивният съд, след като е уважил жалбата срещу произнасянето по главния иск, да се произнесе за първи път по същество по отношение на евентуалния иск, по който не се е произнесла първата инстанция, - поради противоречие с т. 15 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК.
С подадените в срока по чл. 283 ГПК касационни жалби на Я. Д. К. чрез адвокат М. Ц. и на И. И. З. чрез адвокат Л. Н. се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, нарушен е материалния закон и е необосновано. Молят решението да бъде отменено, а делото – върнато на въззивния съд за ново разглеждане или решено по същество от настоящата инстанция. Претендират разноски за всички инстанции.
Ответниците по касация Н. В. А. и С. А. А., чрез адвокат А. Ч., са подали писмени отговори по двете касационни жалби в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразяват срещу основателността им.
Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното:
С атакуваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 196 и сл. ГПК (отм.), Софийски градски съд е отменил решение от 02.11.2007 г. по гр.д.№ 1039/2005 г. на Софийски районен съд, 52 състав, в частта, с която е допусната съдебна делба между Т. Д. З., Я. Д. К., Н. В. А. и С. А. А. по отношение на недвижим имот, представляващ УПИ X – 164, кв.17 по плана на [населено място], м. „Л.”, [улица], с площ от 405 кв.м., при квоти: 4/8 ид.части за Н. и С. А. в режим на СИО; 2/8 ид.части за Н. В. А. и по 1/8 ид.част за Т. Д. З. и за Я. Д. К., като вместо това е отхвърлил предявеният от И. И. З., конституирана в хода на производството на мястото на починалата Т. Д. К., срещу Я. Д. К., Н. В. А. и С. А. А. иск с правно основание чл. 34 ЗС за допускане до делба на описания недвижим имот.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение № 501/11 от 12.01.2012 г. по гр.д.№ 1912/2010 г. на ВКС, IV г.о., с което е отхвърлен предявеният от Т. Д. З. (К.) срещу Н. В. А. и Я. Д. К. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за прогласяване на нищожност поради липса на съгласие на договор за съдебна спогодба от 19.04.1977 г., сключена по гр.д.№ 7600/1976 г., с която е извършена делба на процесния имот, следва да бъде зачетено в смисъл, че всички доводи относно нищожността на договора за съдебна спогодба, поради липса на съгласие са преклудирани. Въззивният съд е приел още, че не следва да разглежда доводите за нищожност на съдебната спогодба от 19.04.1977 г. поради нарушение на чл. 38 ЗЗД по причини, че това са нови доводи за нищожност, въведени с молба от 25.01.2013 г. и те не са станали част от предмета на делото, тъй като такова уточнение не е допуснато, както и същите се обхващат от преклудиращото действие на силата на присъдено нещо по спора с правно основание чл. 26 ЗЗД.
По основанието за допускане на касационното обжалване:
По първия от поставените въпроси настоящият състав на съда споделя формираната задължителна съдебна практика по приложението на чл. 221 ГПК (отм.), обективирана с т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; Решение № 143 от 07.12.2010 г. по т.д.№ 1100/2009 г. на ВКС, І т.о. и Решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр.д.№ 584/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., съгласно която със сила на пресъдено нещо се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. За да е налице сила на пресъдено нещо, което да обуслови непререшаемост на спора, с който съдът е сезиран, следва между същите страни да е бил разрешен спор за същото спорно материално право. Когато, макар и между същите страни, е бил разрешен спор за друго материално право, не е налице сила на пресъдено нещо по смисъла на чл. 221, ал. 1 ГПК (отм.).
По втория от поставените въпроси настоящият състав на съда споделя формираната с т. 15 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК задължителна съдебна практика, съгласно която въззивният съд може за пръв път, след като е уважил жалбата срещу главния иск, да се произнесе по същество по отношение на евентуалния, по който не се е произнесла първата инстанция. Това разрешение е относимо не само за предявените искове, но и за своевременно релевираните възражения на страните.
По основателността на касационната жалба:
При извършената от касационната инстанция служебна проверка се установи, че атакуваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо. Предвид отговорите на значимите за спора правни въпроси се налага извода, че решението е неправилно, тъй като при постановяването му са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които засягат изхода на делото.
Производството пред районния съд е образувано по иск, предявен от Т. Д. З. (К.) – починала в хода на делото и заместена от своята наследница по закон И. И. З., срещу Я. Д. К., Н. В. А., С. А. А. и В. С. А. с правно основание чл. 34 ЗС за делба на описания по-горе недвижим имот. Ищцовата страна е обосновала претенцията си с твърдение, че е налице съсобственост върху имота, произтичаща от наследствено правоприемство след смъртта на В. Г. – съпруг на С. Н. Г. и баща на ответницата Н. В. А. и на С. В. К., последната - майка на Т. Д. З. (К.) и на Я. Д. К.. Още с исковата молба е заявено, че на 19.04.1977 г. по отношение на този имот е оформена спогодба по иск за делба, както и че тази спогодба не е произвела вещно-правно прехвърлително действие за дела на С. В. К. по причини, че липсва съгласие за сключването й от страна на С. В. К. (по-късно възражението е уточнено в смисъл, че се касае за сделка, сключена от лице без представителна власт и непотвърдена поради настъпилата през 1981 г. смърт на С. В. К.) и нищожност поради противоречие със закона – чл. 38, ал. 1 ЗЗД, доколкото пълномощникът на С. В. К. (адвокат В.Р.), освен че не е била упълномощена, е представлявала и друго лице. Като е приел, че спогодбата от 1977 г. е нищожна поради липса на изрично пълномощно по чл. 22 ГПК (отм.) и липса на потвърждаване действията на адвокат В.Р. от С. В. К., с решението си СРС е допуснал да се извърши делба между Т. Д. З. с квота 1/8 ид.ч., Я. Д. К. с квота 1/8 ид.ч., Н. В. А. с квота 2/8 ид.ч. и общо Н. В. А. и С. А. А. с квота 4/8 ид.ч. при условията на СИО. Решението е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен иска за делба по отношение на В. С. А..
Последвало е подаването на две въззивни жалби – от страна на Т. Д. З. относно квотите в съсобствеността, и от страна на Н. В. А. и С. А. А. – срещу допускането на делбата с довод, че липсва съсобственост между страните. Въззивното производство е било спряно на основание чл. 182, ал. 1, б.”г” ГПК, тъй като в хода му (в изпълнение на указания, дадени с Решение № 211 от 30.03.2009 г. по гр.д.№ 5890/2007 г. на ВКС, ІV г.о.) се е развило производство, което е приключило с постановяването на Решение № 501/11 от 12.01.2012 г. по гр.д.№ 1912/2010 г. на ВКС, І г.о. С последното е отречена основателността на възражението за нищожност на спогодбата от 19.04.1977 г. поради липсата на съгласие за сключването й от страна на С. В. К.. След възобновяване на производството и конституирането й като страна по делото, правоприемницата на ищцата - И. И. З., с молба вх.№ 8706 от 25.01.2013 г. е обобщила становището си по съществото на спора, направила е недопустим опит за разширяване предмета на спора с въвеждането на нови възражения срещу валидността на спогодбата от 19.04.1977 г., но освен това е заявила, че поддържа вече заявеното възражение за нищожност поради противоречие с чл. 38, ал. 1 ЗЗД (т. 2 от молбата).
В атакуваното решение въззивният съд е приел, че с влязлото в сила Решение № 501/11 от 12.01.2012 г. по гр.д.№ 1912/2010 г. на ВКС, І г.о. е отречена нищожността на договора за съдебна спогодба по всички въведени пред него доводи за приложението на чл. 26 ЗЗД. СГС е приел, че всички възражения и доводи досежно нищожността се обхващат от преклудиращото действие на силата на присъдено нещо по спора с правно основание чл. 26 ЗЗД, поради което съдът не може да разглежда включително и доводите за нарушение на чл. 38 ЗЗД.
Така формираният извод е в противоречие на първо място с разпоредбата на чл. 221, ал. 1 ГПК (отм.). С Решение № 501/11 от 12.01.2012 г. по гр.д.№ 1912/2010 г. на ВКС, І г.о. е отречена единствено нищожността на договора за съдебна спогодба по поддържаното възражение за липса на съгласие за сключването й от страна на С. В. К., впоследствие уточнено като възражение по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, като ВКС е приел за установено наличието на валидно упълномощаване за адвокат В.Р., което прави ненужно последващо потвърждаване по реда на чл. 42, ал. 2 ЗЗД. В предмета на приключилото гражданско дело не е било включено произнасяне по въпроса за валидността на спогодбата от 19.04.1977 г. от гледна точка разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД и съответно постановеното от ВКС решение няма преклудиращо действие по него. Доколкото решението на ВКС, І г.о. е разрешило спора за валидността на спогодбата по първото от поддържаните с исковата молба възражения по начин, ползващ въззивниците Н. В. А. и С. А. А., прилагайки разрешението на т. 15 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК( относимо и спрямо възраженията), за въззивния съд е възникнало задължението да обсъди по същество поддържания като евентуален довод за нищожност поради противоречие със закона – чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Като е отказал да стори това, въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, което обуславя отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане следва да се обсъдят събраните по делото доказателства и доводи, касаещи евентуалното възражение за нищожност на спогодбата от 19.04.1977 г. поради противоречие с чл. 38, ал. 1 ЗЗД, както и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК ще следва да се разпредели отговорността за направените в производството пред настоящия състав на ВКС разноски.
Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 и 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно решение № 16959 от 19.09.2014 г. по в.гр.д.№ 727/2008 г. по описа на Софийски градски съд, II A въззивен състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд при спазване изискванията на чл. 294, ал.1 и ал.2 ГПК.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: