О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50567
София, 07.11.2022 година

Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
ЕЛЕНА АРНАУЧКОВА

изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №2603/2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Г. Г. С. и С. В. С., срещу решение №923 от 03.08.2021г. по т.д.3948/20г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба –Застрахователно дружество „Евроинс“ АД, [населено място], чрез пълномощника си – юрк. Св. М. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторите, чрез пълномощника си – адв.П. К. са поставили еднозначни процесуалноравни въпроси, като определящ е посочен първият от тях – „ Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване“ Страната в тази връзка е изложила оплакването си за недоказаност на това възражение и е изброила съдебна практика. Под надслов –„Справедливостта изисква да не се прилага съпричиняване, ако не е доказано“ са развити разбиранията на страната относно правните последици от приетото съпричиняване и справедливостта при обезщетяване на вредата. Поставен е и въпрос – „ Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици“. Страната пространно е развила съображения за необоснованост на съдебното решение в контекста на оплакванията й за неправилност на акта.разгледала е и отчитането на степента на вина на участниците в ПТП и е заявила, че решението било постановено в противоречие с изброена практика. Касаторите са изложили още пространни съображения под надслов – „ по правилно приложение на принципа за справедливост“, като са сравнявали различни съдебни актове, с които според тях бил приет различен размер на обезщетенията, при аналогичност на вредата.Посочено е, че поставените въпроси били свързани с принципа за справедливост и с обичайната практика на ВКС, като са изброени редица актове на този съд и е поставен въпроса - „ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват и как се оценяват и съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя“. Така формулирания въпрос е доразвит с няколко подвъпроса, свързани, със задълженията на възивния съд да обсъди всички събрани доказателства, както и критериите, по които следва да бъде определено обезщетението за неимуществени вреди. Накрая е обобщено, че тъй като съдът не е извършил тази преценка, решението било постановено в противоречие с изброени решения на ВКС и ППВС №4/68г. В тази връзка са поставени и няколко уточняващи въпроса, все свързани с определяне на критериите, по които съдът следва да определи размера на обезщетението.Развити са подробни оплаквания за неправилност на изводите на съда в тази връзка отново обосновани с разбирането на страната по приложение критериите за справедливост, като е подкрепила своите оплаквания с изброяване на съдебна практика и е поддържала, че при изброените решения, съдилищата били определили различен размер на обезщетенията. Като трети въпрос е формулирано – „ Длъжен ли е въззивният съд да търси точен паричен еквивалент за търпените морални вреди и длъжен ли е да определи справедлив еквивалент на същите или е достатъчно да се търси известно компенсиране на загубеното, както е направено в обжалваното решение“. Отново е поставен въпроса за критериите по чл.52 ЗЗД и са възпроизведени решаващи мотиви относно съдържанието на тази норма от изброените актове. Повторено е и оплакването за това, че липсвало адекватно съпоставяне на търпените вреди, както това е направено в други съдебни актове изброени от страната. Други доводи не са развити.
Касаторите, чрез пълномощника си, не обосновават довод за допускане на акта до касационно обжалване. Въпросите поставени във връзка с доказване на съпричиняването в случая не са релевантни, тъй като съдържателно са обусловени от оплакването на страната за неправилност на крайния извод на съда и несъгласие с определения процент съпричиняване, а не с мотивите на състава, които пространно и изрично обосновават, с оглед събраните доказателства и съпоставяне на експертизите, приносът на пострадалия за вредоносния резултат, като е изведена и мотивирана и причинната връзка между нарушението, осъществено от пострадалия и настъпилите последици за него. Също така изрично е съпоставено, противно на оплакванията в изложението, и приносът на другия участник в ПТП, поради което въпросите в тази насока, съдържащи отново оплакване за неправилност на акта не могат да бъдат приети за релевантни, тъй като не са свързани с решаващите изводи на съда, а и се основават на недоказани твърдения на страната без да отчитат установеното от двете изслушани автотехнически експертизи.
Касаторите са поддържали основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, определено от тях като „очевидна необоснованост“.
Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната е обосновала с оплакването си, че съдът е приел неправилно наличие на съпричиняване, при несъответствие на фактическите с правните му изводи. Това оплакване е развито в контекста на интерпретацията на двете експертизи, отричащо, обаче, изрично установеното от тях, относно приноса на пострадалия. Т.е. страната не излага доводи, свързани с очертаната хипотеза на необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, а се задоволява да изложи само оплаквания за неудолетвореност от постановения правен резултат. Още повече, че от мотивите, които са логично изведени и обосновани, с оглед събрания доказателствен материал, извод за необоснованост, водеща до очевидна неправилност, е изключен В тази връзка, както и с общите оплаквания за неправилност, страната не обосновава довод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 предл. 3-то. ГПК.
Дори и от останалите общи въпроси, свързани с определяне размера на съпричиняване да бъде изведен релевантен, то налице по тях е единствено общото основание. Страната не обосновава допълнителен критерий. Този извод се налага поради това, че сочената практика е в съответствие, а не в противоречие с изводите на състава, който е разгледал действията на пострадалия, съставляващи обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от ПТП. Това рисково поведение, съдът е преценил съответно на приноса на деликвента. С оглед така приетото, въззивният съд е извършил преценка на данните по делото във връзка с възраженията на застрахователя, като е разгледал неговите твърдения за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат, в контекста на собственото му поведение. Или посочените решения постановени, с оглед различна фактическа обстановка са ирелевантни за установяване на допълнителен критерий.
Касаторите не обосновават довод, с оглед останалата част от изложението за допускане на решението до касационно обжалване. Поставените въпроси, свързани с критериите за определяне размера на обезщетенията по смисъла на чл.52 ЗЗД са основани на твърдения на страната и нейни оплаквания, които не съответстват на мотивите на съда, който е развил изрично, съобразно установеното по спора, решаващи мотиви, свързани с начина на формиране на конкретния размер обезщетения. Съдът е разгледал установеното, в контекста на критериите по чл.52 ЗЗД, установил е че, обезщетенията са били занижени от първостепенния съд, поради което ги е увеличил на по 160 000лв. за всеки един от родителите на пострадалия. Несъгласието с тези мотиви не обосновава, нито извод за наличие на общо основание при така поставените множество въпроси, нито установява необоснованите правно твърдения за отклоняване от константна съдебна практика, тъй като недоказването на вредите в твърдяния обем, не може да се третира като неправилност, доколкото липсата му е свързана изцяло с процесуалните пропуски на страната, а не на съда. Касаторите, чрез пълномощника си, са пояснили общо поставените си въпроси относно критериите за определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД, като са въвеждали различни критерии, по които самите те не са поддържали да са ангажирали конкретни специфични доказателства, за да бъдат същите изрично съобразени от възивният съд, който е мотивирал разбирането си за размера на обезщетението, като е съобразил данните по делото, подробно е изяснил доказването на твърденията за претендирания размер на претърпените неимуществени вреди в каквато връзка множеството въпроси всъщност съставляват оплакване за несъгласие с изводите на съда относно определяне на обезщетението, а не правно обосноваване на общо основание за допускане на касационно обжалване. Или, така поставени и обосновани тези въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Дори, обаче и да бъде изведен релевантен правен въпрос, тъй като основното съдържание на въпросите, свързано с определяне размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД е релевантно по всяко дело, по което се претендират неимуществени вреди от непозволено увреждане, то и в тази връзка, страната го е обосновала с оплакване за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърденията в изложението, както вече бе посочено, съдът е обсъдил установените факти по спора, именно в контекста на изброените от касатора критерии / включени при поставяне на въпросите/- при вземане предвид възрастта на пострадалия, това че е единствено дете, обществено икономическите условия в страната и т.н. и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетението, като в тази връзка изцяло се е съобразил с т.11 ПП ВС №.4/68г. Следователно, цитираните решения на ВКС по поставените въпроси са в съответствие като решаващи изводи, а не в противоречие с акта на въззивния съд. Т.е. по така поставените общи въпроси не е обосноваван релевантен довод за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика изброена от касатора, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, сочено от страната, по общия въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД, то касаторът следва да съобрази указанията дадени с т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. разясняваща съдържанието на основанието и критериите, по които същото следва да бъде обосновано за да се приеме, че е установено. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Основанието е въведено чрез посочване на текста и то след като е поддържано и с цитирана практика във вр. с основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, твърдението за наличие, на което, изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №923 от 03.08.2021г. по т.д.3948/20г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: