5 Р Е Ш Е Н И Е № 162 София, 18.11.2010 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря И. Велчева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 998/2009 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ “Б. И. – Д. У.”, гр. Пловдив срещу решение № 108 от 17.07.2009 г. по в. т. д. № 160/2009 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 583 от 10.12.2008 г. по т. д. № 227/2008 г. С първоинстанционния акт частично е уважен предявеният от А. А. Д. и В. Г. Д., двамата от гр. Пловдив, иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, като търговецът-касатор е осъден да им заплати сумата 5 820 евро неустойка за забавено изпълнение на договор за строителство от 08.02.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на делото – 13.04.2008 г. – до окончателното й изплащане, както и разноски в размер на 940 лв. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Изложени са подробни аргументи срещу приетата от въззивния съд дължимост на неустойка за забавено изпълнение на процесния договор за строителство с твърдението, че този извод противоречи на волята на страните да обвържат срока за изпълнение по т. ІІІ.1. единствено със степента на завършеност на обектите, конкретно посочена в т. 2.1. и т. 2.2. от договора, но не и с момента на изготвяне на всички необходими строителни книжа по Закона за устройство на територията и Наредба № 3 от 2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството. Касаторът заявява изрично оплакване и срещу отхвърлянето на възражението му за нищожност на клаузата за неустойка по т. VІ.4. като противоречаща на добрите нрави. С определение № 187 от 12.04.2010 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, като е прието, че значим по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е въпросът: нищожна ли е неустойка поради противоречие с добрите нрави, когато не е уговорен краен срок за начисляването й. Ответниците по касация - А. А. Д. и В. Г. Д., двамата от гр. Пловдив – молят за оставяне на касационната жалба без уважение. Конкретните им доводи са изложени в писмения отговор по чл. 287 ГПК от 05.11.2009 г. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е споделил изцяло изводите в него по основните спорни въпроси. По-конкретно, приел е, че едноличният търговец не е изпълнил сключения с ищците договор за строителство по отношение на уговорения срок за предаване на обекта – 31.12.2006 г., което е породило задължението му за заплащане на уговорената в т.VІ.4. от същия неустойка. В резултат на извършеното тълкуване на относимите към дължимия обем на изпълнението уговорки и при съобразяване на установените в Закона за устройство на територията и Наредба № 3 от 2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството правила, решаващият състав е счел, че действителната воля на страните е била процесният обект да бъде предаден не само в степента на завършеност, уточнена в т. 2.1. и т. 2.2. от договора, но и с издадени всички необходими документи за ползване на сградата. Като неоснователно е преценено направеното от строителя възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави. Застъпено е становището, че ограничаването на срока на действие или размера на неустойката би довело до ограничаване на превантивната и обезпечителната й функции. Касационната жалба е основателна. Неправилно въззивният съд е приел, че е налице забавено изпълнение на поетото от ЕТ “Б. И. – Д. У.”, гр. Пловдив задължение за изграждане на процесния апартамент, за което следва да бъде ангажирана отговорността му за заплащане на неустойката, уговорена в т. VІ.4. в сключения между страните договор за строителство от 08.02.2006 г. Този погрешен извод е резултат от тълкуването на договора в нарушение на императивните изисквания на чл. 20 ЗЗД действителната обща воля на страните да се търси, като отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и с оглед смисъла и целта на договора. Въззивната инстанция не е отчела, че самите страни са разграничили „завършването на строителството” на обекта от „предаването” му на възложителя, което несъмнено е свързано с изготвянето на съответните актове и протоколи, предвидени в специалната нормативна уредба – Закон за устройство на територията и Наредба № 3 от 2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството. Изводът, че уговореният срок за изпълнение на обекта /31.12.2006 г./ се отнася само за извършването на отделните видове строително-монтажни работи, подробно описани в т. І.2. от договора, следва категорично от логическото тълкуване на клаузите на т. ІІІ.1., т. ІV.4. и т. V.3. на същия и по-конкретно от изрично предвидените в тях задължения на всяка от страните след завършването на обекта, съответно: задължение на изпълнителя да уведоми възложителя за завършването на обекта, а последният – да огледа извършената работа с цел евентуално откриване на недостатъци, както и да подпише документите, необходими за продължаване на строителството и въвеждане в експлоатация на обект. Цитираните уговорки сочат, че действителната воля на страните е била да обвържат със срока по т. ІІІ.1. единствено фактическото завършване на строежа по смисъла на чл. 175 ЗУТ, а не предаването му от строителя на възложителя, което съгласно императивната норма на чл. 176, ал. 1 ЗУТ се извършва с Констативен акт, Образец 15 и представлява част от формалното завършване на строителството. Само при такова тълкуване на уговореното между страните неустойката по т. VІ.4. би имала смисъл, като се отчита характерът й на обезщетение за виновно неизпълнение на длъжника /в случая такъв е строителят/ и обстоятелството, че съставянето на Констативен акт, Образец 15 зависи от волята и действията не само на строителя, а на всички участници в процеса на строителството, изброени в чл. 176, ал.1 ЗУТ, в т. ч. и на самия възложител, каквото качество имат двамата ищци. Като е приел обратното, обвързвайки срока по т. ІІІ.1. със съставянето на Констативен акт, Образец 15, въззивният съд е постановил неправилно решение. Поради факта, безспорно установен от допуснатата в първоинстнационното производство техническа експертиза, че в предвидения от страните срок – 31.12.2006 г. – процесният апартамент е бил изпълнен в уговорената в т. І.2. степен на завършеност, следва да се счете, че не е налице забава на строителя и съответно липсва основание за ангажиране на отговорността му за заплащане на неустойката по т. ІV.4. от договора за строителство. Ето защо, предявеният иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е неоснователен и като такъв, след отмяна на обжалваното решение, следва да бъде отхвърлен. Предвид недължимостта на претендираната неустойка, не подлежи на обсъждане релевираното от ответника по иска възражение за нищожност на клаузата, с която същата е уговорена, обосновано с липсата на краен срок за начисляването на неустойката. Доколкото, обаче, касационното обжалване е допуснато именно по този въпрос, следва да се отбележи, че по същия вече е налице задължителна съдебна практика, обективирана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, според която не е нищожна клауза за неустойка, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. При посочения изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на касатора следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за всички инстанции в размер на сумата 492.66 лв. В същата сума не е включено уговореното в договорите за правна защита и съдействие № 12451 от 11.08.2008 г. и № 32 от 28.09.2010 г. адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ЕТ „Б. И. – Д. У.” в размер съответно 1 740 лв. и 200 лв., тъй като лисват доказателства, че същото е платено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 108 от 17.07.2009 г. по в. т. д. № 160/2009 г. на Пловдивски апелативен съд, с което предявеният от А. А. Д. и В. Г. Д., двамата от гр. Пловдив, срещу ЕТ „Б. И. – Д. У.”, гр. Пловдив иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е уважен за сумата 5 820 евро, представляваща неустойка за забавено изпълнение на договор за строителство от 08.02.2006 г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 13.04.2008 г. до окончателното й изплащане и са присъдени разноски по делото в размер на 940 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от А. А. Д. и В. Г. Д., двамата от гр. Пловдив, срещу ЕТ „Б. И. – Д. У.”, гр. Пловдив иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 820 евро – неустойка за забавено изпълнение на договор за строителство от 08.02.2006 г. ОСЪЖДА А. А. Д. и В. Г. Д., двамата от гр. Пловдив, да заплатят на ЕТ „Б. И. – Д. У.”, гр. Пловдив направените по делото разноски за всички инстанции в размер на 492.66 лв. /четиристотин деветдесет и два лева и шестдесет и шест стотинки/. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: