5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 592 гр. София, 13.10. 2011 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА БОЯН ЦОНЕВ като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 492 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изреч. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответниците И. С. К., И. Д. К. и Г. Д. К. срещу определение № 471/20.06.2011 г. по частно гр. дело № 521/2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С него, на първо място, е оставена без разглеждане въззивната жалба на ищеца [фирма] срещу решение № 60/02.03.2011 г. по гр. дело № 176/2010 г. на Велинградския районен съд (ВРС) – в частта за разноските, като е прекратено производството по тази жалба. С обжалваното определение, също така, е обезсилено определение № 270/14.04.2011 г. по същото дело на ВРС – в частта, с която по реда на чл. 250 от ГПК е допълнено посоченото решение, с отказ да се присъдят разноски в полза на ищцовото дружество. С обжалваното определение, най-после, е отменено горното определение на ВРС – в частта, с която е отказано да бъде изменено решението по делото в частта за разноските, вместо което въззивният съд е постановил изменение на решението в частта за разноските, като го е отменил в частта, с която ищецът [фирма] е осъден да заплати на ответниците-жалбоподатели разноски по делото в размер 75 лв., и е осъдил ответниците да заплатят на ищеца сумата 3 127.02 лв. – разноски по производството пред първата инстанция и 15 лв. – разноски за въззивното производство. Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване определение и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност обжалваното определение. Сочи се като недопустимо въззивният съд да разглежда в едно производство и да се произнася с един акт, и то – с определение, без призоваване на страните, по няколко „въззивни” жалби, подадени срещу първоинстанционното решение и срещу определение на първоинстанционния съд, постановено по молби по чл. 248 и чл. 250 от ГПК. Във връзка с оплакването за неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване се поддържа хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, а именно, - че въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос: отхвърлянето на иска води ли до присъждане на разноските по делото в полза на ищеца, в противоречие с утвърдената практика на съдилищата, като в тази връзка са посочени и представени: решение от 19.06.2008 г. по гр. дело № 213/2008 г. на Ямболския окръжен съд, определение № 329/13.07.2007 г. по ч. търг. дело № 233/2007 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 2619/19.11.1965 г. по гр. дело № 2200/1965 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВС и решение № 124/16.01.1957 г. по гр. дело № 7153/1956 г. на ІV-то гр. отд. на ВС. Ответникът по частната касационна жалба [фирма] е получил препис от нея, но не е подал отговор в срока за това. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел на първо място, че действащият ГПК изключва възможността за самостоятелно обжалване на съдебното решение единствено в частта му за разноските. Поради това е оставил без разглеждане, като процесуално недопустима, „въззивната” жалба на ищеца, подадена именно само срещу частта за разноските на първоинстанционното решение. Разглеждайки частната жалба на ищеца, подадена срещу определение № 270/14.04.2011 г. на районния съд, въззивният съд е приел, че е процесуално недопустимо и съдебното решение да бъде допълвано с произнасяне относно разноските по реда на чл. 250 от ГПК. Поради това окръжният съд е и обезсилил тази част на определението на първоинстанционния съд. За да постанови останалата част от обжалваното определение, въззивният съд е приел, че предявеният по делото иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД е отхвърлен, но поради последвало едва в хода на исковото производство плащане от страна на ответниците на паричното задължение, легитимиращо ищеца като техен кредитор. Прието е и че това не освобождава ответниците от отговорност за разноски, тъй като с поведението си те са дали повод за завеждане на делото и не са признали иска. Окръжният съд е счел, че е налице основание ищцовото дружество да претендира присъждане на разноските по делото, независимо че искът му е отхвърлен поради поведението на ответниците, което не попада в хипотезата на чл. 78, ал. 2 от ГПК. В тази връзка са изложени и мотиви, че разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК била приложима, както в хипотезата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, така и в хипотезата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, т.е. в зависимост от това какво поведение има ответникът и дали признава иска, разноските могли да се възложат върху ищеца, дори искът му да бъде уважен, респ. – да се възложат върху ответника, дори искът срещу него да бъде отхвърлен. Постановявайки обжалваното определение, въззивният съд в рамките на едно и също производство е извършил преценката по чл. 267, ал. 1, изреч. 1, предл. 1 от ГПК относно процесуалната допустимост на подадената от ищеца „въззивна” жалба, насочена само срещу частта за разноските на първоинстанцинното решение; като същевременно е разгледал и се е произнесъл по същество по подадената също от ищеца частна жалба срещу определение № 270/14.04.2011 г. на първоинстанционния съд, постановено след постановяване на решението – по молбите на ищеца за допълване и изменение на последното също в частта му за разноските. Съгласно разпоредбите на чл. 267, ал. 1, чл. 278, ал. 1 и чл. 252 от ГПК, няма процесуални пречки това да бъде направено от въззивния съд в закрито заседание – без призоваване на страните, както и с един и същи акт, а именно – с определение. Поради това, обжалваният съдебен акт на въззивния съд не е процесуално недопустим, респ. не е налице такова основание за допускане на неговото касационно обжалване (в тази връзка - и т. 1 – in fine от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Посоченият по-горе правен въпрос, формулиран от страна на жалбоподателите, не е обусловил правните изводи на въззивния съд за постановяването на първите две части от атакуваното определение, с които е оставена без разглеждане посочената „въззивна” жалба на ищеца и частично е обезсилено първоинстанционното определение № 270/14.04.2011 г. Поради това, този правен въпрос не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване и последното не следва да се допуска по отношение на тези две части на въззивното определение (в тази връзка - също т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Разрешаването на посочения от жалбоподателите правен въпрос е обусловило изводите на въззивния съд за постановяване на останалите части от неговото определение, с които частично е отменено първоинстанцинното определение № 270/14.04.2011 г. и вместо това е постановено изменението и отмяната на първоинстанцинното решение в частта му за разноските по делото, като същите са възложени в тежест на ответниците (сега частни жалбоподатели), които са осъдени да заплатят направените от ищеца разноски. Даденото от въззивния съд разрешение на този правен въпрос е в противоречие с константната съдебна практика, намерила израз и в сочените и представени от жалбоподателите: влязло в сила решение от 19.06.2008 г. по гр. дело № 213/2008 г. на Ямболския окръжен съд и определение № 329/13.07.2007 г. по ч. търг. дело № 233/2007 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС (другите две посочени решения на ВС касаят хипотези, различни от разглежданата, при която е налице отхвърляне на иска). Съгласно тази трайно установена практика, отговорността за разноски поначало зависи от изхода на делото, като при отхвърляне на иска (изцяло или частично) няма основание разноските да се възлагат (изцяло, респ. съразмерно на отхвърлената част от иска) в тежест на ответника. Това противоречиво разрешение на посочения правен въпрос налага допускане на касационното обжалване на тези части на определението на въззивния съд, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира за неправилно разрешението на поставения правен въпрос, дадено от въззивния съд с атакуваното определение, респ. – намира за правилно посоченото разрешение на въпроса, възприето и от трайно установената съдебна практика. С оглед на това следва, че в хипотеза като настоящата, - когато предавеният иск е отхвърлен изцяло, то на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника всички претендирани и направени от последния разноски по делото; респ. ищецът няма право на никакви разноски. При тази хипотеза - на отхвърляне на целия иск, разноските по делото по никакъв начин не могат да бъдат възложени в тежест на ответника, дори той да е дал повод за завеждане на делото и да не е признал иска. Това е така, защото нито разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, нито друга разпоредба в закона дава основание за такова разрешение, каквото е възприел въззивният съд – в отклонение от принципа, че разноските се понасят в зависимост от изхода на делото. Действително, разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК установява изключение от този принцип, но именно като изключителна правна норма тя не може да се тълкува разширително и следва да се прилага само при наличие на изрично визираните в нея предпоставки, а именно – ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото (за предявяване на иска) и кумулативно с това признае иска, то той не дължи разноски по делото, а те се понасят единствено и само от ищеца – независимо от изхода на спора. Както беше посочено, нито тази, нито друга правна норма дават основание за възприетото от въззивния съд разрешение – при отхвърляне изцяло на предявения иск, разноските по делото да се възложат изцяло в тежест на ответниците, поради това, че с поведението си те са дали повод за завеждане на делото и не са признали иска. Така даденото от въззивния съд тълкуване на закона влиза в пряко противоречие, както с общите разпоредби на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, така и с особената разпоредба чл. 78, ал. 2 от ГПК. По горните съображения, в допуснатите до касационно обжалване негови части, определението на въззивния съд, като неправилно, следва да се отмени в тези части. Вместо това следва да се постанови осъждане, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ищеца да заплати на ответниците, претендираните и направени от тях разноски за възнаграждение на вещото лице по делото – в размер 75 лв.; а искането на ищеца за осъждане на ответниците да му заплатят направените от него разноски по делото, като неоснователно, следва да се отхвърли. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 471/20.06.2011 г., постановено по частно гр. дело № 521/2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд – в отменителните, изменителната и осъдителната му части; ОТМЕНЯ същото определение – в посочените негови части и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на Г. Д. К., с адрес: [населено място], [улица], И. С. К. и И. Д. К., двамата с адрес: [населено място], [улица], сумата 75 лв. (седемдесет и пет лева) – разноски по делото; ОТХЪВРЛЯ искането на [фирма] за осъждане на Г. Д. К., И. С. К. и И. Д. К. да му заплатят направените разноски по делото. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 471/20.06.2011 г., постановено по частно гр. дело № 521/2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд – в останалите му части. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.