7 Р Е Ш Е Н И Е № 479 гр. София, 15 февруари 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на седми декември през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретаря……...….Марияна Петрова….......……и в присъствието на прокурора….....…...........Антони ЛАКОВ…….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 1432 по описа за 2015 г. Производството е образувано по касационни жалби на подсъдимия Х. Д. Д.; на защитника му адв. В. Д. и на адв. С. З. - защитник на подсъдимия В. С. Г. срещу въззивно решение № 169 от 26.05.2015 г., постановено по внохд № 309/15г. на Софийски апелативен съд, НО – 3 с-в. В жалбата на адв. Д. се сочат касационни основания по чл.348, ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Изтъкват се доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при разпознаването на извършителя; не посочване в обвинителния акт на точния час на престъплението; нарушения при анализа и оценката на доказателствата; не провеждане на очна ставка между пострадалия Р., подсъдимия Г. и свидетеля И.. Алтернативно се предлага подсъдимият Д. да бъде оправдан или делото се върне за ново разглеждане. В жалбата на подсъдимия Д. по същество се изтъква касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, тъй като се възразява срещу разпитите в качеството на свидетели на св. Л. И., който според жалбоподателя е извършил престъплението; на служителите на полицията К. и Л., за които била налице забрана съгласно чл.118, ал.1 от НПК и на В. Н., който не бил очевидец. Твърди се, че не са събрани всички доказателства, тъй като не били изискани записите от камерите на магазина за алкохол и не било извършено разпознаване от пострадалия. Аналогични съображения се развиват и в представено пред касационния съд писмено становище, озаглавено "молба". Пред касационния съд жалбите се поддържат от адв. Д. и подсъдимия Д. със същите доводи. В жалбата на адв. З. се твърди, че въззивното решение и потвърдената с него присъда са несправедливи и санкцията е прекомерно висока, което сочи на касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Прави се искане решението да се отмени и подсъдимият Г. да бъде оправдан. Пред касационния съд жалбата се поддържа от адв. З. както е подадена. Представителят на ВКП дава становище за неоснователност на подадените жалби и предлага въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. В последната си дума подсъдимият Д. моли делото да се върне за ново разглеждане и за справедливост. Подсъдимият Г., нередовно призован на посочения адрес, не се явява. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 322 от 15.12.2014г. на Софийски градски съд, НО – 25 с-в, постановена по нохд № 4136/14г., подсъдимите Х. Д. Д. и В. С. Г. били признати за виновни в това, че на 02.03.2014г. в [населено място], [улица], в съучастие като съизвършители отнели чужди движими вещи, подробно описани в обвинителния акт, на обща стойност 365.00 лв. от владението на З. А. Р., с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила, а деянието е извършено от подсъдимия Д. при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4 във вр. с чл.198, ал.1, пр.1 във вр. с чл.29, ал.1 б.”а” във вр. с чл.20 ал.2 и чл.54 от НК за Х. Д. и на основание чл.198, ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 и чл. 54 от НК за В. Г. им били наложени наказания както следва: - на Х. Д. Д. „лишаване от свобода” в размер на пет години при първоначален „строг” режим на изпълнение на наказанието в затвор; - на В. С. Г. „лишаване от свобода” в размер на три години, изпълнението на което на основание чл.66, ал.1 от НК било отложено за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият Х. Д. Д. бил признат за виновен в това, че по същото време пред денонощен магазин на [улица] извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.325, ал.4 във вр. с ал.1 и чл.29, ал.1, б."а" от НК му било наложено наказание "лишаване от свобода" за срок от две години при първоначален „строг” режим на изпълнение на наказанието в затвор. На основание чл.23, ал.1 от НК съдът определил общо наказание на подсъдимия Х. Д. в размер на пет години "лишаване от свобода" при първоначален „строг” режим на изпълнение на наказанието в затвор. На основание чл.59, ал.1 от НК съдът зачел предварителното задържане на подсъдимия Д.. В тежест на подсъдимите било възложено заплащането на направените разноски по делото. По жалби на подсъдимия Д. и неговия защитник адв. Д. и на защитника на подсъдимия Г. - адв. З., било образувано внохд № 309/15г. на Софийски апелативен съд, НО – 3 с-в. С решение № 169 от 26.05.2015г. присъдата била потвърдена. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: По жалбите на подсъдимия Х. Д. и адв. Д. Жалбите на подсъдимия и неговата защита са подадени в законния срок за обжалване и са допустими. Разгледани по същество са неоснователни. Твърдението, че съдебните актове на проверяваните инстанции се основават на свидетелски показания, събрани в нарушение на процесуалните правила, не може да бъде възприето. Служителите на полицията Ц. И. и Н. Н. не са участвали в друго процесуално качество по делото и не са извършвали процесуално- следствени действия по смисъла на НПК, поради което не е налице забраната по чл.118, ал.2 от НПК за участието им като свидетели в наказателното производство. Св. Н. е извършил личен обиск на основание чл.68 от ЗМВР на В. Г. и Л. И. на мястото на задържането, който не представлява процесуално действие по НПК, а протоколите за това действие не могат да служат за доказателствено средство. Това е така, тъй като двата протокола за личен обиск не съдържат изискуемите от чл. 129, ал.1 от НПК реквизити, а действието, което отразяват е било извършено преди започването на досъдебното производство (започнало като бързо производство с първото действие по разследването - разпит на свидетел). Възражението, че В. Н. не може да бъде свидетел, защото не е присъствал при извършването на деянието, е неоснователно. За него не са налице каквито и да било пречки съгласно НПК да бъде допуснат като свидетел, а относимостта на показанията му към предмета на доказване е въпрос на преценка от решаващия съд. Заявлението на подсъдимия Д., че не той, а Л. И. е извършител на деянието също не представлява процесуална пречка за последния да свидетелства. По отношение на разпознаването от страна на св. Р. на извършителите на деянието, в жалбата на адв. Д. се поддържат две противоположни тези - едната, че разпознаване не е имало, а втората, че е имало, но то било извършено в нарушение на правилата на чл.171 от НПК. По делото не е спорно обстоятелството, че пострадалият Р. непосредствено след отнемане на вещите спрял минаващ патрулен автомобил на МВР, в който се намирали свидетелите И. и Н., като тримата започнали да обикалят съседните улици в търсене на извършителите. При излизането им от магазина за алкохол, подсъдимите Д. и Г. били посочени от пострадалия Р. като лицата, които са го ограбили. Разпознаване съгласно чл.169, ал.1 от НПК се провежда когато по делото е необходимо да се потвърди идентичността на лица или предмети. В случая пострадалият е посочил извършителите непосредствено след осъществяване на деянието, поради което последващо извършване на разпознаване е лишено от логика - както правна, така и формална. Тъй като разпознаване като процесуално- следствие не е извършвано, оплакването за процесуални нарушения при провеждането му са лишени от основание. В тази връзка не могат да бъдат възприети и възраженията относно обстоятелството, че пострадалият може да е допуснал грешка във възприятията си поради осъществяване на деянието в тъмната част на денонощието и при недостатъчна осветеност. Това е така, тъй като от всички намиращи се на това обществено място граждани, пострадалият е посочил именно подсъдимите, а намирането на портфейла с неговите лична карта и превозни документи и сака му с инструменти във владение на подсъдимите потвърждава по несъмнен начин достоверността на възприятията му. Оплакването в жалбата за нарушения на чл.13 и чл.14 от НПК се свързва с пропуск на съдебните инстанции да проведат очна ставка между свидетелите Р. и И. и подсъдимия Г. с цел установяване на извършителя и да изземат записи от охранителните камери на магазина за алкохол. Съгласно чл.143, ал.1 от НПК, очна ставка се извършва при наличието на противоречие между обясненията на обвиняемите или между обяснения на обвиняем или показания на свидетел. В случая подсъдимият Г. не е давал обяснения, а между показанията на свидетелите Р. и И. не се съдържат противоречия доколкото и двамата сочат като извършители на деянието Д. и Г.. Твърдението, че в магазина за алкохол е имало камери, записите от които са били разглеждани от полицейските служители, е лансирано за пръв път във въззивните жалби на подсъдимия Д. и неговата защита и не се основава на нито едно гласно доказателство. Както е отбелязал въззивният съд, позоваването на подсъдимия в защитната му реч на такива записи, не може да бъде взето предвид съгласно нормата на чл.292 от НПК. Твърдението, че обвинителният акт страда от съществен порок, тъй като в него не бил записан точния час на осъществяване на отнемането на вещи е възпроизведено и във въззивната жалба и на него е даден отговор в мотивите на въззивното решение. Настоящата инстанция изцяло споделя изложените на л.45 (гърба) от въззивното дело мотиви и не счита за необходимо да ги повтаря. На следващо място касационният съд не намери наличие на съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с анализа и оценката на доказателствения материал от инстанционните съдилища. Безспорно основен източник на доказателства за престъплението са показанията на пострадалия Р., които двете съдебни инстанции са кредитирали, предвид съответствието им с показанията на останалите разпитани свидетели. Вярно е, че разпитан пред първоинстанционния съд, пострадалият е посочил подсъдимите като извършители с недостатъчна степен на категоричност предвид изтеклия период от време. Същият обаче е заявил, че към момента на осъществяване на деянието е бил сигурен в идентичността на лицата, упражнили спрямо него принуда и отнели му вещи и е посочил тези лица на полицейските служители. В показанията си пред градския съд и в тези от ДП, приобщени към доказателствения материал на основание чл.281, ал.4 от НПК, свидетелите И. и Н. са възпроизвели съобщеното им от пострадалия, че подсъдимият Д. е този от нападателите, който го ударил с юмрук в лицето и взел портмонето и сака му, а подсъдимият Г. е вторият нападател, облечен с тъмни дрехи. Показанията на посочените свидетели кореспондират с показанията на св. Н., който видял Д. да оставя сака, отнет от пострадалия, на стъпалата пред магазина за алкохол. Не на последно място съдилищата са взели предвид показанията на св. Л. И. – очевидец на отнемането, които са преценени внимателно с оглед твърдението на подсъдимия Д., че този свидетел е участвал при извършване на деянието. Съответствието на показанията на И. с показанията на останалите разпитани свидетели по делото е мотивирало съдилищата да ги приемат с доверие. Обясненията на подсъдимия Д. са били обсъдени в мотивите на съдебните актове на двете инстанции, които са изложили съображения за тяхната недостоверност предвид несъответствието им с другите събрани доказателства. С оглед изложеното касационният съд не констатира допускането на логически грешки или игнориране на доказателства от страна на инстанционните съдилища. Липсата на допуснати нарушения в процесуалната дейност на съда сочи на неоснователност на твърдението за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Оплакването за нарушение на закона се свързва с липсата на доказателства относно авторството на деянието по чл.199 от НК. Изводът, че подсъдимият Д. е извършител на престъплението е направен от инстанционните съдилища при цялостна преценка на доказателствения материал и надлежно изложени аргументи. Правната квалификация на извършеното като престъпление по чл.199, ал.1, т.4 за подсъдимия Д. е съответна на приетите за установени факти, което налага извод, че законът е приложен правилно. По жалбата на подсъдимия В. Г. В жалбата на подсъдимия Г. се прави искане за оправдаването му, без да се сочат конкретни аргументи, на които касационната инстанция да даде отговор. Твърдението, че наложеното наказание е завишено и несправедливо също не може да бъде споделено. Наложеното наказание на подсъдимия Г. е в рамките на минималния, предвиден за престъплението по чл.198, ал.1 от НК размер. Не са налице изключително или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обусловят намаляване на наказанието под законовия минимум на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК. С оглед изложеното липсват основания за смекчаване на наказанието на В. Г., а жалбата се явява неоснователна. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 169 от 26.05.2015 г., по внохд № 309/15г. на Софийски апелативен съд, НО – 3 с-в. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: