Р Е Ш Е Н И Е
№ 66
гр.София, 18.07.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 5967 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.
С определение № 112 от 11.03.2016 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 112 от 03.07.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 230/2015 г. на Апелативен съд – Варна в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите Притежава ли право на иск действителният собственик на крадена или изгубена вещ след изтичане на тригодишния срок по чл. 78, ал. 2 ЗС ? и за принадлежността на правото на иск относно собствеността на вещ, за която изключителните права са делегирани на трето лице – застраховател.
Касаторите С. С. К. чрез адвокат И. Т. от САК и З. С. З. чрез адвокат Б. Б. от АК – В. поддържат, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по искова молба, предявена след изтичането на преклузивен срок по чл. 78, ал. 2 ЗС, при това от лице, на което не принадлежи правото на иск относно спорната вещ – лек автомобил, поради делегираните на застрахователя [фирма] изключителни права да предявява претенции относно собствеността на автомобила (включително декларация, че собственик на вещта е застрахователя) във връзка с изплатеното застрахователно обезщетение. Молят решението на въззивния съд да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено, евентуално – решението да бъде отменено, като се постанови ново по съществото на спора, с което да бъде отхвърлен предявения срещу тях установителен иск. Претендират разноските за трите инстанции. Възразяват за прекомерност на претендираното от противната страна адвокатско възнаграждение.
Ответникът по касация [фирма] - [населено място], чрез адвокат В. В. от АК – Р. възразява срещу основателността на касационната жалба, като поддържа, че разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ЗС е неотносима към казуса, а надлежната му активна процесуална легитимация произтича от разпоредбите на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ГПК и липсата на сключен договор във формата, установена с чл. 144, ал. 2 ЗДвП, относно прехвърлянето на собствеността върху автомобила в патримониума на [фирма]. Претендира разноски.
Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е отменил изцяло решение № 36 от 23.03.2015 г. по гр.д.№ 229/2014 г. на Окръжен съд – Търговище и вместо това е приел за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на С. С. К. и З. С. З., че [фирма], [населено място] (с предишно наименование [фирма]) е собственик на основание договор за продажба № 077/2007 г. на лек автомобил, марка „Ауди“ Q 7, TDI 3.0, регистриран от дружеството през 2007 г. като автомобил с РАМА № WAUZZZ4L57D070552, двигател № BUG 042106, с рег. [рег.номер на МПС] , (към настоящия момент с рег. [рег.номер на МПС] , регистриран на името на С. С. К.).
От фактическа страна е прието за установено, че [фирма] (понастоящем - [фирма]) е закупило на 28.03.2007 г. за свой клиент лек автомобил марка „Ауди”, модел „Q7” 3.0 TDI Quattro Tiptronic, шаси № WAUZZZ4L57D070552, двигател № BUG 042106, цвят тъмносив металик. Автомобилът е регистриран в МВР, а с договор за финансов лизинг е предоставен на лизингополучателя [фирма] - [населено място] за срок от 60 месеца. По отношение на автомобила е сключена имуществена застраховка със [фирма], покриваща всички рискове от неговото увреждане и погиване, като такава е действала за периода от 28.03.2009 г. до 28.03.2010 г. На 24.03.2010 г. автомобилът бил противозаконно отнет от неизвестен извършител. На ищеца-лизингодател било изплатено обезщетение от застрахователя по застраховката „Бонус Каско” в размер на 116 710,24 лв. В тази връзка представляващите ищцовото дружество подписали пълномощно в полза на застрахователя, овластявайки го да получи от органите на МВР или съдебните органи откраднатото МПС, да се разпорежда със същото и да предявява претенции пред съдилищата. Не се твърди и не е установено за прехвърлянето на собствеността върху автомобила да е сключен договор във формата по чл. 144, ал. 2 ЗДвП, приобретател по който да е [фирма].
При проведена полицейска операция на територията на ОД МВР-Търговище бил проверен лек автомобил марка „Ауди”, модел „Q-7 TDI”, с № на рама, върху който е налице интервенция, закупен на 25.05.2010 г. на името на С. С. К. по време на брака му със З. С. З. и регистриран с [рег.номер на МПС] . Автомобилът е предаден доброволно от С. С. К. на 31.10.2013 г. на ОД МВР-Търговище, в чийто двор се съхранява. Анализирайки събраните в тази връзка доказателства (писмени, гласни и заключение на трасологична експертиза), въззивният съд е приел за доказана идентичността между закупения от ищеца през 2007 г. и доброволно предадения от С. С. К. автомобил. Ответниците по иска не са доказали твърдението си, че са придобили установения от полицията при тях автомобил с наличните идентификационни данни от надлежен собственик, като е отчетено, че договорът, сключен от праводателя на техния праводател е бил оспорен и доказателства за съществуването на вещ с идентификационни данни като на задържания в МВР автомобил не са събрани.
От правна страна въззивният съд е приел, че с нормата на чл. 78, ал. 1 ЗС е уредено самостоятелно оригинерно придобивно основание по отношение правото на собственост и ограничени вещни права върху движими вещи. Изключение от правилото е въведено за движимите вещи, за прехвърлянето на чиято собственост се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписа. За приложението на това изключение няма значение дали движимата вещ е открадната или загубена – тя не се придобива нито веднага, нито с изтичането на три годишен срок от кражбата или изгубването. Движима вещ, за чието прехвърляне се изисква посочената квалифицирана форма, може да се придобие по давност само в хипотезата на чл. 80, ал. 1 ЗС – с непрекъснато владение от 5 г. (освен ако самото владение е придобито чрез престъпление – ал. 2). Съобразено е обстоятелството, че на ищцовото дружество е изплатено обезщетение от застрахователя по застраховката „Бонус Каско” в размер на 116 710,24 лв. за откраднатия автомобил /л. 136-142/, като в тази връзка представляващите ищцовото дружество са подписали пълномощно, овластяващо застрахователя да получи от органите на МВР или съдебните органи откраднатото МПС, да се разпорежда със същото и да предявява претенции пред съдилищата. Предвид липсата на доказателства за прехвърлянето на собствеността върху автомобила от ищцовото дружество на застрахователя, прието е, че [фирма] се явява надлежен ищец по предявения иск.
По основанието за допускане на касационното обжалване:
По въпроса Притежава ли право на иск действителният собственик на крадена или изгубена вещ след изтичане на тригодишния срок по чл. 78, ал. 2 ЗС ? :
В теорията и практиката е безспорно, че с правилото на чл. 78, ал. 1 ЗС е уреден оригинерен придобивен способ по отношение на собствеността върху движимите вещи и ценните книги на приносител. Фактическият състав на този способ включва : (1) установяване на фактическа власт (2) въз основа на правно основание - транслативен акт, годен да прехвърли собствеността върху съответната движима вещ, (3) възмездност на придобиването - уговорена насрещна престация за придобиващия вещта и (4) незнание, че се придобива от несобственик. Този придобивен способ не включва в своя фактически състав изтичането на период от време като срок на упражняване на добросъвестно владение върху вещта – собствеността се придобива едновременно с получаване на фактическата власт върху вещта, предмет на транслативната сделка.
Поставя се въпросът – би ли било възможно да се придобие собствеността по правилото на чл. 78, ал. 1 ЗС, ако съответната вещ / ценна книга на приносител е била открадната или изгубена. На този въпрос законът дава отговор, уреждайки изключението по чл. 78, ал. 2 ЗС, съгласно което собственикът на открадната или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването (като това разрешение не се прилага, когато владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие). Законът изрично определя ответника по иска по чл. 78, ал. 2 ЗС като „добросъвестен владелец”, т.е. не признава възможността той да придобие собствеността при условията на фактическия състав по чл. 78, ал. 1 ЗС, когато движимата вещ е открадната (обект на престъпленията по чл. 194 – чл. 197 НК и чл. 198 – чл. 199 НК) или загубена (вещ, която има собственик, но не се владее от никого) в течение на трите години от кражбата или изгубването. В този период собственик на вещта продължава да е лицето, от което тя е открадната, респ. я е загубило (в последния случай - с уговорката, че в този период е възможно вещта да се придобие на оригинерно основание от общината съобразно чл. 89, ал. 1 ЗС), на което законът признава правото да я ревандикира от добросъвестния владелец. В течение на трите години от датата на кражбата или изгубването собственикът може да иска вещта си. Преценявайки характера на посочения 3-годишен срок и последиците от изтичането му, съдът на първо място приема, че не е налице основание същият да бъде определен като срок на придобивна давност. Това е така, защото разпоредбата не включва изискване владелецът да осъществява фактическа власт върху вещта през посочения период и не свързва никакви последици с (не)упражняването на такава. Срокът не е и такъв на погасителна давност. Такава е принципно несъвместима с правото на собственост (по давност се погасяват притезателни права, преобразуващи права, а от вещните – правото на ползване и правото на строеж), а и ако бе имал предвид да уреди срока по чл. 78, ал. 2 ЗС като давностен, Законодателят би употребил същите изразни средства, както в случаите по чл. 67 ЗС („Правото да се построи сграда … се погасява … по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години.”) и чл. 59, ал. 3 ЗС („Правото на ползуване се погасява …, а също и ако не се упражнява в продължение на 5 години.”). Характерно за давностните срокове е, че те са в известен смисъл санкция за титуляра на съответното право, който по собствена воля бездейства да го упражни и с това свое поведение създава фактическо положение, на което Законът придава правно значение, лишавайки неупражненото в течение на давностния срок право от публично-правна закрила.
В случая с чл. 78, ал. 2 ЗС възможността собственикът да потърси защита на правото си в значителна степен е обусловена от обстоятелства, стоящи извън неговата воля и възможности, доколкото предполага намирането на откраднатата или загубена вещ. Срещу неговия е поставен интереса на лицето, което при условията на незнание, че договаря с несобственик, е направило разход за придобиването на вещ, която е принципно възможно да придобие с установяването на фактическа власт върху нея. Търсейки баланс между тези два интереса, с разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ЗС Законодателят е създал привилегия за действителния собственик, позволявайки му да ревандикира вещта си посредством предявяването на иск за собственост в определения от Закона тригодишен срок от кражбата или изгубването. С неговото изтичане тази възможност се прекратява. От гледна точка позицията на собственика се прекратява както неговото право на собственост, така и възможността да търси съдебна защита на същото. Следователно уреденият с чл. 78, ал. 2 ЗС срок е преклузивен с произтичащите от това последици : срокът изтича по отношение на всички -без възможност за спиране или прекъсване, като изтичането му следва да бъде съобразено служебно от съда. При констатация за предявяване на иск по чл. 78, ал. 2 ЗС повече от три години от датата на кражбата или изгубването, съдът следва да прекрати производството като процесуално недопустимо.
В обобщение – с чл. 78, ал. 2 ЗС е регламентирана възможност за предявяването на ревандикационен иск срещу лице, установило фактическа власт при условията на чл. 78, ал. 1 ЗС върху крадена или изгубена вещ, която може да бъде упражнена до изтичане на три години от кражбата или изгубването, а с изтичането на посочения срок правото на действителния собственик се преклудира. Последното го лишава от право на иск за собствеността върху вещта, което следва да бъде съобразено служебно от съда.
Освен това по чл. 78, ал. 2 ЗС, правилото на чл. 78, ал. 1 ЗС търпи и още едно изключение, предвидено в самия чл. 78, ал. 1 ЗС след изменението в ДВ, б. 100/97 г. – установяването на добросъвестно владение на възмездно правно основание не поражда право на собственост в патримониума на владелеца, когато обект на сделката е движима вещ, за прехвърлянето на собствеността върху която се изисква квалифицирана форма - нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Настоящият състав на съда споделя разрешението, дадено с постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 254 от 10.01.2012 г. по гр.д.№ 1119/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., съгласно което изключенията по чл. 78, ал. 1 ЗС и по чл. 78, ал. 2 ЗС са самостоятелни и отделни. Споделя се и постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 430/12 г. от 12.07.2013 г. по гр.д.№ 643/2009 г. на ВКС, І г.о., съгласно което независимо от това дали вещ с утежнена форма за прехвърляне е била обект на кражба или не, нейният добросъвестен и придобил фактическата власт на възмездно и годно правно основание владелец не придобива собствеността върху нея от момента на получаване на владението на основание чл. 78, ал. 1 ЗС. Както бе изяснено, предвиденият с чл. 78, ал. 2 ЗС срок не е такъв на придобивна давност - такъв е срокът по чл. 80, ал. 1 ЗС. По тази причина, като не придобива собствеността върху вещта с квалифицирана форма за прехвърлянето по правилото на чл. 78, ал. 1 ЗС, за добросъвестния владелец на такава вещ остава открита единствено възможността да я придобие с непрекъснато владение в продължение на 5-годишния давностен срок по чл. 80, ал. 1 ЗС. За придобиване на правото на собственост по давност върху движими вещи обстоятелството, че вещта е била предмет на кражба е без значение, освен когато самият владелец е придобил владението чрез престъпление - чл. 80, ал. 2 ЗС.
По въпроса за принадлежността на правото на иск относно собствеността на вещ, за която изключителните права са делегирани на трето лице – застраховател :
Съобразно правилата по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ГПК надлежен ищец се явява лицето, от чието име се води делото и което е заявило твърдение, че спорното право му принадлежи. В случай на предявен иск за защита на собствеността върху открадната вещ, която е била обект на имуществено застраховане по риск „Кражба”, надлежната процесуална легитимация на ищеца произтича от наличието на заявени с исковата молба твърдения, че и след получаване на застрахователното обезщетение собствеността върху вещта не е прехвърлена на застрахователя. Това положение е правно допустимо предвид разпоредбите на чл. 405, ал. 3 КЗ, респ. - чл. 208, ал. 5 КЗ (отм.), съгласно която „Ако след плащане на застрахователното обезщетение противозаконно отнетото или изгубено застраховано имущество бъде намерено, застрахованият е длъжен да прехвърли правото на собственост върху него на застрахователя или на писмено посочено от застрахователя лице. В случай че застрахованият желае да задържи намереното имущество, той е длъжен да върне на застрахователя полученото обезщетение.”. Нормата урежда вътрешните отношения между застрахован и застраховател и е предназначена да елиминира вероятността от неоснователно обогатяване в полза на застрахования, като го лишава от възможността да задържи както вече полученото застрахователно обезщетение, така и собствеността върху намерената вещ. В отношенията с трети за застрахователното правоотношение лица, включително ответника по иск по чл. 78, ал. 2 ЗС или по иск по чл. 108 ЗС (в хипотезите на ревандикация на движима вещ, за прехвърлянето на която се изисква квалифицирана форма) надлежен ищец е застрахованият, доколкото е заявил твърдения, че собствеността не е прехвърлена на застрахователя. Въпросът дали тези твърдения съответстват на действителното положение е такъв по съществото на спора, а отговорът му произтича от фактите, установени при съвкупния анализ на събраните по делото доказателства. В случай, че твърденията не се подкрепят от доказателствата, искът подлежи на отхвърляне. В случаите, когато законът изисква особена форма за прехвърлянето на движима вещ, предявеният от застрахования иск за собственост може да бъде отхвърлен само в случай, че се установи сключването на сделка в установената от Закона форма, легитимираща като собственик друго лице, различно от застрахования. Такава последица не може да настъпи при констатация за дадено от застрахования пълномощно в полза на застрахователя, включително за извършването на разпоредителни сделки със застрахованото имущество, при липса на доказателства за оформянето на такава сделка.
По основателността на касационните жалби:
Съобразно чл. 290, ал. 2 ГПК правилността на обжалваното решение се проверява в рамките на въведените с жалбата основания.
Касаторката З. С. З. е заявила оплакване за необоснованост на формирания от въззивния съд извод за идентичност между придобития от ищеца автомобил и процесния. Оплакването е неоснователно. Тази фактическа констатация е направена след съвкупен анализ на всички събрани по делото доказателства, относими към обсъжданото обстоятелство. Резултатът от този анализ обосновава извод за съществуването на идентичност, като липсват доказателства, подлагащи на съмнение същия.
Предвид дадения отговор на въпроса по приложението на чл. 208, ал. 5 КЗ (отм.) следва да се приеме, че ищецът е активно процесуално-правно легитимиран да предяви разгледания установителен иск за собственост. С оглед липсата на сключен във формата по чл. 144, ал. 2 ЗДвП договор за прехвърляне собствеността върху придобития от ищеца през 2007 г. автомобил в полза на застрахователя по застраховката „Бонус Каско” и предвид забраната по чл. 26, ал. 2 ГПК за предявяване пред съда на искания за защита на чужди права, именно [фирма] се явява както надлежна страна в качеството на ищец, така и матириално-правно легитимиран да му се признае право на собственост.
С оглед общите мотиви, изложени във връзка с отговора на правния въпрос по приложението на чл. 78, ал. 2 ЗС, не е налице основание да се приеме, че атакуваното решение е процесуално недопустимо като постановено по искова молба, депозирана след изтичането на преклузивен срок. Както бе посочено по-горе, с чл. 78, ал. 1 ЗС е уреден способ за оригинерно придобиване на собственост върху движими вещи, който обаче не намира приложение по отношение на вещи, за прехвърлянето на които се изисква спазването на квалифицирана форма на сделката - нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Независимо от това дали такава вещ е била обект на кражба или не, нейният добросъвестен и придобил фактическата власт на възмездно и годно правно основание владелец не придобива собствеността от момента на получаване на владението на основание чл. 78, ал. 1 ЗС. Такава вещ може да се придобие само с непрекъснато владение в продължение на 5-годишния давностен срок по чл. 80, ал. 1 ЗС. В случая владение е упражнявано от касаторите в периода от закупуването на автомобила на 25.05.2010 г. до доброволното му предаване на ОД МВР на 31.10.2013 г., който срок не е достатъчен за придобиване на вещта при условията на чл. 80, ал. 1 ЗС. Съответно – ищецът не е загубил своето право на собственост поради придобиването му от касаторите и предявения от него установителен иск за собственост е основателен.
Изложеното по-горе обосновава извод, че атакуваното въззивно решение - като валидно, допустимо и правилно - следва да бъде оставено в сила.
При условията на чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1 ГПК касаторите следва да заплатят на противната страна разноски в размер на 2 000 лева. Сумата е договорена с ДПЗС № 0129756 от 05.11.2015 г. и е доказано, че е заплатена в брой, като съобразно цената на иска – 116 710,24 лева, размерът й не надвишава минимума, установен с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет, поради което не е налице основание за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът констатира, че с определението за допускане на обжалването е указано внасяне на държавна такса от касаторите в размер на по 583,55 лева от всеки от тях, или общо – 1 167,10 лева. Тази сума е внесена, но същата възлиза на половината от действително дължимия размер на държавната такса по обжалването. Доколкото касаторите са необходими другари в производството, двамата заедно следва да доплатят сумата 1 167,10 лева, за заплащането на която следва да бъдат осъдени с настоящото решение.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 112 от 03.07.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 230/2015 г. на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА С. С. К. и З. С. З. ДА ЗАПЛАТЯТ на [фирма] сумата 2 000 (две хиляди) лева – разноски за защита пред ВКС.
ОСЪЖДА С. С. К. и З. С. З. ДА ЗАПЛАТЯТ по сметка на Върховния касационен съд сумата 1 167,10 (хиляда сто шестдесет и седем лева и 10 стотинки) лева – разлика до пълния размер на дължимата държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТ ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |