7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 226
гр. София, 31.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди и шестнадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
и при участието на секретаря Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4922 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. Б. М. от [населено място] бряг, чрез процесуалния й представител адв. А. Г., против въззивното решение № 99 от 17 април 2015 г., постановено по в.гр.д. № 4 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2015 г., с което е потвърдено решение № 558 от 19 ноември 2014 г., постановено по гр.д. № 591 по описа на окръжния съд в гр. Плевен за 2014 г. за поставянето на М. под ограничено запрещение на основание чл. 5, ал. 2 ЗЛС.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 1332 от 23 ноември 2015 г. поради значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по обусловилия изхода на спора въпрос за прилагането на правилата на чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания при липсата на конкретни мерки за прилагането им във вътрешното законодателство. По въпроса въззивният съд приема, че защита на увреденото лице ще се даде, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на лицето, а следва да се цели недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение, или на трети лица, или на обществото, поради което чл. 5 от Закона за лицата и семейството е приложим дори и при действието на КПХУ, но правилата му следва да се тълкуват стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания.
Разпоредбата на чл. 12 КПХУ прогласява равнопоставеност пред закона на хората с увреждания, при спазване от страна на държавите – страни по конвенцията, на правилата за признаване на хората с увреждания като правни субекти, за признаване на правоспособност и дееспособност на хората с увреждания наравно с всички останали във всички сфери на живота, за предприемане на подходящи мерки за осигуряване на достъп на хората с увреждания до необходимата им подкрепа за самостоятелно упражняване на техните права, за осигуряване на подходящи и ефективни гаранции срещу злоупотреба и съответствие с международното право в областта на правата на човека при установяването на мерки, отнасящи се до самостоятелното упражняване на права от хората с увреждания, за предприемане на подходящи и ефективни мерки за осигуряване на равни права на хората с увреждания да притежават и наследяват имущество, да контролират собствените си финансови средства и да имат равен достъп до банкови кредити, ипотеки и други форми на финансово кредитиране, и да защитават хората с увреждания от произволно отнемане на тяхното имущество. За постигане целите на конвенцията, и в частност за осигуряване равнопоставеността пред закона по чл. 12 от нея, в чл. 4 са предвидени общи задължения за държавите – страни по конвенцията да предприемат необходимите стъпки с оглед гарантиране и признаване на пълноценното упражняване на всички права и основни свободи за хората с увреждания без каквато и да било дискриминация по признак на увреждане, чрез приемане на всички необходими законодателни, административни и други мерки за прилагане на правата, признати по конвенцията, чрез изменяне или отменяне на съществуващите закони, правила, наредби, обичаи и практики, които установяват дискриминация срещу хора с увреждания, и пр. Тази правна уредба за пълноценно упражняване на основни човешки права от хората с увреждания, създаваща основа за съвсем ново регулиране на обществените отношения, съществува едновременно с установеното по силата на чл. 5 от Закона за лицата и семейството правило за недееспособността, изискващо заместващо вземане на решения – правните действия на лицата, признати за недееспособни („които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи”), да бъдат извършвани вместо тях и от тяхно име от други лица, респективно – да е необходимо съгласие на други лица, освен за изрично посочени дребни сделки. Явно е, че за постигането на целите на конвенцията (да насърчава, защитава и гарантира пълноценното и равноправно упражняване на всички права на човека и основни свободи от хората с увреждания и да способства за зачитане на вътрешно присъщото им човешко достойнство – чл. 1, ал. 1 от конвенцията), при липсата на законови правила, уреждащи равнопоставеността пред закона на хората с увреждания, или при наличието на законови правила, допускащи отричане или накърняване на правата, признати по конвенцията, съответната държава следва да приеме всички необходими законодателни, административни и други мерки за прилагане на тези права, и да създаде законови гаранции за упражняването на правата от всеки. Посочената необходимост е съобразена и от Конституционния съд в решение № 12 по конст. д. № 10/2014 г., в което изрично се подчертава, че защитата на правата на хората с увреждания при съществуващите несъвършенства на цялостната законодателна уредба на режима, на който са подчинени последиците от недееспособността, е необходимо да се преодолее с приемане на съответното законодателство за режима на дееспособността. Така и в Решение № 645 на Министерския съвет от 04.08.2016 г. за одобряване на законопроекта „Закон за физическите лица и мерките за подкрепа”, мотивите в предложението до Народното събрание за привеждане на правния ред в съответствие със стандартите на чл. 12 КПХУ са основани на необходимостта от отмяната на института на запрещението (ограничаване на дееспособността) и замяната му с комплекс от мерки, чрез които се оказва подкрепа на лицата със затруднения (увреждания) да упражняват правата си самостоятелно.
По изложените съображения следва да се приеме, че даденото от въззивния съд тълкуване на правния въпрос по същината си е правилно, но невярната преценка на доказателствата по спора поотделно и в тяхната съвкупност е довела до неправилно прилагане на чл. 5 ЗЛС.
По делото е установено, че през 2013 г. срещу касаторката са постъпили сигнали в полицията за това, че взела ключове от входна врата на леля си, отправила обиди, закани за саморазправа към друго лице и нанесла побой на трето. С решение по н.ч.д. № 132/2014 г. на районния съд в гр. Червен бряг в производство по чл. 155 от Закона за здравето касаторката е настанена на задължително лечение в психиатричната болница в [населено място], обл. Л. за два месеца. Окончателната диагноза в епикризата на касаторката при изписването й от болницата е „параноидна шизофрения, непрекъснато протичане с прогресиращ дефицит”. Касаторката страда от дископатия. Не е спорно, че касаторката посещава евангелска църква, както и че църквата осъществява богослуженията си в нейния дом. Не се спори и че първият етаж на къщата, обитавана от касаторката, и половината от дворното място принадлежат на една от ищците, а вторият и другата половина от дворното място – на касаторката, придобити по наследство.
Срещу исковата молба касаторката е направила възражение, в което изразява своето виждане по процедурата по изпращането й в болницата и осъщественото там лечения, и прави доказателствени искания. Касаторката сама е ангажирала адвокатската си защита по делото. От 2013 г. (от завеждането от нейна страна на дело за развод) се грижи за себе си без помощта на съпруга си и дъщерите си. При нужда подава сигнали в полицията за упражнени спрямо нея неправомерни действия. Пазарува за себе си, както и за възрастна жена, за която се грижи, за което получава възнаграждение, готви за нея и за себе си. В гледането на жената (касаторката е работила като медицинска сестра до обостряне на заболяване, което е причинило прекъсването на трудовата й дейност) е ангажирана непосредствено след напускането на психиатричната болница. Преди този период се е налагало да бъдат събирани средства за осигуряване на храната й, тя живеела без отопление (св. М.). С цел да получи средства за препитание от издръжка, касаторката завела дело за развод (св. П.).
От разпита на касаторката пред първоинстанционния съд се установява, че тя е отлично ориентирана за място и време, обосновано и последователно изразява мнението си за причините за завеждане на делото, описва логично състоянието си и трудовата си заетост. Наясно е със собствеността на къщата, в която живее, и за какви домакинства е предназначена. Свидетелите заявяват знание за обиди и конфликти между касаторката и съседи за ограда между имоти, както и за конфликти с нейна роднина за пари. Според свидетеля И. касаторката е агресивна, като агресията й се изразявала в словесни атаки и викове.
Св. М., показанията на който следва да се ценят при условията на чл. 172 ГПК като съпруг на касаторката, сочи като причина за предявяването на друг иск от негова страна по чл. 5 ЗЛС намерението на касаторката да завещае собствения си имот на „сектата, в която членува”, или да го продаде. Твърди, че касаторката не допуснала него и една от дъщерите им в жилището, за което той потърсил помощ от полицията, но тя се оплакала от тормоз. Свидетелят не давал пари на касаторката, а й пазарувал по изготвени от нея списъци.
Според заключението на психиатричната експертиза от прегледа на медицинската документация не може с категоричност да се очертае начало на психично страдание и динамика. При първото лечение в психиатричната болница през 2005 г. престоят в стационара е бил 10 дена, които не са достатъчни, за да се потуши пристъп на психоза и да се прогнозира хода на протичане на заболяването, поради което експертът не възприема поставената диагноза „параноидна шизофрения. непрекъснато протичане с прогресиращ дефицит”. В деня на прекратяване на задължителното лечение на касаторката през 2014 г. е изготвена амбулаторна съдебно-психиатрична експертиза, според която към момента на подаване на молбата за развод (м. октомври 2013 г.), тя е могла да ръководи постъпките си, като е прието, че психичното й заболяване „параноидна шизофрения” е в ремисия, и това заключение противоречи на работните диагнози при хоспитализациите й, които приемат непрекъснато протичане на болестта (процесът е активен и не може да се обсъжда ремисия). Експертът подчертава, че на този етап не са изразени личностови изменения, които да водят до ниско ниво на социално функциониране, безразличие и отчужденост. Заключението е, че се очертава хипотеза за „психоза”, но не може с категоричност да се потвърди дали се касае за „параноидна шизофрения” или за „налудно разстройство” при предболестно абнормна личност, възникнало във връзка с реални житейски неблагополучия и конфликти.
Както се определя от ППВС № 5/1979 г., предмет на иска по чл. 5 ЗЛС е дееспособността на лицето, за което се иска поставяне под запрещение, а основанието на този иск е наличието на душевна болест или слабоумие (наричано в съдебната практика медицински критерий) и невъзможността на страдащия от такава болест или от слабоумие да се грижи за своите работи (наричана юридически критерий). Двете изисквания трябва да са налице, за да се постанови обявяване недееспособността на лицето. Сама по себе си душевната болест не прави лицето недееспособно, а невъзможността на лицето да се грижи за своите работи следва да е по причина болестното му състояние (респ. – слабоумието).
Съвкупността от посочените по-горе обстоятелства не води до категорична установеност на наличието на кой да е от критериите по чл. 5 ЗЛС, както се поддържа и от представителя на прокуратурата. От представената медицинска документация във връзка с настаняването на касаторката в психиатричната болница през 2014 г., становището на специалист във връзка със способността й да разбира и ръководи постъпките си към момента на подаване на молба за развод през 2013 г. и проведения от експерта в първоинстанционното производство преглед, е останало неизяснено както каква е точната диагноза на страданието на касаторката, дали се касае за душевна болест или психично заболяване, което да е в състояние да повлияе върху възможностите на лицето да се грижи за своите работи, така и в какъв стадий се намира заболяването и каква е прогнозата за развитието му. Според цитираното ППВС, експертът определя и степента на страданието, както и с оглед здравословното състояние на лицето може ли фактически да се грижи за своите работи и интереси. Касационният съд не приема изводите на психиатричната експертиза в частта, с която се приема, че поради душевна болест касаторката отчасти е в състояние да се грижи за своите работи, да разбира своите и на близките интереси и да ги защити. Този извод е обоснован с отклоняващи се от ортодоксалните вярвания и погрешни тълкувания на посланията в поведението на хората, които касаторката е включила в налудна система, заради което се предполага, че не би се ориентирала правилно. Изводът е несъобразен с конкретно установената обстановка – касаторката абсолютно сама се грижи за себе си от 2013 г. до сега, често изпада в пълна невъзможност да посрещне непосредствените си нужди от храна и отопление, не получава средства и каквато и да е подкрепа от съпруга и дъщерите си, още по-малко топлина и съпричастие (каквито явно е намерила в църквата, която е част от традиционно за страната евангелско вероизповедание, макар да не е част от източно-православната църква) дори и във връзка с тежкото й физическо страдание. Липсата на осъзнаване на психично заболяване не означава, че касаторката страда от съответното заболяване, нито пък че не е в състояние да се грижи за своите си работи. Епизодичните прояви на словесна и друга агресивност са установени само в отговор на проявена спрямо нея агресия, и самостоятелно не могат да обосноват наличието на медицинския критерий по чл. 5 ЗЛС. От друга страна, събрани са многобройни доказателства за активната грижа на касаторката за нейните работи – тя е напълно в състояние да разбере необходимостта от ангажиране на квалифицирана адвокатска помощ, да потърси съвет с оглед получаване на финансови средства и да предприеме необходимите правни действия, включително чрез водене на съдебен процес, защитава собствеността си и достойнството си, полага труд и пр. Ето защо предявеният иск е неоснователен, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено с произтичащите от това последици – присъждане на обезщетение за сторените от касаторката разноски по делото, в общ размер от 555 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 99 от 17 април 2015 г., постановено по в.гр.д. № 4 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2015 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Т. М. Т. с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и М. М. Т. с адрес в [населено място], общ. „Т.”,[жк], [жилищен адрес] за поставяне на В. Б. М., Е. [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], под запрещение.
ОСЪЖДА Т. М. Т., с посочен адрес, и М. М. Т., с посочен адрес, да заплатят на В. Б. М., с посочен адрес, сумата от 555,00 (петстотин петдесет и пет) лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |