О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 187 гр. София 21.03.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ ЕРИК ВАСИЛЕВ изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА гр. дело № 2626/2021 год. Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Многопрофилна болница за активно лечение - Пазарджик“ АД, подадена чрез адв. М. М., против въззивно решение № 260136/07.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 191/2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е потвърдено решение № 260001/ 04.01.2021 г. по гр. д. № 727/2020 г. на Районен съд - Пазарджик, с което „Многопрофилна болница за активно лечение - Пазарджик“ АД е осъдена да заплати на С. Д. К. сумата 16 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата в резултат на трудова злополука, довела до счупване на кости – тибия и фибула в областта на глезена, при изпълнение на задълженията ѝ по трудовото ѝ правоотношение с ответника, заедно със сумата 4848,88 лв., представляваща законна лихва върху това обезщетение за периода 14.03.2017 г. – 08.03.2020 г. и със законната лихва върху сумата 16 000 лв., считано от 09.03.2020 г. до пълното изплащане на задължението и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение. Твърди се, че същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост и се иска отмяната му. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Бил ли е длъжен съдът да обсъди и прецени редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства в тяхната съвкупност и специфична взаимосвързаност за процесното телесно увреждане при определяне на справедливия размер на обезщетението, без „въобще“ да изключва част от тях, а на друга да придава „решаващо“ значение, а в случай, че е придадено такова решаващо значение на част от обстоятелствата, има ли и какъв е обективния критерий за такова селектиране, който да изключи евентуалния субективизъм за такова подразделяне на фактите в контекста на понятието „справедливост“, което не е абстрактно?”. Сочи, че въпросът е решен в противоречие с приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касационната жалба С. Д. К., подаден чрез адв. С. М., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Не се спори между страните и по делото е установено, че ищцата С. Д. К. към 14.03.2017 г. и към момента работи по трудов договор при ответника „Многопрофилна болница за активно лечение - Пазарджик“ АД, като „старша медицинска сестра“, в Отделение „Уши, нос, гърло“. В късните следобедни часове, при изпълнение на служебните си задължения слязла по стълбите, водещи от отделението към двора на болницата за да посрещне пациент. При слизането стъпила в неравност /дупка/, намираща се под последното стъпало и в резултат на това огънала левия си крак и паднала. Злополуката е призната за трудова по надлежния ред. При падането ищцата изпитала силна болка в крака и успяла да се изправи само с помощта на пациента, на лекар от отделение „УНГ“ и на санитарка. Била отведена в спешното отделение на болницата, където след рентгенография на левия глезен се установило, че е налице фрактура /счупване/ на двете кости на подбедрицата – фибия и тибула. Даден ѝ бил обезболяващ медикамент. Било взето решение за операция за имплантиране на плака и винтове на мястото на счупването. Операцията била извършена късно вечерта – около 22,30 часа, като през това време ищцата и близките ѝ били в очакване, а тя търпяла болки. Отлагането на операцията според свидетеля д-р К. с няколко часа след злополуката се обяснява с изискванията за анестезията – да не са приемани храна и течности, а според разпитаните като свидетели нейни близки по-скоро се касаело за организационни въпроси. Извършена била операция със спинална упойка и ищцата престояла в болница до 20.03.2017 г., след което била изписана за домашно лечение. В продължение на седмица след операцията била обездвижена на легло. Била настанена в самостоятелна „ВИП“ стая в болницата. След това, при изписването от болницата, ѝ бил поставен пластмасов ботуш /„ПВЦ гипс“/, с който престояла около 40 дни в дома си. Първоначално след операцията се поставяла само шина заради раната, а впоследствие и ботуша. В първата част на периода изобщо било недопустимо стъпването на крака, а впоследствие с ботуша било възможно при минимално натоварване. В този период тя отново не можела да се движи самостоятелно и да напуска дома си. Ищцата не можела да се обслужва сама дори за елементарни хигиенни нужди и разчитала на съпруга си. Постоянно плачела и изпитвала притеснения за възстановяването си, като се страхувала дали ще може да се движи, както и от възможността от емболия. След свалянето на гипса ищцата можела да се движи, но първоначално – само с патерици. Бил предписан и проведен 30-дневен курс по физиотерапия и рехабилитация за възстановяване както на костта, така и на мускулите и сухожилията, отслабнали по време на обездвижването. Излизането навън от жилището изисквало слизане и изкачване по стълби до втория етаж и в периода след свалянето на гипса първоначално ставало отново с чужда помощ – от съпруга или сина на ищцата. Върнала се на работа около 6 месеца след злополуката. И след възстановяването и кракът ѝ отичал при движение и се появявала болка. Всички тези оплаквания отшумявали постепенно. Установява се от показанията на съпруга и сина ѝ, разпитани като свидетели, че и до момента тя не слиза по стълби нормално, обърната с лице напред, а само настрани, както и избягва дълго ходене с цел да не предизвика отново оток. Една година след злополуката била извършена операция за изваждане на имплантите, свързана с няколкодневен престой и временна неработоспособност и съответно болки и ограничения, поради нуждата да бъде пазена раната суха. Въззивният съд е приел, че присъденото обезщетение от 16 000 лева е съответно на претърпените от ищцата болки и неудобства и при съпоставка с обществено - икономическите условия за живот в страната към датата на злополуката. Съобразил е, че към момента на трудовата злополука ищцата е била на 59 годишна възраст и е работила като старша медицинска сестра на отделение. Че счупването е едно от най-сложните възможни, както е посочил свидетелят д-р К., извършил операцията на ищцата непосредствено след инцидента. То е наложило поставяне на импланти и около една седмица болничен престой. След това ищцата е била на домашно лечение, като крака и е бил имобилизиран за около 40 дни. През болничния престой ищцата изобщо не е могла да стъпва на крака си, а в следващия период придвижването е ставала с помощни средства. През целия период на домашно лечение от 40 дни, придвижването и обслужването и е било значително затруднено и тя се е нуждаела от помощта на близките си – съпруга и сина си. След сваляне на гипса ищцата се е нуждаела от физиотерапия 30 дни и е била в болнични около 6 месеца. След една година ѝ е направена операция за премахване на имплантите, което отново е свързано с кратък болничен престой и нужда от раздвижване. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба, съдът е изложил, че ответникът като лечебно заведение има задължението да прилага най-добрите стандарти на лечение, без значение кой е пациент. Фактът, че инцидентът е настъпил именно в болницата, в която ищцата работи, обстоятелството, че са предприети веднага нужните и най-адекватни действия, че ищцата се е ползвала от известен комфорт при настаняване и в познатата обстановка, въобще не са решаващи при определяне размера на обезщетението. Касае се за много сериозно счупване, оперативна намеса, продължителен период на обездвижване, налагащо ограничения и неудобства при ежедневните дейности, необходимост от физиотерапия, шестмесечно отсъствие от работа и повторна операция. Освен това е установено, че ищцата е имала психически страдания, като се е безпокоила за лечението си и за евентуални последици, както и, че и до момента има затруднения при слизане от стълби и при продължително натоварване на крака. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, защото поставеният правен въпрос не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС. Според т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта визирана в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Принципа на справедливост включва в най-пълна степен обезщетението за вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените морални вреди /болки и страдания/ от увреденото лице, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост визиран в р. ІІІ на ППВС № 4/1968 г. и трайната и последователна практика на ВКС. В случая въззивният съд не се е отклонил от това принципно разрешение. Изложил е обосновани аргументи защо не обуславят намаляване на обезщетението обстоятелствата, че ищцата е била транспортирана до спешния център от служители на ответника, дадени са ѝ обезболяващи медикаменти и по време на болничния престои е била настанена в комфортна „ВИП“ стая. Несъгласието с даденото разрешение от съда представлява оспорване на решението по същество, а не основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на спора в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени направените и доказани от ответната страна по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1300 /хиляда и триста/ лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260136/07.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 191/2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик. ОСЪЖДА „Многопрофилна болница за активно лечение - Пазарджик“ АД – гр. Пазарджик, ул. „Болнична“ 15, ЕИК 130072241 да заплати на С. Д. К., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. 2А, ет. 2 разноски за настоящата инстанция в размер на 1300 /хиляда и триста/ лева. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: