7 Р Е Ш Е Н И Е № 64 Гр. София, 31 март 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на десети март през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Гебрев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 167/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК. Образувано е по касационни жалби на подс. А. Г. А. и неговия защитник против присъда № 46/01. 12. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 593/2016 год. по описа на Окръжен съд – Русе. В жалбата на подс. Г. са изложени доводи за наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че подсъдимият е осъден по непредявено обвинение, тъй като в обвинителния акт е прието, че е извършил едно деяние, а в присъдата наказателната му отговорност е ангажирана за две деяния. Сочи се, че въззивната инстанция не е изпълнила задължението си да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, игнорирала е доказателствата, оборващи обвинението и неправилно се е доверила на заявеното от полицейските служители. Поддържа се, че присъдата е необоснована и обвинението е недоказано. Изразено е несъгласие с извода на окръжния съд, че деянието не е малозначително и като контра аргументи се изтъкват краткотрайното управление на превозното средство, късния час и липсата на други автомобили и на пешеходци, младостта и лекомислието на подсъдимия. В подкрепа на тезата за явна несправедливост на наказанието се сочи, че същото не съответства на обществената опасност на деянието и дееца. Направено е искане за отмяна на въззивната присъда и за оправдаване на подсъдимия. В жалбата на защитника на подсъдимия – адв. С. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК и се поддържа искане за отмяна на присъдата и за оправдаване на подсъдимия, а като алтернатива – за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. В допълнение към касационната жалба се сочи, че доказателствата са интерпретирани превратно и са игнорирани онези от тях, които подкрепят обясненията на подсъдимия. Твърди се, че мотивите на въззивния съд са вътрешно противоречиви и не позволяват да се установи каква е волята му. Поддържа се, че тези нарушения на процесуалните правила са довели до неправилно приложение на материалния закон, като наред с това се обосновава, че деянието е малозначително. Подс. А. А. не участва лично в съдебното заседание пред касационната инстанция. Защитникът му поддържа касационните жалби по изложените в тях съображения и пледира подсъдимият да бъде оправдан, тъй като обвинението не е доказано. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите, с оглед на което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 113/20. 09. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 714/2016 год., Районният съд – гр.Русе е признал подс. А. Г. А. за невиновен в това на 12. 03. 2016 год. в [населено място] да е управлявал МПС – л. а. /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] с концентрация на алкохол над 0,5 ‰ – 1,9 ‰, установено по надлежния ред, след като е осъден с влязла в сила присъда за престъпление по чл. 343 Б, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 304 от НК го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 343 Б, ал. 2 от НК. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по протест на прокурора и с присъда № 46/01. 12. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 593/2016 год. по описа на Окръжен съд – Русе, е отменен, като подс. А. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение по чл. 343 Б, ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип. Подсъдимият е лишен от правоуправление на МПС за срок от една година и шест месеца от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 68 от НК съдът е привел в изпълнение наказанието от пет месеца лишаване от свобода, наложено с определение № 93/19. 02. 2016 год. по н. о. х. д. № 171/2016 год. на Разградския районен съд, като е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип. Касационните жалби са неоснователни и тъй като в преобладаващата си част съдържат идентични аргументи не се налага да бъдат разглеждани поотделно. Преди всичко следва да се отбележи, че преобладаващата част от възраженията на подсъдимия и неговия защитник досежно аналитичната дейност на окръжния съд всъщност са такива за необоснованост на съдебния акт. Те обаче не отчитат особеностите на касационното производство. Касационната инстанция, за разлика от въззивната такава, не може да установява нови фактически положения, а е ограничена от фактическите рамки, поставени от долу стоящите съдебни състави. Ето защо тя няма правомощия да пререши въпроса за достоверността и убедителността на един или друг доказателствен източник, нито да дава подобни указания на проверявания съд, подменяйки по този начин вътрешното му убеждение. Предметът на касационната проверка е ограничен единствено до спазване на разпоредбите, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение. Логична последица от така очертаните предели на касационното производство е изключване на необосноваността от касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС няма да обсъжда тези доводи. Внимателният прочит на мотивите към въззивната присъда позволява да се приеме, че контролираната инстанция е обсъдила внимателно и задълбочено събраните гласни и писмени доказателства, а оценъчната ѝ дейност е реализирана при спазване на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота и при съблюдаване правилата на формалната логика. Доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание и са изложени убедителни мотиви във връзка с достоверността им. Окръжният съд е възприел изцяло фактическата обстановка, описана в мотивите на първоинстанционната присъда, и е изложил собствени съображения относно годността на доказателствата и доказателствените средства и тяхното съответствие с обективната истина, като същевременно е достигнал до противоположни изводи относно обществената опасност и съставомерността на деянието. Не се основават върху материалите по делото доводите за игнориране обясненията на А. А.. Макар да е бил немногословен, въззивният съд е обсъдил твърденията на подсъдимия, съпоставил ги е с показанията на разпитаните свидетели и изрично е посочил на стр. 4 и 5 от мотивите в коя част те заслужават доверие и в коя са недостоверни и обективират единствено неговата защитна позиция. Аналогичен подход е възприет и по отношение заявеното от свид. К. А. и полицейските служители В. И. и В. Ц.. Съдът е съобразил, че последните двама, за разлика от свид. А., са били непознати за подсъдимия и между тях и А. не са съществували предходни отношения, мотивиращи ги да свидетелстват целенасочено в негова вреда. Обърнато е внимание на факта, че показанията на Ц. и И. са еднопосочни, допълват се взаимно, последователни са при излагане на фактите и не съдържат вътрешни противоречия, нито непълноти или неясноти досежно правно значимите обстоятелства, поради което е прието, че те заслужават доверие. В същото време е отчетено, че свид. А. е в близки отношения с подсъдимия и е неискрен поради стремежа си да подпомогне защитата му. Подсъдимият и защитникът му имат известно основание да твърдят, че въззивната инстанция не е била достатъчно прецизна при излагане на съображенията си относно доказаността на обвинението. Безспорно, на стр. 4 от мотивите е налице цитираното в жалбата на А. А. противоречие, но този пасаж не следва да се разглежда изолирано от останалите съображения на окръжния съд. При цялостен прочит на мотивите е видно, че несъответствието е несъществено и не препятства възможността да се установи действителната воля на долу стоящата инстанция и начина, по който тя е формирала изводите си по фактите. Ето защо не може да бъде възприета тезата за необходимост от отмяна на присъдата на това основание. Не могат да бъдат споделени и аргументите за игнориране заключението на техническата експертиза. От една страна съдът убедително е защитил извода си, че поначало не е било необходимо изследване на обстоятелството дали полицейските служители са могли да възприемат как свид. А. и подсъдимият са разменили местата си при спиране в близост до полицейското управление, тъй като в момента на проверката зад волана се е намирал А. А. и именно той е привел превозното средство в движение при пристигане на органите на реда. От друга страна, позовавайки се на обясненията на подсъдимия и на показанията на свид. А., както и на тези на свидетелите И. и Ц., възпроизвеждащи разказаното им от двамата младежи при проверката, въззивната инстанция е направила тъкмо онези фактически изводи, за които настоява и защитата – че до гр.В. автомобилът е управляван от свид. А. и че подсъдимият седнал на шофьорското място едва пред сградата на РУП – В.. Не дават основание за отмяна на въззивната присъда и възраженията, отнасящи се до приложената по делото присъда, с която свид. К. А. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343 Б, ал. 1 от НК. Цитираният от подсъдимия съдебен акт касае деяние, следващо по време, макар и с малко, извършеното от А. А. – докато последният е признат за виновен в това, че е управлявал автомобила при пристигане на полицаите на мястото, т. е., непосредствено преди извършване на проверката, свид. А. е бил осъден за действия в по-късен момент, докато свидетелите И. и Ц. разговаряли с подсъдимия, тествали го за алкохол с техническо средство и изготвяли необходимите документи за изпращането му за медицинско изследване. Несъстоятелни са и доводите, че подсъдимият е осъден по непредявено обвинение. Според прокурора от районна прокуратура подсъдимият е бил водач на превозното средство при движението му по улиците на [населено място], включително и пред сградата на полицейското управление. Въззивната инстанция е приела, че деянието на А. се е изразило единствено в управлението на автомобила пред РУП непосредствено преди извършване на проверката. По този начин обемът на правно значимите обстоятелства, а оттам и на обвинението, е бил значително стеснен, а наказателно-правното положение на подсъдимия – облекчено. Наред с това не отговаря на действителното правно положение и твърдението, че подсъдимият е осъден за две деяния, изразили се в придвижване на автомобила напред, а след това и в движение на заден ход, докато обвинението било само за едно деяние. Този довод не отчита, че изпълнителното деяние по чл. 343 Б от НК се изразява в боравене с уредите за управление на автомобила, в привеждането му в движение и промяна на положението му в пространството. Той не държи сметка и за това, че както правната доктрина, така и съдебната практика приемат, че понятията „телодвижение” и „деяние” не са тъждествени. Телодвижението е съставна част, елемент на деянието, с оглед на което броят на деянията не зависи от броя на телодвиженията, т. е., наличието на няколко телодвижения, на няколко действия, не означава непременно и същия брой деяния. Две или повече деяния ще има само когато повтарянето на действията става в резултат на ново решение, взето с оглед изменение на условията, при които действа деецът и при поставяне на нова цел. Когато действията са извършени при относителна неизменност на условията, в изпълнение на едно решение и са насочени към постигане на една цел, е налице едно деяние независимо, че се касае за повече от едно телодвижение (в този смисъл и Р. № 64/77 год. на І н. о.). Възприетата от въззивната инстанция фактическа обстановка категорично обосновава извод, че не се касае за няколко отделни деяния, а за елементи от едно единствено деяние, представляващо обективен израз на решението на подсъдимия за избягване на полицейската проверка. При правилно установената фактическа обстановка въззивната инстанция законосъобразно е преценила, че деянието осъществява състава на престъпление по чл. 343 Б, ал. 2 от НК и не може да бъде оценено като малозначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. Несъстоятелни са аргументите в жалбата на защитника, че мястото, където е извършено деянието не представлява път по смисъла на ЗДвП. За съставомерността на деянието по чл. 343 Б от НК поначало е без значение мястото, на което се извършва управлението на превозното средство. От друга страна, съгласно §. 6, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП към пътищата се приравняват и улиците, а описаните в проверявания съдебен акт факти, които обвързват касационната инстанция, са свързани с придвижване на автомобила по улицата, на която се намира РУП - В.. Несподеляеми са и доводите за малозначителност на деянието. Защитата и подсъдимият акцентират върху късния час и краткото разстояние, на което А. А. е придвижил превозното средство, но пропускат, че преценката за обществената опасност е комплексна и изисква да бъдат съобразени всички обстоятелства, характеризиращи деянието. В конкретния случай наред с коментираните в жалбите обстоятелства отношение към обществената опасност на извършеното от подсъдимия имат още няколко факта. На първо място, концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия е 1,9 ‰, т. е., надвишава почти четири пъти минимално необходимата за съставомерност на деянието по чл. 343 Б, ал. 2 от НК. Наред с това същото е извършено по-малко от месец след одобряване на споразумение, с което на А. е наложено наказание за престъпление по чл. 343 Б, ал. 1 от НК. Това обстоятелство и фактът, че подсъдимият е бил санкциониран по административен ред за други нарушения на ЗДвП категорично изключват предлагания от защитата извод за извършване на деянието поради лекомислие и недооценяване на последиците от него. Предвид изложеното не може да се приеме, че защитените от чл. 343 Б от НК обществени отношения са били засегнати в незначителна степен и обществената опасност на извършеното от подс. А. е явно незначителна. Що се отнася до решенията на други състави на ВКС, на които се позовават подсъдимият и защитникът му в жалбите си, следва да се отбележи, че те са постановени при коренно различна фактология, единствено към която са относими и изводите за малозначителност на деянието. Най-сетне, касационната инстанция намери, че са неоснователни и възраженията за явна несправедливост на наказанието. Следва да се отбележи, че защитникът на подсъдимия е релевирал с жалбата си единствено касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК и едва с допълнението, депозирано след изтичане срока за обжалване е посочил, че е налице и основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Действително разпоредбата на чл. 351, ал. 3 от НПК предвижда, че допълнения към касационните жалби и протести могат да се правят до даване ход на делото. Когато обаче тези допълнения са депозирани след изтичане на срока по чл. 350, ал. 1 от НПК допълването на касационната жалба е възможно само с доразвиване на вече наведените в срока за обжалване доводи за наличие на едно или друго касационно основание, а не посредством въвеждането на касационни основания, твърдения за които не се съдържат в жалбата. Ето защо аргументите на адв. С. в тази насока не следва да бъдат обсъждани. Що се отнася до жалбата на подсъдимия, в нея се твърди единствено, че наказанието е прекомерно тежко и не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, без да се сочи кои обстоятелства от значение за вида и размера му са били игнорирани или неправилно оценени от въззивната инстанция. Внимателният прочит на материалите по делото не дава основание да се приеме, че е налице очевидно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца и отмерения обем наказателна принуда. Окръжният съд е посочил, че е налице баланс между смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и е осъдил подсъдимия на една година лишаване от свобода, но не е взел предвид, че деянието е извършено след изменението на чл. 343 Б, ал. 2 от НК (ДВ, бр. 74/2015 год.) и понастоящем приложимият закон предвижда специален минимум от една година лишаване от свобода. Уточнението е необходимо не защото ВКС би могъл да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане за съобразяване на това обстоятелство, а защото наложеното наказание е в минимален размер и удовлетворяването на претенцията на подсъдимия за намаляването му е предпоставено от извод за наличие на предпоставките на чл. 55 от НК. В настоящия случай обаче смекчаващите обстоятелства – младостта на подсъдимия и краткотрайното управление на МПС, не разкриват изискуемата от НК необичайност и нетипичност, за да бъдат третирани като изключителни по смисъла на НПК. Те не могат да бъдат оценени и като многобройни особено като се има предвид значителния брой предходни административни наказания на подсъдимия за нарушаване правилата за движение. Наличието на тези административни санкции недвусмислено показва, че А. А. следва трайно установен модел на неглижиране на безопасността при управление на МПС, с оглед на което не може да се направи извод, че и най-лекото наказание, предвидено в чл. 343 Б, ал. 2 от НК се явява несъразмерно тежко. Същевременно съдът констатира, че след постановяване на въззивната присъда е последвало изменение на ЗИНЗС в частта му относно първоначалния режим на изтърпяване на наказанието и предпоставките за определяне на различните видове режим, при който осъдените пребивават в местата за лишаване от свобода. За разлика от предходната редакция на чл. 60 от ЗИНС, която изискваше определяне на строг режим в случаите на налагане на наказание за престъпление, извършено в изпитателния срок за предходно осъждане, разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „В” от ЗИНЗС (изм., ДВ, бр. 13/2017 год.) обвърза определянето на строг режим в случаите на чл. 68 от НК с общия размер на приведеното в изпълнение наказание и това, наложено за последващото деяние. Понастоящем строг режим се определя само когато сборът от двете санкции надвишава две години. В настоящия казус окръжният съд е осъдил А. А. на една година лишаване от свобода и е привел в изпълнение наказание лишаване от свобода за срок от пет месеца. Общата им продължителност не надхвърля две години, предвид което и на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС те следва да бъдат изтърпени при първоначален общ режим. С оглед обстоятелството, че е изцяло в полза на подсъдимия, въззивната присъда следва да бъде изменена в посочения смисъл без да се определя типа на затворническо заведение, тъй като актуалната редакция на ЗИНЗС възлага разпределянето на осъдените в затворническите заведения на ГД „Изпълнение на наказанията“ (чл. 58 от ЗИНЗС). В останалата ѝ част присъдата следва да бъде оставена в сила. Така мотивиран Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ присъда № 46/01. 12. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 593/2016 год. по описа на Окръжен съд – Русе, в частта относно първоначалния режим на изтърпяване на наложеното с присъдата наказание и на приведеното в изпълнение наказание, наложено с определение № 93/19. 02. 2016 год. по н. о. х. д. № 171/2016 год. на Разградския районен съд, като на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС ОПРЕДЕЛЯ първоначален ОБЩ режим на изтърпяването им. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата ѝ част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.