Р Е Ш Е Н И Е № 58 гр. София, 12.04.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Галина Захарова при секретаря Н. Пелова в присъствието на прокурора Иванов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 1457 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия А. М. А., жалба на подсъдимия Д. В. М. чрез неговия защитник, жалба на защитника на подсъдимия И. Н. А. и жалба на подсъдимия А. З. Я. против решение № 100 от 10.08.2015 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 265/2014 г. В жалбите са отбелязани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т.1-3 НПК. Според защитника на подсъдимия А. М. А. съдът е нарушил закона, тъй като фактическите положения не обосновават особено тежък случай на контрабанда; грубо е било нарушено правото на защита с отказа да бъде назначена фоноскопска експертиза; в противоречие с разпоредбата на чл. 13, ал. 2 НПК са били кредитирани показанията на полицейски служители, които са участвали в оперативни беседи; особено тежкият случай на контрабанда е бил изведен само от тежестта на деянието; наказанието е явно несправедливо и практически наложено за престъпление, за което подсъдимият А. М. А. не е имал обвинение. Направено е искане за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане, или намаляване по размер на наложеното наказание. В касационната жалба на подсъдимия Д. В. М. се твърди, че възприетата фактическа обстановка е неправилна и по делото липсват несъмнени доказателства да е извършил престъплението; съдът се е основавал на самопризнанията му, получени по незаконен начин и при проведен разпит без защитник; случаят не е особено тежък по смисъла на чл. 93, т. 8 НК; наказанието е явно несправедливо при наличните обстоятелства, смекчаващи отговорността на подсъдимия. Формулираното искане е за изменяване на въззивното решение, като се намали наложеното наказание. Касационната жалба на защитника на подсъдимия И. Н. А. съдържа доводи за съществено нарушение на процесуалните правила поради отказа да се разпита свидетел, чрез който да се провери алибито на подсъдимия; позоваване единствено на доказателство, извлечено от разпознаване. Посочено е също, че правната квалификация на деянието е незаконосъобразна, а наложеното наказание, макар и определено при условията на чл. 55 НК, не отчита влошеното здравословно състояние. Направени са алтернативни искания: за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане, както за намаляване на наказанието. В касационната жалба на подсъдимия А. З. Я. са изложени съображения за липсата на самостоятелни мотиви на въззивния съд; недостатъци в обвинителния акт, които са ограничили правото да научи в какво точно се обвинява; осъждане, което почива на предположения и в нарушение на чл. 177 НПК, тъй като веществени доказателствени средства не се подкрепят от други доказателства по делото. Направено е искане за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание защитниците поддържат съответната жалба и пресъздават основните аргументи, залегнали в нея. Защитниците на останалите подсъдими считат, че решението подлежи на отмяна. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбите са неоснователни и решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 17 от 28.03.2014 г. на Хасковския окръжен съд по н. о. х. д. № 617/2012 г. всеки от подсъдимите - Д. В. М., И. Н. А. и Т. И. Ж. е признат за виновен в това, на 5.03.2011 г., на ГКПП „Капитан Андреево”, в съучастие помежду си и с подсъдимия А. М. А. - подсъдимият М. като извършител, а останалите като помагачи, без надлежно разрешително да е пренесъл през границата на страната високорискови наркотични вещества – хероин с нето тегло 90, 052 кг. на обща стойност 5 817 640 лева, като предметът на контрабандата е в особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 242, ал. 4 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2, съответно чл. 20, ал. 4 НК, и чл. 55 НК е наложено наказание както следва: на подсъдимия М. – дванадесет години лишаване от свобода и глоба в размер на сто хиляди лева, на подсъдимия И. Н. А. – осем години лишаване от свобода и глоба в размер на сто хиляди лева, на подсъдимия Т. И. Ж. – шест години лишаване от свобода и глоба в размер на сто хиляди лева. Със същата присъда всеки от подсъдимите - А. З. Я., И. М. И. и Д. Д. Я., е признат за виновен в това, на 29.01.2011 г., на ГКПП „Капитан Андреево”, в съучастие, като помагач, помежду си и с М. Х. М. и подсъдимия А. М. А., без надлежно разрешително да е пренесъл през границата на страната високорискови наркотични вещества – хероин с нето тегло 25,512 кг., на стойност 1 658 280 лева, като предметът на престъплението е в особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 242, ал. 4 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 4 и чл. 55 НК е наложено наказание както следва: на подсъдимия Я. от дванадесет години лишаване от свобода и глоба в размер на сто и петдесет хиляди лева, на подсъдимия И. от осем години лишаване от свобода и глоба в размер на сто хиляди лева, на подсъдимия Я. от шест години лишаване от свобода и глоба в размер на сто хиляди лева. Подсъдимият И. М. И. е признат за виновен и в това, на 30.01.2011 г. в [населено място] да е държал без надлежно разрешително високорискови наркотични вещества – амфетамин с нето тегло 0, 3432 гр. на стойност 10,30 лева, като деянието представлява маловажен случай, поради което и на основание чл. 354а, ал. 5 вр. ал. 3, т. 1 и чл. 54 НК е наложено наказание глоба в размер на петстотин лева. На основание чл. 23 НК на подсъдимия И. е наложено общо наказание, най -тежкото от определените - осем години лишаване от свобода и глоба в размер на сто хиляди лева. Подсъдимият А. М. А. е признат за виновен в това, през периода 29.01.2011 г. – 5.03.2011 г., на ГКПП „Капитан Андреево”, при условията на продължавано престъпление, в съучастие, като помагач, с М. Х. М., подсъдимия Д. В. М., подсъдимия И. М. И., подсъдимия Д. Д. Я., подсъдимия И. Н. А., подсъдимия Т. И. Ж. и подсъдимия А. З. Я., без надлежно разрешително да е пренесъл през границата на страната високорискови наркотични вещества – хероин с нето тегло 25,512 кг. и хероин с нето тегло 90,052 кг., всичко на обща стойност от 7 475 920 лева, като предметът на престъплението е в особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 242, ал. 4 вр. ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 НК и чл. 54 НК му е наложено наказание от петнадесет години лишаване от свобода и глоба в размер на двеста хиляди лева. Съдът е определил типа затворническо заведение, в което всеки от подсъдимите да бъде първоначално настанен и съответния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, приложил е разпоредбата на чл. 59 НК, отнел е високорисковото наркотично вещество, а на основание чл. 242, ал. 8 НК – превозните средства, послужили за пренасяне на стоките, предмет на контрабандата. В тежест на подсъдимите е възложил разноските по делото. Касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения и в достатъчна степен е аргументирал пътя на своите разсъждения. Вътрешното си убеждение е формирал без логически противоречия, след собствен анализ и преценка на доказателствата, и в съответствие с техния действителен смисъл и истинско значение. Подложил е на ефективно изследване и подробно е отговорил на наведените доводи, преимуществена част от които отново се поставят в касационните жалби на подсъдимите или на техните защитници. Основно място в жалбата на защитника на подсъдимия А. М. А. заемат съображенията за нарушено право на защита поради отказа на въззивния съд да назначи фоноскопска експертиза. Счита се, че надлежното искане е било отхвърлено с немотивирано определение. При проверка на довода се установява, че назначаването на фоноскопска експертиза е било поискано като алтернатива на друго искане на защитника, което съдът е уважил – за назначаване на комплексна експертиза с основна задача да изследва дали подсъдимият А. М. А. има говорен дефект – заекване. Отчитайки специализираното заключение, съдът е счел, че въпросите, за чието изясняване защитникът е подновил искането си за фоноскопска експертиза, са били разяснени от вещите лица, изготвили комплексната съдебно медицинска, психологична и логопедична експертиза. Следователно, Пловдивският апелативен съд е изпълнил процесуалното си задължение да изложи съображенията, поради които е отхвърлил направеното искане от страна на защитника. Според мотивите на решението съдът е приел, че разговорите са били проведени именно от подсъдимия А. М. А., разглеждайки ги както с помощта на експертното заключение, така и в съчетание с установените по делото факти за близки отношения със съответния му събеседник, веществените доказателства, писмените материали и гласните доказателства, извлечени от обясненията на подсъдимия Т. И. Ж.. Прецизният анализ на съвкупността от доказателствени източници е позволил на съда да изключи лансираната версия, че участник в тези разговори е било лице, различно от подсъдимия А. М. А.. При това положение, отказът да се уважи искането на защитника за експертна идентификация на гласа на лицето, записано чрез използване на специално разузнавателно средство, не е резултат от произволно усмотрение, а мотивиран от материалите по делото. Неоснователен е и доводът на жалбоподателя, че вътрешното съдийско убеждение относно релевантните факти е било формирано на основата на депозираните показания от полицейски служители, участвали в „предварително режисирани” оперативни беседи, което представлява нарушение на изискванията на чл. 13, ал. 2 НПК – обективната истина да се разкрива по реда и със средствата, предвидени в НПК. Съгласно чл. 117 НПК, със свидетелски показания могат да се установяват всички факти, които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина. В конкретния случай по делото е било прието, че полицейските служители не са осъществявали процесуални действия по разследването, респ. не е съществувала изричната забрана по чл. 118 НПК те да бъдат разпитани в процесуалното им качество на свидетели. Прието е било още, че сведенията, получени от оперативните работници по време на проведени от тях срещи в рамките на досъдебното производство (записани чрез използване на специални разузнавателни средства), както и резултатът от извършеното разпознаване с участието на М. Х. М., следва да бъдат изключени от обсега на материалите с доказателствено значение, върху които съдът изгражда фактическите си заключения. Възпроизведените извънпроцесуални изявления на М. (впоследствие починал), направени непосредствено след митническата проверка, относно мъжа, който му е предоставил наркотичните вещества в Република Турция, както и личните възприятия на св. Д. за забелязани предмети в автомобила, управляван от подсъдимия И., са били кредитирани от Пловдивския апелативен съд. Показанията обаче са били подложени на внимателна проверка чрез аналитична съпоставка с останалите материали, оценени като достоверни източници на доказателствена информация, в т. ч. с показанията на св. М.. Ето защо твърденията на защитника, че подсъдимият А. М. А. е бил признат за виновен на основата на показания, от които правото на защита е претърпяло чувствително ограничение и в противоречие с принципа за разкриване на обективната истина, не могат да бъдат възприети. Оплакването за съществено процесуално нарушение в жалбата на подсъдимия М. е мотивирано с аргументи, че съдът се позовал на самопризнания, вследствие на упражнено физическо насилие, в каквато насока били и показанията на св. Ц., както и на обещания за по-малко наказание и изменение на задържането с по-лека мярка за неотклонение. Неправилно кредитирал и негови обяснения, получени по време на разпит на досъдебното производство, който бил проведен без участието на защитника. Без съмнение принципът, залегнал в чл. 13 НПК задължава съда да използва само законосъобразно получени доказателства, поради което не може да се позовава на самопризнания, депозирани в резултат на предприета физическа или психическа принуда, в противоречие със свободната воля на обвиняемия да даде обяснения въобще или такива обяснения, каквито желае да даде. Употребата по какъвто и да било начин на принуда спрямо обвиняемия (не само физическо, но и психическо въздействие, към което могат да се отнесат обещанията за по-лека мярка за неотклонение или наказание, доколкото те също са от естество да повлияят на свободния избор) представлява нарушение на изискването за доброволност на обясненията. Като последица от нарушението, самопризнанието изгубва доказателственото си предназначение в наказателния процес и представлява негодно средство за доказване. Освен това, правото на обвиняемия да не се самоуличава и да не оказва съдействие, и правото да запази мълчание съставляват основни аспекти на презумпцията за невиновност, последователно утвърждавана в практиката на Съда в Страсбург като един от елементите на справедливия процес, затова осъждането не може да се основава на доказателства, получени при условия, несъвместими с чл. 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. В светлината на посоченото, мотивите на въззивното решение разкриват внимателна и задълбочена проверка на твърдението на подсъдимия М. за принудително давление върху него. В съответствие с правомощията си, съдът по същество аналитично е преценявал показанията на св. Ц., в които били пресъздадени наблюдения за синини по гърба на подсъдимия М. и споделеното в периода м. 05 - м. 06. 2011 г., че бил подложен на побой, за да подпише документи без присъствието на защитник. Тези показания, чрез които е било въведено съмнение в достоверността на самопризнанията на подсъдимия М. при разпита му на 6.06.2011 г. от разследващия и които предизвикват възраженията на жалбоподателя за отсъствието на защитник, съдът е съпоставил с направеното самопризнание от същата дата при разпита на подсъдимия М. пред съдия, когато той не само бил потвърдил самопризнанията си вече от 6.03.2011 г., но логически последователно бил изложил всички съществените факти и обстоятелства, очертаващи основните елементи от събитието на извършеното престъпление. Подробният анализ на съвкупността от материалите по делото, са мотивирали и заключението за достоверност на обясненията от досъдебното производство, опровергавайки и доводите на защитата за използване на недопустими методи за получаване на самопризнание в хода на разследването. При всички случаи самопризнанията на подсъдимия М., дадени по реда на чл. 223 от НПК, са били поставени в центъра на решаващите фактически изводи, докато на обясненията пред органа на досъдебното производство, приети за процесуално годен източник на доказателства, съдът е отдал единствено допълващи роля и значение. Доводът за съществено процесуално нарушение в жалбата на подсъдимия И. А. се аргументира с отсъствието на разпит на свидетел за проверка на негово алиби. Макар доводът да не е конкретизиран в касационната жалба, при формална проверка на протоколите от въззивното производство се установява, че Пловдивският апелативен съд е допуснал до разпит всички поискани свидетели, а непосредствен разпит не е бил проведен единствено на тези, които въпреки сериозно положените усилия да се осигури явяването им в съдебно заседание, не са могли да бъдат открити. Затова неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че съдът произволно е отказал да събира доказателства и по този начин е нарушил принципа за равнопоставеност на страните и правото на защита на подсъдимия И. Н. А.. Възражението, че единственото доказателство за него е извлечено от процесуално-следственото действие „разпознаване” не се оправдава от мотивите на въззивното решение. Авторството на подсъдимия е било изведено от убедителна съвкупност на доказателства по делото, поради което няма нарушение и на предписаното в разпоредбата на чл. 303, ал. 1 НПК. В касационната жалба на подсъдимия Я. и допълнителните съображения се навежда довод за неясноти в обвинителния акт, които накърнили правото му да научи в какво се обвинява. И този процесуален аргумент е неприемлив. Неправилното изписване на календарна година относно времето на част от инкриминираните факти в обстоятелствената част на обвинителния акт не притежава характера на съществено процесуално нарушение. Логическата последователност на фактическото изложение, описано от прокурора в обвинителния акт, е позволявало на всеки от подсъдимите, в т. ч. и на подсъдимия Я., без усилия да разбере точно за кое събитие се отнася обвинението, ефективно да подготви защитата си и пълноценно да я осъществява. Липсва и нарушение на разпоредбата на чл. 177 НПК, която въвежда забрана осъдителната присъда да се основава само на данните от специалните разузнавателни средства. Видно от мотивите на решението, фактическите положения са били приети за установени въз основа на събраните веществени доказателствени средства чрез използване на специални разузнавателни средства, писмените материали, частично от обясненията на подсъдимите Я. и подсъдимия И., показанията на св. Ж. и останалите обстоятелства по делото. Доводите на всички жалбоподатели срещу правната квалификация на деянието са били представени по идентичен начин и на вниманието на въззивния съд, който в мотивите е дал изчерпателен и законосъобразен отговор, посочвайки всички конкретни обстоятелства, които запълват съдържанието на квалифициращия признак за особено тежък случай на контрабанда в контекста и на въведената дефиниция по чл. 93, т. 8 НК. От гледна точка на материалния закон няма нарушение. Пловдивският апелативен съд адекватно е съобразил тежестта на установените обстоятелства с влияние при избора на справедливо наказание. Здравословното състояние на подсъдимия И. А. не е било игнорирано, а адекватно отчетено. Не е била нарушена и разпоредбата на чл. 56 НК, в какъвто смисъл са изложени възражения в жалбата на подсъдимия М.. Признаците на престъплението във всеки отделен случай могат да имат различно изражение и да предопределят различна степен на обществена опасност на деянието. Конкретната величина на предмета на престъплението, чиято стойност далеч е надхвърляла възприетия в съдебната практика критерий за „особено големи размери”, се явява обстоятелство, което характеризира в неблагоприятна светлина и личността на подсъдимия. Ето защо Върховният касационен съд счита, че относителната тежест на смекчаващите отговорността обстоятелства в достатъчна степен е била взета предвид при индивидуализация на наказанието на отделните подсъдими, поради което не се налага допълнително намаляване. Определената съвкупна санкция напълно отговаря на обществената опасност на деянието, характера и степента на участието в общата престъпна дейност предвид изискванията на чл. 21 НК, данните за личността на дееца и необходимостта от ефективно постигане на целите по чл. 36 НК, включително чрез коригиращия ефект на глобата, която по размер е съобразена и с данните за съответното имотно състояние, с доходите и семейните задължения на дееца. Мотивите, намерили място във въззивното решение, превръщат в несъстоятелен довода на защитника, че наказанието на подсъдимия А. М. А. е било наложено за друго престъпление. При отсъствието на касационно основание по чл. 348, ал. 1 НПК, въззивното решение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал.1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 100 от 10.08.2015 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 265/2014 г. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: