О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 609

София, 26.07.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4029 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. И. И. и Р. Т. И. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. П. С., против решение № 53 от 22 април 2021 г., постановено по в.гр.д. № 67/2021 г. по описа на Апелативен съд Бургас, с което се обявява за недействителен на основание чл. 40 ЗЗД в отношенията между „Каучукова компания ДС“ ООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от Д. Ш. и С. И., заедно и поотделно, чрез назначения особен представител адв. К. Т., и от друга страна С. и Р. И., сключения с н.а. № ....., т....., рег.№ ...., нот.д. № .... от ....... г. на нотариус О. Ж., № ... по регистъра на Нотариалната камара, с район на действие Районен съд Бургас, договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който дружеството, представлявано от С. И., е продало на С. И. недвижим имот – ателие за творческа дейност, с административен адрес в [населено място], за сумата 26300 лева без ДДС, и се потвърждава решение № 210 от 6 юли 2018 г., постановено по гр.д. № 1738/2017 г. по описа на Окръжен съд Бургас за осъждане на И. да предаде на дружеството владението на недвижимия имот, и в тежест на касаторите са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение страда от всички пороци по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Предявеният в условията на евентуалност иск по чл. 40 ЗЗД до момента на разглеждането му във въззивното производство не е разглеждан и докладван; по него липсва произнасяне от страна на инстанциите, пред които производството се е развивало – с определение въззивният съд е отбелязал само, че делото е върнато от ВКС за произнасяне по предявените искове с правно основание чл. 40 ЗЗД, евентуално съединен с иск по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, както и по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, както и че при новото разглеждане на делото няма указания за събиране на нови доказателства; други процесуални действия не са предприемани или извършвани, а въззивният съд, действайки в правомощията си по закон, е следвало самостоятелно и служебно да прецени и извърши всички необходими и установени от закона съдопроизводствени действия по докладване, разглеждане, в т.ч. и събиране на доказателства, и разрешаване на спора по исковете, поставени за разглеждане за първи път от тази инстанция. Съдът не е дал пълни и обективно обосновани съображения по дадените с отговора, допълнителния такъв и писмените бележки съображения и възражения относно липсата на настъпила за дружеството вреда и липсата на споразумяване във вреда на дружеството. Необосновано е заключението, че чрез продажбата на процесния имот на себе си и съпругата си И. е увредил дружеството. Съдът превратно е кредитирал само част от заключенията на приетите по делото експертизи, а гласните доказателства са изцяло игнорирани и необсъдени. Подробно се излага развитието на отношенията във връзка с процесната продажба според вижданията на касаторите и собственото им тълкуване. Подчертава се, че касаторът И. в качеството му на законен представител на търговското дружество е действал в защита на дружествените интереси, не е имал каквито и да било ограничения в упражняваната представителна власт и е имал правата да се разпорежда в полза на дружеството със средства при воденето на дружествените работи. Защитава се тезата за липса на увреждане на имуществото на представлявания съобразно предпоставките на чл. 40 ЗЗД. Отделно се поддържа, че касаторите са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот поради изтекла в тяхна полза непрекъсната кратка придобивна давност за периода 15.12.2008 г.-31.12.2014 г. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се поддържа, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно.
Въззивният съд приема фактическата обстановка по делото за детайлно изяснена при предходните разглеждания на делото: Д. Ш. и С. И. са съдружници в дружеството-ищец и са управлявали и представлявали дружеството заедно и поотделно; касаторът И. на 10.06.2005 г., като физическо лице е сключил договор за строителство и предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот с трето за спора лице, при продажна цена от 30000 лева без ДДС, платима от купувача до 30.12.2005 г.; с анекс страните по този договор са договорили окончателния договор да се сключи с дружеството-ищец, срещу заплащане от негова страна на уговорената продажна цена, ведно с ДДС, в срок до 15.10.2005 г., което е и сторено с нотариален акт от 17.10.2005 г., като продажната цена е в размер на 36000 лева с ДДС и е издадена фактура; на 14.11.2005 г. касаторите са продали свой собствен недвижим имот в [населено място] за сумата от 32000 лева, и на същия ден сумата от 26600 е преведена в полза на касатора, а с приходен касов ордер от същата дата е установена вноска от 3400 лева с вносител касатора И., с основание „възстановени средства“. Според заключенията на счетоводната експертиза, с фактура от 14.10.2005 г. сделката по покупка от страна на дружеството на спорния имот е документира съгласно изискванията на Закона за счетоводството, в оборотната ведомост за същата година е отразено увеличение на придобитите недвижими имоти на стойност 30000 лева, в справката за разходите за придобиване на дълготрайни материални активи като част от годишния статистически отчет, е отчетено придобиване на нежилищни сгради на същата стойност (стойността без ДДС на закупеното ателие), на дружеството е възстановено ДДС на стойност 6000 лева; сумата от 26600 лева е отразена в разплащателната сметка на дружеството на 14.11.2005 г. с основание „вноска по разплащателна сметка“, а квитанцията за внесени от И. 3400 лева носи всички необходими реквизити по ЗСч. С процесния нотариален акт от 05.12.2008 г. дружеството е продало на касаторите имота за 31560 лева с ДДС, изплатени от тях в брой на 20.12.2008 г., като стопанската операция е надлежно документирана; продажбата е отразена счетоводно в справката за дълготрайните материални активи към годишния финансов отчет – отразено е намаление с 30000 лева по перо „сгради“, отписаният актив е посочен в балансовата си стойност и в годишната данъчна декларация за 2008 г., подписана и от двамата управители. Данните за касовата наличност към края на 2008 г. и 2009 г. и кандидатстването за кредит през м. юни 2009 г. съвкупно дават основание на вещото лице да постави под въпрос действителността на данните; в съдебно заседание вещото лице заявява, че при липса на инвентарен опис не може да се потвърди постъпването на сумата от 26300 лева, както и останалата касова наличност в касата на дружеството; през 2005 г. касаторът И. е изтеглил от разплащателната сметка на дружеството двукратно общо сумата 76570 лева, като не може да се проследи как сумите са разходвани; съответно през същата година е внесъл по сметка на дружеството сума в общ размер от 38300 лева, една от които е сумата от 26600 лева, преведена по банков път след продажба на собствения му с втората касаторка имот. Икономическата експертиза, запознала се с предлагането към 2008 г. на аналогични имоти в района, дава стойност в размер на 77140 лева по метода „сравнителни стойности“ при степен на завършеност, определена по предварителния договор от 2005 г., а чрез посредствено сравнение стойността е в размер на 37400 лева, като съдът възприема първата стойност като средна пазарна цена за имота, която сума е изтеглена от касатора при изричното посочване в нотариалния акт, че към сключването на договора цената на имота е изплатена на продавача изцяло и в брой. При тези данни съдът приема, че дружеството е продало на касаторите имота за 31560 лева с ДДС, която сума почти изцяло съответства на данъчната оценка на имота, но драстично се различава от пазарната му цена; въпреки безспорните доказателства, че на 14.11.2005 г. касаторите са внесли по банков път по сметка на дружеството сумата от 26600 лева, представляваща продажната цена без ДДС съгласно договора със строителя, като ДДС е впоследствие възстановен на дружеството, не се установява касаторите впоследствие да са внесли в касата на дружеството остатъкът от 3400 лева, както и продажната цена от втората сделка, заради нарушение на ЗСч, състоящо се в липса на инвентарен опис на касовата наличност към края на 2008 г. и 2009 г., което води до съмнения относно действителното внасяне на сумите в касата на дружеството; освен това общият сбор на сумите 36000 лева, от които реално внесени от касаторите 26600 лева и възстановен ДДС от 6000 лева не съответства на пазарната цена на имота от 77150 лева към дата на продажбата, и няма данни остатъкът от сумата да е внесена от И., поради което е налице увреждане по смисъла на т. III, т. 2А от ТР № 5/2014 г., ОСГТК, ВКС, като имуществото на дружеството значително се е намалило и вредата реално е настъпила. Съдът приема за установена недобросъвестност на представляващия дружеството в лично качество относно увреждането на представлявания, основана на извършената почеркова експертиза (неавтентичност на подписа на втория управител на дружеството по протокол на общото събрание от 12.11.2008 г. относно продажбата на процесния имот и упълномощаване на управителя И. да представлява дружеството по сделката, при използване на този документ за прехвърляне на имота на себе си и на съпругата си) и гласните доказателства за счетоводни познания на касатора И. във връзка с документалното оформяне на счетоводни операции, при достатъчното условие двете страни по сделката да знаят за увреждането. Заключено е, че липсва каквото и да е съмнение, че касаторът, в качеството си на представител на дружеството, е бил с ясното съзнание, че чрез продажбата на имота на себе си и на съпругата си, без да са налице доказателства за заплащане на цената по договора от 05.12.2008 г., уврежда дружеството и допълнително го обременява с внасяне на ДДС по сделката, а съпругата му е свързано лице. Предвид приетата недействителност по отношение на продавача на прехвърлителната сделка от 05.12.2008 г., дружеството е собственик на имота, от събраните гласни доказателства и от становището на касаторите се установява държането на имота от тяхна страна като свой и упражняването на фактическа власт върху него, без наличие на правно основание за това. Не е възприето възражението за придобиване на имота по давност, тъй като то е преклудирано като въведено едва при повторното разглеждане на спора от първоинстанционния съд.
Касационният съд приема, че не се обосновават предпоставките по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационното обжалване.
На първо място се поставят редица процесуалноправни въпроси: задължен ли е въззивният съд да чете доклад по делото, включително да квалифицира претенциите и обезпечи правилното приложение на материалноправните норми, да разпредели тежестта на доказване, да даде указания на страните относно подлежащи на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства, в случай, в който по отношение на предявените и разглеждани искове тези действия не са извършени от предходните (първи) инстанции, тъй като делото е върнато от ВКС за произнасяне по предявени евентуални искове, претенциите по които не са разглеждани до образуване на въззивното производство и по същите липсва произнасяне от предходна (първа) съдебна инстанция; задължен ли е въззивният съд да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като определи правната квалификация на спора, съответно укаже на страните подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за правнорелевантните факти в рамките на поставените пред този съд за първи път на разглеждане предявени искови претенции; задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях в рамките на поставените пред този съд за първи път на разглеждане предявени искови претенции; задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка всички събрани доказателства, включително приети експертни заключения и събрани гласни доказателства, както и да обсъди в пълнота защитните тези на страните в рамките на поставените пред този съд за първи път на разглеждане предявени искови претенции. По посочените въпроси се поддържа допуснато от въззивния съд противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС според ТР № 1/17.07.2011 г., ОСГК, ТР № 2/2004 г., ОСГК и ТК, ТР № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 91 по гр.д. № 3595/2018 г., IV г.о., решение № 212 по т.д. № 1106/2010 г. II т.о., решение № 886 по гр.д. № 1553/2009 г., I г.о., решение № 341 по гр.д. № 252/2011 г., II г.о., решение № 194 по гр.д. № 7111/2013 г., III г.о., решение № 27 по гр.д. № 4265/2014 г., IV г.о., решение № 59 по гр.д. № 4190/2014 г., IV г.о., решение № 4 по гр.д. № 3322/2015 г., II г.о., решение № 30 по гр.д. № 3600/2015 г., III г.о., решение № 12 по т.д. № 606/2018 г., I т.о., решение № 241 по гр.д. № 3796/2019 г., IV г.о.
Сочените от касатора тълкувателни решения и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, обобщено дават следния отговор (който напълно се споделя от настоящия съдебен състав) на въпросите за задълженията на въззивния съд в случай, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, изразяващо се в пропуск на съда да обезпечи правото на страните да попълват делото с относими доказателства и да даде надлежни указания: първоинстанционният съд е длъжен чрез въпроси към страните да изясни техните твърдения - чл. 145 ГПК; да изготви доклад със съдържанието по чл. 146, ал. 1 ГПК, включително да разпредели доказателствената тежест и да укаже на страните за кои факти не сочат доказателства. Приетият доклад по делото обвързва първоинстанционния съд, тъй като той определя еднозначно рамката на съдебното решение. Първоинстанционно решение, което не изпълва или излиза вън от рамката на доклада, е неправилно. Ако в хода на делото първоинстанционният съд установи, че в него има пропуски или грешки, той може да направи нов доклад, да го съобщи на страните, да вземе становището им, да им даде нови указания и им предостави възможност да ги изпълнят. Едва след това новият доклад става задължителен за първоинстанционния съд. Според т. 2 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Въззивната инстанция не извършва изцяло нов доклад с различна квалификация на предявения иск. Съдът дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Както е посочено и в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г., ОСГК, ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Служебно въззивният съд може да промени правната квалификация като приложи императивна разпоредба на закона. В този случай той дава указания на страната за доказателствената тежест (доколкото променената правна квалификация променя и нея), както и указания, че с въззивната жалба страната не сочи или не представя доказателствата, които счита, че неправилно не са допуснати или е била лишена от възможност да посочи и представи поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила в първоинстанционното производство. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. С приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба.
В процесния случай са предявени искове по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, при условията на евентуалност иск по чл. 40 ЗЗД и кумулативно предявен иск по чл. 108 ЗС. В доклада по делото от 29.07.2015 г. съдът е определил вярна правна квалификация на предявените искове, разпределил е доказателствената тежест, като изрично е указал на ищеца, че следва да докаже и твърдението си, че сделката е във вреда на представляваното дружество, а всяка от страните носи доказателствена тежест по отношение на твърденията си, изложени в исковата молба и отговора по нея. Допуснати са и поисканите от страните доказателства. Възражения по доклада страните не са направили. В постановеното решение № 95 от 22 март 2016 г. по гр.д. № 82/2015 г. по описа на Окръжен съд Бургас са взети предвид доводите на страните по предявените искове, като за основателен е счетен искът за прогласяване нищожността на оспорената сделка поради накърняване на добрите нрави, и, с оглед неговата основателност, не е разгледана предявената при условията на евентуалност претенция. Приемайки като краен резултат изводите на първата инстанция за верни, въззивният съд в решение № 84 от 5 юли 2016 г., постановено по в.гр.д. № 208/2016 г. по описа на Апелативен съд Б., изрично сочи, че правилно с уважаване на главната претенция за нищожност на процесната сделка на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, първата инстанция не е разгледала предявеният при условията на евентуалност иск по чл. 40 ЗЗД. Оплаквания във връзка с доклада на първата инстанция не са направени от касатора И. в качеството му на въззивник. Нещо повече – във въззивната жалба са изложени и съображения за неоснователност и на евентуално предявения иск за недействителност на процесната сделка, поддържани и в писмените бележки, както и в касационната жалба срещу въззивното решение. След обезсилване на решенията на първоинстанционния и въззивния съд с решение № 149 от 6 ноември 2017 г., постановено по гр.д. № 151/2017 г., III г.о., ВКС, поради липса на произнасяне за наличието на редовно сезиране, респ. десезиране при постъпили по делото молби за отказ от исковете от дружеството чрез И. като негов законен представител (извършвал процесуални действия като представител и в лично качество от името на двете насрещни страни с противоположни интереси по материалноправния спор, предмет на делото), с протоколно определение от публично съдебно заседание от 25 април 2018 г., постановено по гр.д. № 1738/2017 г. по описа на Окръжен съд Бургас, е приет за доклад по делото докладът на първата инстанция, изготвен при първоначалното разглеждане на спора. Страните не са въвели възражения срещу доклада и на този етап от производството, но от името на касаторите е посочено, че притежават процесния имот на основание изтекла в тяхна полза кратка придобивна давност преди предявяването на исковата молба и в тази връзка е поискано събиране на доказателства. След постановяване на съдебни решения повторно от първата и въззивната инстанция, с касационна жалба по гр.д. № 2451/2019 г. по описа на III г.о., ВКС, И. изтъкват допуснати съществени процесуални нарушения от страна на съда, изразили се в приетата от съда липса на основание да приложи процедурата по чл. 131 ГПК, невръчване на искова молба, подписана от особен представител, без да извърши доклад по делото, а е обявен за такъв докладът по предходното първоинстанционно дело, без участие на особения представител, неприемане и събиране по надлежния ред при участие на назначен особен представител на доказателства. Тези доводи не са възприети от касационния съд, който с решение № 156 от 10 февруари 2021 г. по соченото касационно дело е отрекъл въззивното решение да е процесуално недопустимо на поддържаните основания, но го е преценил като неправилно и е върнал делото с указание да се разгледа предявения иск по чл. 40 ЗЗД и по обусловения от изхода му иск по чл. 108 ЗС. При третото по ред разглеждане на спора от въззивния съд страните не са излагали каквито и да е съображения във връзка с доклада по делото.
При това развитие на съдебното производство не може да се счете, че са налице допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводството, които да налагат допускането на касационното обжалване. В приетия от първоинстанционния съд доклад при първоначалното разглеждане на делото са взети предвид всички предявени искове, разпределена е доказателствената тежест, указано е на страните кои твърдения следва да докажат; при повторното разглеждане на делото от първоинстанционния съд е възприет същият доклад; доводи за липса на доклад, непълен или неточен доклад не са правени във въззивните жалби, съответно касационният съд при повторното разглеждане на спора не е възприел наличие на съществено нарушение на съдопроизводството, изразило се в неприемане на изцяло нов доклад с участието на назначения особен представител. Ето защо поставените въпроси в тази връзка не са разрешени от въззивния съд в нарушение на сочената съдебна практика. Противно на тезата на касаторите, съдът е определил правната квалификация по спора, обсъдил е всички въведени от страните в процеса доводи и възражения и е изложил мотиви по тях, подложил е на самостоятелна преценка всички събрани по делото доказателства, включително експертните заключения и свидетелските показания, и е обсъдил в пълнота защитните тези на страните.
По втората група въпроси се поддържа разрешаването им от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и практиката на ВКС, както и значението на въпросите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът сочи, че разрешението, дадено от въззивния съд, е в противоречие с разясненията, дадени от ВКС в ТР № 5/2014 г., ОСГТК, и тълкуването на въпросите в постановените решение № 73 по гр.д. № 2751/2019 г., IV г.о., решение № 178 по т.д. № 1991/2018 г., II т.о., решение № 241 по гр.д. № 3796/2019 г., IV г.о. – всички на ВКС.
Въпросите: налице ли е вреда (увреждане) на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД при условие, че са установени приети и отчетени от представлявания пълни плащания на договорена за недвижимия имот продажна цена и възстановена и изплатена на същото представлявано лице сума за покупка (придобиване) на процесния недвижим имот; налице ли е вреда (увреждане) на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, респективно значителна или пълна липса на еквивалентност (неравностойност) на насрещните престации при двустранен договор по покупко-продажба на недвижим имот, при който на страна на продавача участва персонифицирано юридическо лице, представлявано от органния си законен представител – управител със самостоятелни и неограничени правомощия, а от страна на купувача същия управител участва като физическо лице – купувач по сделката, при условия, че по сключената сделка е реално изплатена пълната уговорена продажна цена от 31560 лева с ДДС (ползвано от дружеството продавач като регистрирано по ДДС лице), както и с цел да не се увредят интересите на дружеството продавач, в качеството му на собственик на процесния имот, на същото дружество от същия ответник – физическо лице купувач и за същия процесен недвижим имот е реално изплатена и възстановена сумата от 30000 лева, в резултат на което ответникът реално е изплатил на дружеството продавач за процесния имот общата сума от 61560 лева, като се има предвид, че определената чрез приети по делото заключения на техническа експертиза пазарна цена за процесния недвижим имот: изчислена към датата на сключване на процесната сделка, по метода на „сравнителните стойности“ при „работа по аналози“ е в размер на 77140 лева, а изчислена по метода при работа по „реално сключени сделки в същия период“ е в размер на 37400 лева; следва ли да се счита, че е налице вреда (увреждане) и сговор за увреждане на представляваното дружество-продавач по смисъла на чл. 40 ЗЗД при двустранен договор за покупко-продажба на недвижим имот, при който от страна на ответника физическо лице купувач по сделката, е реално изплатена пълната уговорена продажна цена от 31560 лева с ДДС, както и с цел да не се увредят интересите на дружеството продавач, в качеството му на собственик на процесния имот, на същото дружество от същия ответник – физическо лице купувач и за същия процесен недвижим имот, реално е изплатена и възстановена сумата от 30000 лева, в резултат на което ответникът реално е изплатил на дружеството продавач за процесния имот общата сума от 61560 лева, не отговарят на условието да съставляват общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, на което да се даде тълкуване от ВКС с акт по чл. 290 ГПК, тъй като не представляват правен въпрос, разрешен от въззивния съд, а съдържат изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касаторите виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Ето защо по тези въпроси не се налага нито съпоставката им с цитираната съдебна практика, нито даване на отговор при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквито са поддържаните основания за това.
Въпросът при предявен иск за прогласяване на недействителност на сделка по продажба на недвижим имот поради споразумяване във вреда на представляваното дружество продавач, следва ли да се преценяват само уговорените и отразени в нотариалния акт насрещни престации и физическите лица участващи в сделката, или следва да се тълкува волята на страните, качествата и правомощията на лицата, участващи в сделката, с цел изясняване на действителните им отношения, целящи постигане на допустим от закона правен интерес, също не води до допускане на касационното обжалване. Макар съдът изрично да не е изложил мотиви по твърденията на касаторите за историята на отношенията, създали се между двамата управители на дружеството, респективно по имуществените взаимоотношения помежду им, е изложил подробно изводи по надлежно събраните факти по делото именно в светлината на волята на страните, участващи в сделката в конкретното им качество и правомощия, поради което не се установява твърдяното противоречие с практиката на ВКС, нито се налага тълкуването на въпроса поради значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По въпросите налице ли е съгласуване на волята за определяне на цената на недвижим имот при извършване на сделка по продажба на процесния имот в случай, при който управител на търговско дружество, без ограничения в представителната си власт, действа от една страна като органен представител по силата на закона на дружеството продавач и действа от друга страна като физическо лице – купувач по сделката и следва ли това съгласуване да се приравнява на сговор за увреждане на представляваното дружество-продавач, и следва ли действията на първия ответник по сключването на двустранен договор по покупко-продажба на недвижим имот, при който на страна на продавача участва персонифицирано юридическо лице, представлявано от органния си законен представител – управител със самостоятелни и неограничени правомощия, а от страна на купувача същия управител участва като физическо лице – купувач по сделката, да се приравняват на сговор за увреждане на представляваното дружество-продавач, се твърди противоречие с разясненията по смисъла на т. 3 на ТР № 5/2014 г., ОСГТК, ВКС. Разяснявайки естеството на субективния елемент по договора, ВКС обвързващо приема, че „споразумяването“ между представителя и насрещната страна по договора се свежда до недобросъвестност относно увреждането на представлявания; „споразумяването“ е обективирано в самия недействителен договор, този елемент е субективен и се изразява не винаги в общ сговор и общо намерение (цел) у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност – те и двамата знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания, като тази недобросъвестност подлежи на доказване от страна на представлявания, и преценката за наличието ѝ се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. При обосновката на тези въпроси касаторите отново стъпват на твърденията си за действие от страна на касатора И. не при условията на недобросъвестност, а в защита на дружествените интереси, и отново предвид собственото им виждане за правилното тълкуване на фактите по спора. В решението си въззивният съд е изградил изводите си именно на преценката на конкретните обстоятелства за случая, за да даде положителен като краен резултат отговор на поставените проблеми, а противоречие със сочената съдебна практика не се разкрива и не е нужно въпросите да бъдат наново и отделно тълкувани от касационния съд.
Във връзка със счетения за основателен ревандикационен иск се отправят питанията: приложима ли е в конкретния случай кратката придобивна давност, изтекла в полза на ответниците, при условие, че след изтичането на срока на кратката придобивна давност е предявен иск по чл. 40 ЗЗД за обявяване на недействителността на сделката въз основа на която ответниците са придобили право на собственост върху процесния недвижим имот, и придобили ли са ответниците право на собственост върху процесния имот автоматично с изтичане в тяхна полза на срока на кратката придобивна давност за периода 15.12.2008 г.-31.12.2014 г., т.е. преди предявяване на иск по чл. 40 ЗЗД за обявяване недействителност на сделката въз основа на която ответниците са придобили право на собственост върху процесния недвижим имот. За да приеме, че дружеството е носител на правото на собственост върху имота, съдът е съобразил недействителността на прехвърлителната сделка по отношение на продавача. Въпросите не могат да предизвикат допускане на касационното обжалване, доколкото съдът е отрекъл наличие на правно основание за установената върху имота фактическа власт, а самото възражение за придобиване на имота по давност е счетено за преклудирано.
На последно място, не се установява и наличието на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение да се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика.
При този изход на спора пред касационния съд е основателно искането на особения представител на ответника в касационното производство за заплащане на адвокатско възнаграждение, което при условията на чл. 7, ал. 2, т. 4, вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните размери за адвокатските възнаграждения се определя на сумата 2128 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 53 от 22 април 2021 г., постановено по в.гр.д. № 67/2021 г. по описа на Апелативен съд Бургас.
ОСЪЖДА С. И. И., ЕГН [ЕГН], и Р. Т. И., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес в [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплатят на адв. К. Д. Т. – особен представител, назначен с определение № 74 от 11 януари 2018 г. по гр.д. № 1738/2017 г. по описа на Окръжен съд Бургас, сумата от 2128 (две хиляди сто двадесет и осем) лева адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: