О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е                                                           №  230   София,  23.03.2010 година   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и десета година в състав :                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ  :  ТАТЯНА ВЪРБАНОВА                                                               ЧЛЕНОВЕ  :  КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА                                                                                         БОНКА ЙОНКОВА   изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 83/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :             Производството е по чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Е” О. със седалище в гр. В. - чрез процесуалния му представител адв. К, срещу постановеното по в. ч. гр. д. № 325/2009 г. определение № 690 от 03.12.2009 г. на Габровски окръжен съд в частта, с която е потвърдено определение № 56 от 02.10.2009 г. по гр. д. № 251/2008 г. на Тревненски районен съд за прекратяване на производството по предявения от частния жалбоподател против Р. М. В. в качеството на Е. „Д” осъдителен иск с правно основание чл.79 във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД за сумата 9 720.31 лв. Частният жалбоподател поддържа доводи за неправилност на обжалваното определение поради противоречие със закона и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като прави искане за неговата отмяна. Изразява несъгласие с изводите на въззивния съд за връзка между предявения осъдителен иск и проведено преди това заповедно производство, а оттук – и за недопустимост на иска поради липса на правен интерес. Твърди, че в рамките на едномесечния срок по чл.415, ал.1 от ГПК не е предявил иск за установяване на вземането, за което му е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, именно с оглед предприетата защита на вземането чрез осъдителен иск по общия процесуален ред. Поддържа теза, че пропускането на срока за установителен иск по чл.415 във вр. с чл.422 от ГПК е основание за служебно обезсилване на заповедта за изпълнение и не лишава кредитора от правото на осъдителен иск относно вземането извън заповедното производство. В инкорпорираното в частната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Частният жалбоподател твърди, че с атакуваното определение въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с константната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл.422 от ГПК /без да са цитирани конкретни съдебни актове/ и същевременно са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид въведената с Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. нова правна уредба на института на заповедното производство. Основният въпрос е : Допустимо ли е кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение на парично вземане по чл.410 от ГПК, да се откаже от привилегиите на заповедното производство като не предяви в едномесечен срок установителен иск по чл.415 във вр. с чл.422 от ГПК, а предприеме защита на вземането чрез осъдителен иск по общия процесуален ред. С посочения процесуалноправен въпрос са свързани и другите поставени въпроси – за изпълнителната сила на заповедта за изпълнение след пропускане на едномесечния срок по чл.415 от ГПК; за служебното задължение на съда да обезсили заповедта след посочения срок, ако заявителят не предяви установителен иск по чл.422 от ГПК, а осъдителен иск относно вземането; за правомощията на съда при констатиране на нередовности на исковата молба и на пропуск да бъде внесен пълния размер на дължимата държавна такса; за значението на таксата и на доказателствените искания на ищеца относно правната квалификация на иска. Ответникът по частната касационна жалба Р. М. В. в качеството на Е. „Д” не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи, приема следното : Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е насочена срещу въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване. С обжалваното определение Габровски окръжен съд е оставил в сила атакуваното пред него първоинстанционно определение в частта, с която е прекратено като недопустимо производството по предявения от „Е” О. против Е. „Д” иск с правно основание чл.79 във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД за сумата 9 720.31 лв. – незаплатена стойност на извършени СМР. Недопустимостта на иска е аргументирана с наличието на издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК относно претендираното парично вземане, откъдето е направен извод за липса на правен интерес от предявяване на осъдителен иск, предвид необходимостта защитата на вземането да се осъществи чрез установителен иск по чл.415 във вр. с чл.422 от ГПК. Въззивният съд е приел за неоснователни поддържаните в частната жалба на ищеца доводи, че осъдителният иск е предявен независимо и извън проведеното преди това заповедно производство, като се е позовал на извършените от последния процесуални действия, сочещи на подобна връзка – искане за прилагане на образуваното по повод на заявлението за издаване на заповед за изпълнение ч. гр. д. № 205/2008 г., внасяне на половината от дължимата държавна такса, включване на разноските за заповедното производство в списъка на разноските по гр. д. № 251/2008 г. и уведомяване на съда по заповедното производство за предявяването на иска в едномесечния срок по чл.415, ал.1 от ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното определение е обвързано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК. За да е допустимо обжалването, определението следва да съдържа произнасяне по обуславящ изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос /чл.280, ал.1 от ГПК/, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС /т.1/, решаван е противоречиво от съдилищата /т.2/ или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /т.3/. Съобразявайки мотивите към атакуваното определение, настоящият състав приема, че не следва да бъде допускано касационно обжалване по повод поставените въпроси за изпълнителната сила на заповедта за изпълнение след изтичане на едномесечния срок по чл.415, ал.1 от ГПК, за служебното задължение на съда да обезсили заповедта в случай, че в рамките на посочения срок заявителят предяви осъдителен, а не установителен иск относно вземането си, и за правомощията на съда при констатиране на нередовности на исковата молба. Въззивното определение не съдържа произнасяне по тези въпроси, поради което те не могат да бъдат квалифицирани като обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Като лишени от значение за крайния изход на спора следва да бъдат определени и въпросите относно държавната такса и квалифицирането на иска, тъй като съжденията на въззивния съд в тази насока касаят извода за връзка между осъдителния иск и заповедното производство, но нямат самостоятелно решаващо значение за прекратяването на делото. Касационно обжалване на въззивното определение следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК относно първия формулиран процесуалноправен въпрос - за допустимостта кредиторът, който се е снабдил със заповед за изпълнение на парично вземане по чл.410 от ГПК, да се откаже от привилегиите на заповедното производство и да не продължи процедурата по него чрез предявяване на установителен иск по чл.422 от ГПК, а да предяви осъдителен иск за вземането по общия процесуален ред. Прекратяването на производството по иска за заплащане на сумата 9 720.31 лв. е резултат от извода на въззивния съд за недопустимост на осъдителния иск поради наличие на издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за същата сума, от което следва, че е изпълнено изискването на чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Осъществена е и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, предвид липсата на задължителна практика на Върховния касационен съд по поставения специфичен въпрос и новата правна уредба на института на заповедното производство, въведена с Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. Поддържаното алтернативно основание на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК обаче не е доказано от жалбоподателя, тъй като не са посочени конкретни съдебни актове в подкрепа на тезата за допустимост на обжалването при предпоставките на тази разпоредба – т.3 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Разгледана по същество, частната касационна жалба е неоснователна. Правилен е изводът на въззивния съд за недопустимост на осъдителния иск по чл.79, ал.1 във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 9 720.31 лв. поради липса на правен интерес от предявяването му предвид издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение относно претендираното чрез иска парично вземане. Обосновани са констатациите на съда за връзка на обусловеност между проведеното по заявление на „Е” О. заповедно производство по ч. гр. д. № 205/2008 г. на Тревненски районен съд и предявяването на осъдителния иск като последица от възражение на длъжника по чл.414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение, издадена в хода на това производство. Процесуалният закон не отрича принципно правото на кредитора, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично вземане по чл.410 от ГПК, да предяви осъдителен иск срещу длъжника за същото вземане. Допустимостта на подобен иск обаче е обусловена от наличието на правен интерес от търсената защита, а такъв би съществувал за ищеца – кредитор само при условие, че скрепеното със заповед за изпълнение парично вземане не е реализирано чрез успешно провеждане на предприетото по инициатива на последния заповедно производство. В случаите, когато е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и тя е оспорена от длъжника по реда на чл.414 от ГПК, кредиторът може и следва да осъществи защита на вземането си чрез предявяване на специалния установителен иск по чл.422 от ГПК в едномесечния преклузивен срок по чл.415, ал.1 от ГПК, за да се установи със сила на пресъдено нещо неговото съществуване. Признаването на вземането с влязло в сила съдебно решение по така предявения иск придава изпълнителна сила на оспорената заповед за изпълнение – чл.416 от ГПК, като въз основа на същата кредиторът има право да се снабди с изпълнителен лист и да проведе принудително изпълнение. Поради това наличието на издадена заповед за изпълнение лишава кредитора от правен интерес да търси защита на вземането чрез осъдителен иск, респ. обуславя интерес от предявяване на установителен иск по чл.422 от ГПК. Правното значение и последиците на заповедта по чл.410 от ГПК дават основание да се приеме, че до момента, в който тя не бъде обезсилена – на основание чл.415, ал.2 от ГПК или по друга причина /напр. по искане на заявителя/, осъдителният иск относно вземането е недопустим заради наличието на специален ред за защита – този по чл.422 от ГПК. Само в случай на обезсилване на заповедта за кредитора би съществувал правен интерес да предприеме защита на вземането си чрез предявяване на осъдителен иск по общия ред, нещо повече – този иск би бил единственият способ за реализиране на вземането след неуспешно проведеното и нереализирано до край заповедно производство. В процесния случай издадената в полза на частния жалбоподател заповед по чл.410 от ГПК е била оспорена от длъжника в срока по чл.414 от ГПК и по повод на това оспорване жалбоподателят е предявил осъдителния иск за сумата 9 720.31 лв. Безспорно е, че към момента на предявяване на иска в рамките на преклузивния срок по чл.415, ал.1 от ГПК, а и впоследствие, заповедта не е била обезсилена и че в хода на исковото производство ищецът изрично се е позовал на проведеното и висящо заповедно производство. При тези обстоятелства напълно обосновани се явяват изводите на въззивния съд за връзка на обусловеност между заповедното производство и предявяването на осъдителния иск, а оттук – и за недопустимостта на претендираното чрез иска осъждане на длъжника да заплати сумата, за която е издадена оспорената заповед за изпълнение. Заповедта за изпълнение съставлява процесуална пречка за успешното провеждане на осъдителния иск, предявен в срока по чл.415, ал.1 от ГПК вместо установителния иск по чл.422 от ГПК, поради което атакуваното определение, с което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по предявения от „Е” О. против Е. „Д” осъдителен иск за сумата 9 720.31 лв., е правилно и следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,   О П Р Е Д Е Л И :   ПОТВЪРЖДАВА постановеното по в. ч. гр. д. № 325/2009 г. определение № 690 от 03.12.2009 г. на Габровски окръжен съд в частта, с която е потвърдено определение № 56 от 02.10.2009 г. по гр. д. № 251/2008 г. на Тревненски районен съд за прекратяване на производството по делото относно предявения от „Е” О. против Е. „Д” осъдителен иск с правно основание чл.79 във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД за сумата 9 720.31 лв.   ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ :