О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 204 гр. София, 16.05.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 5018/2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Д. С. и М. И. С. срещу въззивно решение № 49 от 29.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1278/2021 г. на Старозагорския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 260011 от 12.01.2021 г., постановено по гр. д. № 508/2020 г. на Казанлъшкия районен съд, с което са отхвърлени предявените от Г. Д. С. и М. И. С. против И. К. П. и Ж. Н. П. искове с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване на установено, че ищците са собственици на два земеделски имота, находящи се в землището на [населено място] - нива с площ от 2,922 дка, м.„П.“, съставляваща поземлен имот с идентификатор *** и нива с площ от 1,453 дка, м. „Цв. “, съставляваща поземлен имот с идентификатор ***, и за предаване владението върху тях. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство Г. Д. С. и М. И. С. са придобили правото на собственост върху процесните имоти с договор за покупко-продажба от 19.12.1997 г., обективиран в нот. акт № 3/1997 г., сключен между ищеца Г. Д. С. и В. В. А. /продавач/. С последващ договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 74/21.06.2011 г. последната е продала имотите на ответника И. К. П.. С влязла в сила присъда № 4/20.01.2015 г. по н.о.х.д. № 1071/2014 г. на Казанлъшкия районен съд В. В. А. е призната за виновна за това, че с цел да набави за себе си имотна облага е възбудила заблуждение у И. К. П., че е собственик на двата имота, които му е продала с нот. акт № 74/2011 г., като с това му е причинила имотна вреда общо в размер на 650 лв. и същата е осъдена да му заплати посочената сума, представляваща обезщетение за причинените с деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането 21.06.2011 г. Ищците са владели имотите от закупуването им през 1997 г. до средата на 2011 г., а след сключването на договора за покупко-продажба на 21.06.2011 г. ответниците упражняват фактическа власт върху тях. През 2014 г. ответниците са узнали, че закупените от тях имоти са били продадени на ищците през 1997 г. При така установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че праводателят на ответниците не е бил собственик на процесните недвижими имоти към датата на сключване на договора от 21.06.2011 г. и че продажбата на чужда вещ не е нищожна, но няма вещнопрехвърлителен ефект. Поради това съдът е счел, че ответниците не могат да се легитимират като собственици на процесните земеделски земи по силата на договора за покупко-продажба, но че от сключването му те са установили фактическа власт върху тях на правно основание, което е годно да ги направи собственици /действителна прехвърлителна сделка/, като към този момент ответникът - купувач не е знаел, че праводателят му не е собственик, респ. че осъществяваното от ответниците владение върху имотите е добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Посочено е, че промяна във владението от добросъвестно в недобросъвестно не е настъпила с последвалото узнаване на обстоятелството, че праводателят не е бил собственик, както и че действията на ответниците по повод на образуваното наказателно дело – признание в прокурорска преписка, че праводателят на ответника И. К. П., преди да сключи договор с него, е продал същите имоти на друго лице и те са обект на разследване, предявен граждански иск и на постановена присъда от съда, не са такива действия, които съгласно чл. чл. 115 и чл. 116 ЗЗД спират или прекъсват давността. Последвалото след сделката узнаване от приобретателя на факта, че неговият праводател не е бил собственик на имотите не е основание да бъде отречено правото на този приобретател да придобие владения имот по кратката придобивна давност като добросъвестен владелец. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че ответниците към датата на предявяване на ревандикационния иск - 21.02.2020 г., са придобили правото на собственост върху процесните имоти на основание давностно владение съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС. В допълнение съдът е посочил, че в исковата молба ищците не са навели твърдения за прекъсване или спиране на давността, а такива се поддържат за пръв път едва във въззивната жалба, поради което са преклудирани. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Признанието, направено от добросъвестния купувач в хода на наказателното производство при даване на показания пред разследващ орган и при разглеждане на предявения в него граждански иск за връщане на платената продажна цена, че е узнал, че е купил от несобственик, прекъсва ли придобивната му давност, респ. превръща ли добросъвестното му до този момент владение в недобросъвестно; и 2. Представлява ли признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД изявление на владелец, че знае, че имотът е собственост на друго лице, дадено пред разследващ орган и заявено при предявяване на граждански иск в наказателното производство за връщане на продажната цена на имота. Наред с това считат, че решението е очевидно неправилно. Ответниците по жалбата И. К. П. и Ж. Н. П. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените в изложението въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС – както с цитираното от касатора решение № 80 от 23.12.20202 г. на ВКС по гр. д. № 2737/2019 г., II г. о., така и със служебно известните на състава: решение № 80 от 11.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7444/2014 г., II г. о., решение № 170 от 11.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 961/2011 г., I г. о., решение № 392 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 891/2010 г., I г. о. и решение № 212 от 13.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 70/2010 г., I г. о. В цитираната съдебна практика е възприето становище за императивния характер на уредбата на основанията за спиране и прекъсване на давностните срокове. Хипотезите на прекъсване на придобивната давност са предвидени в разпоредбата на чл. 81 ЗС, според която давността се прекъсва с изгубване на владението в продължение на шест месеца, както и в разпоредбата на чл. 116 ЗЗД, съгласно чл. 84 ЗС, според която давността се прекъсва с признанието на правата на собственика от владелеца; с предявяване на иск за собственост /установителен или осъдителен/ срещу владелеца, както и с предприемане на действия за принудително изпълнение. В решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/2017 г. по описа на ВКС, I г.о., е посочено, че знанието като основание за изключване на презумпцията на чл. 70 ал. 2 ЗС следва да съществува към момента на сключване на договора, добросъвестността на приобретателя не отпада от последващо узнаване, че праводателят му не е бил собственик, защото в чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС изрично е посочено, че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Въззивният съд не е изразил друго становище по тези въпроси, а е приел, че действията на ответниците по повод на образуваното наказателно дело /признанието на И. К. П. в прокурорска преписка, че праводателят му преди да сключи договор с него, е продал същите недвижими имоти на друго лице и имотите са обект на разследване, предявен граждански иск, постановена присъда по делото от съда/ не са такива, които спират или прекъсват давността и са без правно значение за добросъвестността на владението на ответниците, нито представляват признание на правата на ищеца, което би било основание за прекъсване на придобивната давност. Другите посочени от касаторите решения на ВКС са неотносими към настоящия случай и противоречие с тях също не е налице. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси липсват. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация заплатените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о., О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 49 от 29.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1278/2021 г. на Старозагорския окръжен съд. О с ъ ж д а Г. Д. С. и М. И. С. да заплатят на И. К. П. и Ж. Н. П. сумата 1000 лв. /хиляда лева/ разноски. О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: