Ключови фрази
Установителен иск Чл. 124, ал. 1 ГПК * установяване право на собственост * отрицателен установителен иск * недопустимост на решение * правен интерес * принцип на диспозитивното начало * указания на ВКС * принцип на законност * отмяна на отчуждаване * забрана за придобиване по давност * реална част

Р Е Ш Е Н И Е

№ 55

Гр. София, 14.04.2014 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на двадесети март две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА

при секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия В. гр. дело № 12 по описа на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Е. Г. срещу решение на СГС, ІІІ-Г състав, постановено на 13.02.2012 г. по гр. д. № 47/2011 г. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № І-24-110 от 12.08.2010 г. по гр. д. №37014/2008 г. на СРС, 24 състав, с което са уважени предявените от С. Т., Е. С. И., В. Г. Ц., С. К. Т., А. Г. С., Л. В. Ч., А. Х. В., Л. З. Д.-Т. и С. К. В. против касатора субективно съединени отрицателни установителни искове за собственост – за установяване, че ответникът не е собственик на 320/890 ид. ч. от УПИ ІІ-1467 от кв. 65 по плана на [населено място], м. „И.”, по отношение на който ищците претендират собственически права за себе си. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение и потвърденият с него първоинстанционен съдебен акт са недопустими като постановени по недопустими искови претенции, лишени от правен интерес, доколкото ищците следва да защитят претендираните от тях собственически права посредством положителни установителни искове за тяхното установяване. По тези съображения се моли обжалваното решение на СГС и потвърденото с него първоинстанционно решение да бъдат обезсилени, а производството по делото– прекратено. Изложените доводи се доразвиват в писмена защита и се поддържат в открито съдебно заседание.
Ответниците по касационната жалба са депозирали отговор по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК, в който излагат становище и съображения за неоснователност на жалбата. Доводите се доразвиват в писмена защита.
С Определение № 41/28.01.2013 г., постановено по реда на чл. 288 от ГПК, касационната жалба е допусната до разглеждане съобразно задължителните постановки на т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, според която касацията следва да бъде допусната при наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо- предвид служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, включително и във фазата по допускане на касационното обжалване, като самата преценка за допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото, намира следното:
По процесуалноправния въпрос, с оглед на който е допуснато касационното обжалване, а именно: Допустимо ли е производството по предявените отрицателни установителни искове предвид възможността ищците да защитят претендираните от тях собственически права посредством положителни установителни искове за тяхното признаване. Въпросът е разрешен с постановеното след образуване на настоящото производство ТР № 8/ 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/13 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.130, ал.2 ЗСВ е задължително за органите на съдебната власт. Според постановките на посоченото тълкувателно решение, отрицателният установителен иск е допустим и в случай, че ищецът разполага с възможността да предяви положителен установителен иск за своето право, тъй като за него съществува правен интерес и при избрания по-ограничен способ за защита, при който се отрича правото на ответника върху същия обект. Това е така преди всичко предвид регламентираното в чл.6 ГПК основополагащо за процеса диспозитивно начало, което предпоставя обема и интензивността на търсената защита от волята на ищеца. Последният разполага с правен интерес да защити правото си, което се оспорва от ответника, посредством отрицателен установителен иск, с оглед правопредпазващото действие на силата на пресъдено нещо, формирана от съдебното решение по този иск- отричането с влязло в сила съдебно решение на претендираното от ответника право осигурява защита на субективното право на ищеца, чието съществуване е било оспорено предвид неоснователната претенция на ответника да е титуляр на същото. По аргумент от противното от чл.124, ал.4, предл.2 ГПК следва да се отрече становището, че отрицателният установителен иск е допустим само в изрично предвидените от закона случаи /например чл.440 ГПК/, доколкото такова ограничение е предвидено само по отношение на установителните искове за факти и разширителното му прилагане би довело до недопустимо ограничаване на гарантираното от основния закон право на защита при накърняване на субективните права на гражданите /чл.56 от Конституцията/.
Като съобразява задължителните указания на ТР № 8/2013 г. на ОСГТК относно допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права, настоящата касационна инстанция намира, че производството по делото е образувано по допустими искови претенции, предявени от лица, разполагащи с правен интерес от търсената защита, тъй като разполагат с титули за собственост /нотариални актове за сделки/, легитимиращи ги като собственици на спорните идеални части от процесния имот. На това следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение и потвърдения с него акт на първоинстанционния съд се явяват допустими и като такива ангажират правораздавателната компетентност на съда, и в този смисъл и не са налице предпоставките на чл.270, ал.3, във връзка с чл.293, ал.4 ГПК за тяхното обезсилване и прекратяване на производството по делото.
Допускането на делото до касационно разглеждане и формираният извод за допустимост на производството задължават настоящата касационна инстанция да разгледа материалноправния спор по същество, при което и доколкото в касационната жалба липсват конкретни оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, обхватът на касационната проверка следва да се ограничи до проверка относно правилното приложение на императивния материален закон. Съобразно задължителните указания, обективирани в т.10 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, нарушението на императивна материалноправна норма може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Това следва от прокламирания в чл.4, ал.1 ГПК /отм./ принцип на законност, който задължава съда да осигури точното прилагане на закона, както и от разпоредбата на чл.218з, ал.1, изр. последно ГПК /отм./ задължителност на указанията по тълкуване и прилагане на закона при връщане на делото от ВКС за ново разглеждане на въззивния съд. Тези постановки, приети при действието на отменения ГПК, са актуални и при новия процесуален закон, уреждащ по напълно идентичен начин правомощията на касационната инстанция- разпоредбата на чл.284, ал.1, т.3 ГПК изисква касационната жалба да съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания /аналогично на чл.218в, ал.2 ГПК-отм./, които поначало определят предметната рамка на проверяващата дейност на касационния съд, но не и когато следва да се осигури правилното приложение на императивна материалноправна норма- предвид установения в чл.5 ГПК основополагащ принцип на законност в процеса, който задължава съда да осигури правилното приложение на закона.
При служебно извършената проверка за правилното приложение на императивния материален закон настоящата касационна инстанция намира обжалваното въззивно решение за правилно.
Със същото е потвърдено първоинстанционното решение на Софийския районен съд, с което са уважени предявените от С. Т., Е. С. И., В. Г. Ц., С. К. Т., А. Г. С., Л. В. Ч., А. Х. В., Л. З. Д.-Т. и С. К. В. против касатора субективно съединени отрицателни установителни искове за собственост – за установяване, че ответникът не е собственик на 320/890 ид. ч. от УПИ ІІ-1467 от кв. 65 по плана на [населено място], м. „И.”, по отношение на който ищците претендират собственически права за себе си. Ответникът /касатор в настоящото съдебно производство/ обосновава възникването в своя патримониум на правото на собственост върху спорните идеални части от процесния имот с придобивна давност, като поддържа, че от 1961 г. неговият баща, а от 1973 г. и самият ответник, владеели реална част от УПИ ІІ-1467 от кв.65 по плана на [населено място], м. „И.”. Както правилно е съобразил въззивния съд, процесният имот е бил отчужден през 1959 г. за кооперативно и групово жилищно строителство, като отчуждаването е било отменено със заповед на кмета на СГО от 19.12.1994 г. по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. благоустройствени закони, т.е. за времето от началото на твърдяното владение до отмяната на отчуждаването имотът е бил собственост на държавата и като такъв не е могъл да се придобие по давност по силата на общата забрана на чл.86 ЗС в редакциите му от 1951 г. до изменението му през 1996 г. По отношение на периода след отмяната на отчуждаването невъзможността за придобиване по давност на процесните идеални части произтича от забраната на чл.59 ЗТСУ, съобразно която не могат да се придобиват по давност реални части от дворищнорегулационни парцели, които не отговарят на изискванията за минимална площ и лице, установени в ППЗТСУ. Владението на реална част от парцел, упражнявано при действието на ЗТСУ /1973 г.- 2001 г./ не обуславя и придобиване на съответна идеална част от правото на собственост, доколкото според фикцията на чл.181, ал.3 ЗТСУ това е допустимо само за изтекла преди влизане в сила на ЗТСУ придобивна давност. При действието на ЗТСУ владението на реална част от парцел не е годен придобивен способ както по отношение на самата реална част, така и за съответна на нея идеална част от парцела /Решение № 186 от 19.02.1987 г., гр.д.№ 154/86 г., ОСГК/. За периода от време след влизане в сила на ЗУТ /обн.ДВ, бр.1 от 02.01.2001 г./ забраната за придобиване на реална част от поземлени имоти в границите на населените места е изрично регламентирана в чл.200 от същия закон, при което, за разлика от чл.181, ал.3 ЗТСУ, законът не придава правно значение на такова владение като способ за придобиване на съответна идеална част от имота.
С оглед горното, настоящата касационна инстанция намира, че обжалваното въззивно решение, с което са уважени предявените от ищците отрицателни установителни искове за собственост, е правилно като съобразено с приложимите материалноправни норми, предвид невъзможността спорните идеални части да са придобити от ответника на претендираното оригинерно основание, и като такова на основание чл.293, ал.1, предл.1 следва да се остави в сила.
Независимо от изхода на спора, доколкото от страна на ответниците по касация не е заявена претенция за разноски, такива не следва да им бъдат присъждани в нарушение на диспозитивното начало в процеса.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ-Г състав, постановено на 13.02.2012 г. по гр. д. № 47/2011 г.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: