1 Р Е Ш Е Н И Е № 354 София, 27 октомври 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети септември 2014 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА КАПКА КОСТОВА при секретаря ............М. Недева и в присъствието на прокурора от ВКП .........Кр. КОЛОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1038/2014 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура срещу въззивно решение № 12 от 16.05.2014 г., постановено от Софийски апелативен съд по ВНОХД № 89/2013 г, с което първоинстанционната присъда е била потвърдена. С присъда № 5/25.04.2013 г., постановена по НОХД № С-580/2010 г., Софийски градски съд е признал подсъдимите Х. М., И. И., М. В. и А. С. за невиновни и ги е оправдал по обвинението по чл. 321 ал.1 за първия и по чл. 321 ал.2 вр. ал.1 от НК за останалите трима подсъдими, както и по пет отделни обвинения за всеки от тях по чл. 255 ал.3 вр. ал. 1 т.2, т.6 и т. 7 вр. чл. 20 ал.4 от НК . Със същата присъда подс. С. К. е бил признат за невиновен и оправдан по три обвинения по чл. 255 ал.3 вр. ал.1 т.2, т.6 и т.7 вр. чл. 20 ал.2 от НК, подс. С. А. – по обвинение по чл. 255 ал.3 вр. ал.1 т.2 пр.1 , т.6 и т.7 вр. чл. 20 ал.2 от НК и по чл. 255 ал.1 т.2, т.6 и т.7 вр. чл. 20 ал.2 от НК и подс. Р. А. - по чл. 255 ал.3 вр. ал.1 т.2 , т.6 и т.7 вр. чл. 20 ал.4 от НК и по чл. 255 ал.1 т.2, т.6 и т.7 вр. чл. 20 ал.4 от НК. В касационния протест се релевират доводи за наличие на касационните основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. В обсега на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се сочи допускането на множество съществени процесуални нарушения, довели до нарушаване на правото на прокуратурата да се ползва от доказателствата по делото поради игнорирането и необсъждането им от въззивния съд, както и неуважаване на доказателствените искания, направени с въззивния протест. Излагат се съображения за това, че допуснатите съществени процесуални нарушения са довели и до неправилно приложение на материалния закон спрямо подсъдимите. Прави се искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция прокурорът от ВКП поддържа протеста и направеното искане, като счита, че съдебният акт на въззивния съд не отговаря на изискванията на чл. 339 от НПК, тъй като съдът не е обсъдил оспорваните доказателства, произволно е отхвърлил възраженията на прокуратурата и е приложил избирателен подход при оценката на доказателствената съвкупност. В съдебно заседание пред касационната инстанция защитниците на подсъдимите застъпват становища за неоснователност на протеста и предлагат да бъде оставен без уважение, като бъде оставен в сила въззивния съдебен акт. Намират, че в решението се съдържа отговор на всички доводи на прокуратурата, в него е направен пълен и обективен анализ на доказателствата, включително и на представените в съдебната фаза, поради което не са налице сочените касационни основания. Подсъдимите С. А. и Р. А. поддържат тезата на защитниците си и молят въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на касационните основания, намери следното: Протестът е основателен. Прегледът на въззивното решение сочи на допуснати съществени процесуални нарушения при неговото постановяване, тъй като в неговото съдържание се откриват пороци, посочени в касационния протест. Въззивното производство е било образувано по повод протест на прокурор от Софийска градска прокуратура, в допълнението към който и в подкрепа на изложения довод за незаконосъобразност на първоинстанционната присъда, са направени доказателствени искания /л.40/. В определението си по чл. 327 от НПК въззивният съд е приел, че за изясняване на обстоятелствата във връзка с протеста „...не е необходимо събирането на нови доказателства”, поради което е отказал назначаването на исканата от прокурора съдебно-графическа експертиза, както и събирането на гласни и писмени доказателства. Това определение на практика не съдържа мотиви, от които да се установи защо въззивната инстанция е приела липса на необходимост от провеждането на въззивно съдебно следствие с оглед доказателствените претенции на прокуратурата. Поради това упрекът, отправен във въззивното решение, че прокурорът не е поддържал в съдебно заседание искането си за назначаване на експертиза /л.10 от решението на САС/, е незаконосъобразен. При липса на мотиви в определението по чл. 327 от НПК за отказа на съда да уважи искания за събиране на доказателства във въззивното производство страните не биха могли да бъдат упреквани, че не са настоявали по-късно отново за това. В протокола от проведеното заседание на 07.02 2014 г. не се съдържа изявление на прокурора, че се отказва от събирането на доказателствата, посочени в протеста, поради което изводът на съда, че той „не поддържа” исканията си, не съответства на действителното му процесуално поведение. Съгласно чл. 107 ал.2 от НПК съдът събира доказателства по направени от страните искания. Това негово задължение е проява на принципа на чл. 13 от НПК за вземане на мерки от органа по ръководството и решаване на процеса за разкриването на обективната истина по делото. На него корелира правото на прокурора /а и на всяка друга страна в процеса/ да иска събирането на доказателства, които счита за необходими за постигането на тази цел, с оглед на своята функция в наказателния процес. В случая доказателствените искания на подалия въззивния протест прокурор са продиктувани от съдържанието на атакуваната оправдателна присъда и анализа на доказателствата, направен от първоинстанционния съд. Защитата на обвинителната функция и правото на прокурора да упражни всички усилия, за да докаже обвинението, биха се оказали безсмислени, ако въззивният съд безмотивно откаже да ги уважи. Правомощието на въззивния съд да провежда въззивно съдебно следствие е предвидено, за да обезпечи изпълнението на принципа на чл. 13 от НПК и да даде възможност на страните за защитят своите интереси в процеса. Когато съдът не излага съображения защо не уважава исканията за събиране на нови доказателства, страните нямат процесуална възможност да излагат контрааргументи, с които отново да обосновават доказателствените си искания. Както всеки съдебен акт, така и определението по чл.327 от НПК следва да бъде мотивирано, за да осигури възможност на страните да определят процесуалното си поведение в хода на въззивния процес. В конкретния случай, отказвайки голословно да допусне провеждането на въззивно съдебно следствие за събиране на доказателствата, поискани от прокурора, въззивният съд го е поставил в невъзможност да разбере коя е причината за отказа и евентуално да се опита да докаже тезата си с други способи. По този начин на част от доказателствените искания е получен отговор едва в съдебното решение, а други изобщо са останали без отговор. При това положение съществува сериозно съмнение дали съдът е положил всички процесуални усилия да достигне до обективната истина. На първо място, не почиват на законовите изисквания изводите на въззивния съд за липса на необходимост от назначаване на съдебно-графическа експертиза на представените от подс. К. и приети от първоинстанционния съд /том ІІІ, л.266/ копия от счетоводни документи /фактури/. Прокуратурата е претендирала както пред първоинстанционния съд, така и пред въззивния, неистинността на тези документи, доколкото в тях като издател е било вписано дружеството „М.” с управител св. М. М., който в показанията си /т.ІІ, л. 547/ е отричал изобщо на негово име да е било регистрирано такова дружество. Обосноваването на отказа на съда с факта, че документите са представени в копия, а не в оригинал, не може да бъде прието за основателно. Както в науката, така и в практиката, се приема, че по-благоприятна е ситуацията, при която обект на графическата експертиза е оригиналният документ, но това не означава, че се изключва възможността да бъде извършена почеркова експертиза или експертиза на подпис на копие на документа. Доколко това е възможно или не, както и причините за това, е въпрос извън компетентността на съда, тъй като в случая са необходими специални знания от областта на науката, използването на специални технически способи и условия, с каквито съдът не разполага. Тези въпроси са изцяло в компетентността на експерт съгласно чл. 144 ал.1 от НПК и съдът не би могъл да ги предрешава, без да използва необходимите специални знания на вещо лице. Не е основателен и друг довод на съда относно отказа му да уважи искането за съдебно-графическа експертиза. Фактът, че прокуратурата е инкриминирала с оглед престъпленията по чл. 255 от НК „потвърждаването на неистина в данъчни декларации чрез използване на документи с невярно съдържание”, не лишава същата от възможността да иска проверка на истинността на представените документи в съдебно заседание, с които подсъдим се опитва да обори обвинението. Въпросът за верността на съдържанието на фактурите се предхожда от въпроса за тяхната истинност – дали са подписани от лицето, което действително е посочено като контрахент на дружество „Со То Колор”. Доколкото новопредставените документи са били обект на нова съдебно-счетоводна експертиза, то преюдициален за всички изводи на същата и на съда остава въпросът за тяхната истинност. Той няма отношение към правната квалификация на деянието, но е относим към въпроса дали с неистински документи може да се удостоверява реалното извършване на сделки. Ето защо отказът на въззивния съд да допусне и назначи исканата от прокурора съдебно-графическа експертиза е съществен недостатък на доказателствения процес, тъй като, от една страна, е ограничил правото на прокурора да се ползва от доказателства в процеса на доказване на обвинението, а от друга - тъй като не е обезпечил обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. На второ място, съществено процесуално нарушение е било допуснато от съдебните инстанции и при оценката на показанията на свидетелите М. М. и З. Б.. Видно от съдебния протокол на първата инстанция, удостоверяващ извършения от нея разпит на св. М. /том ІІ, л. 547/, той е изключително кратък, незадълбочен и повърхностен. Въпреки това, почти без каквито и да е мотиви, двете съдебни инстанции са игнорирали показанията на двамата свидетели, тъй като са изолирани и не се подкрепят от други доказателства /л.25-26 от мотивите към присъдата и л. 8 от въззивното решение/. Този техен извод е резултат на незадълбочена доказателствена дейност по проверка и оценка на доказателствената съвкупност. Свидетелят М. фигурира като „управител” на дружество „М.”, с което би следвало да е осъществявала търговска дейност фирмата „Со То Колор” на подс. К., а св. Б. – като управител на „И.”. Техните показания категорично противоречат на останалата доказателствена съвкупност, изхождаща от свидетелите по делото, но извън разсъжденията на съда е останало обстоятелството, че последните са служители на дружествата, чиито управители са подсъдими по делото. За проверка на показанията на свидетелите, независимо от коя група произхождат те, съдебните инстанции е следвало да съпоставят не само гласните доказателства, но и писмените /протоколи за претърсване и изземване/ и веществените доказателства по делото. Не би могло да се твърди, че показанията на св. М., че не е осъществявал търговска дейност с фирма „М.” са недостоверни, без да бъде проверено обстоятелството дали той действително е подписал пълномощното, с което св. Г. Ц. се е легитимирал като пълномощник на това дружество и дали той е лицето, сключило договор за наем на жилище със св. Н. Н.. Недооценен от въззивния съд е останал фактът, че нито пълномощното е било предявено на свидетеля, нито той е бил поставен в очна ставка с другите свидетели /Ц. и Н./ при очевидната законова необходимост от това. Въпреки новопредставените фактури /в копие/ от подс. К. в съдебно заседание пред първата инстанция, последната не е предявила нито една от тях нито на св. М., нито на св. Н., за да провери дали са подписани от тях от името на фирма „М.”. Същият е бил подходът на съдебните инстанции и по отношение на св. Б.. Заявеното от него, че не е имал електронен подпис и че не е купувал касов апарат на фирма „И.” не е било анализирано изобщо в съвкупност с иззетите веществени доказателства /носител на електронен подпис и касов апарат на негово име/ от офиса на фирмата на подс. И., където са били намерени тези вещи. При това положение не може да се приеме, че съдилищата са извършили всеобхватен внимателен анализ на доказателствата, основан на обективно, всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото съобразно изискванията на чл. 14 и чл. 107 ал.5 от НПК. На трето място, въззивният съд не е констатирал и друг пропуск на първата инстанция и не е положил достатъчно усилия за неговото отстраняване. По делото изобщо липсва обсъждане на писмените доказателствени средства – протоколи от извършените претърсвания и изземвания в офисите, използвани от подсъдимите. Намерените и иззети при тези процесуално-следствени действия веществени доказателства изобщо не са изследвани. Оценени сами по себе си и във взаимовръзка с други доказателствени източници – показания на свидетели и обясненията на подс. Ч. от досъдебното производство /т.VІ, л.40-41/, приобщени по съответния процесуален ред, те са могли да доведат до направата на различни фактически и правни изводи. Същото се отнася и до показанията на св. Т. Т. /т.ІІІ, л.57/, който е заявил на досъдебното производство, че познава подс. И. И. като представител на фирма „М.”. Прекаленото доверяване на обясненията на този свидетел за причината за промяната на показанията му в съдебната фаза на процеса, мотивирана от въззивния съд с принципа за непосредственост и устност, без да се държи сметка за отдалечеността на събитията, за които се свидетелства, във времето /четири години/, както и действително да се установи дали обстановката по даване на показанията на досъдебното производство е била „напрегната” /както твърди свидетеля/, сочат на необективен и непълен доказателствен анализ. На четвърто място, въззивният съд изцяло е игнорирал част от доказателствената съвкупност по делото – представените във въззивното производство веществени доказателствени средства, придобити чрез прилагане на специални разузнавателни средства по досъдебното производство по настоящето дело /ДП № 161/2008 г./. Същите са постъпили в Софийски апелативен съд на 04.02.2014 г., като са били приети като доказателства по делото в съдебното заседание, проведено на 07.02.2014 г. /л.70/. В мотивите обаче въобще липсва анализ на тези доказателствени средства, на тяхната относимост към предмета на делото и оценка на доказателствената им тежест. По този начин едната страна в процеса – прокурорът, на практика е била лишена от възможността да се ползва от тези доказателства, които да обосноват обвинението. Тези аргументи мотивират касационната инстанция да приеме, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, като е лишил прокуратурата от възможността да се ползва от определени доказателства, да провери други, както и да съпостави показанията на определени свидетели с писмените и веществени доказателства по делото. Междувпрочем сериозен недостатък на първоинстанционните мотиви, който не е забелязан и отстранен от въззивния съд, е начинът на тяхното изготвяне. В тях /л.262-264/ съдът подробно е изложил кой от свидетелите какви факти установява с показанията си. Това, макар по принцип да не е грешно, е безполезно, тъй като може да бъде установено от съдебните протоколи. В същото време съдът е пропуснал важен момент от анализа и оценката на доказателствата – да мотивира как и дали фактите, включени в предмета на доказване по делото, се установяват от събраните доказателства в тяхната съвкупност. Фрагментарното изброяване на доказателствата не е доказателствена дейност, тъй като лишава съдебния акт от аналитичност и оценъчност на доказателствената съвкупност. Ако съдът беше изяснил всеки факт от предмета на доказване и оценил доказателствата, които го подкрепят или опровергават, може би щеше да стигне и до различни фактически изводи. Следва да се има предвид, че нито страните, нито съдът в наказателния процес следва да разчитат единствено и само на преки доказателства. Пропускът да се анализира цялата съвкупност от доказателства – гласни, писмени и веществени, както и да се съберат или проверят други, е лишил съдебните инстанции именно от възможността да идентифицират и да се ползват от косвени доказателства в процеса. Оценъчната дейност на съда, решаващ делото, е въпрос на вътрешно убеждение на самия съд, но тя не може да бъде резултат на изопачено формиране на това убеждение в противоречие с основния принцип на наказателното съдопроизводство – този по чл. 14 от НПК. Съгласно тази норма съдът винаги е длъжен да изследва обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства по делото и въз основа на всички доказателствени източници. В случая въззивният съд е нарушил и принципа на чл. 14 от НПК, тъй като съдържанието на въззивиня акт не сочи на спазване на процесуалния ред на изграждане на вътрешното убеждение на съда въз основа на „всички обстоятелства по делото”. Игнорирането на исканията и на аргументите на страните или простото деклариране на несъгласие с доводите им, без да се изследват в пълнота и да им се даде мотивиран отговор, сочи на необективно, невсестранно и непълно изследване на всички обстоятелства по делото, а то вече е нарушение на принципа, уреден в чл. 14 от НПК. Тъй като по конкретното дело не е даден отговор на повечето от доказателствените искания и доводи на представителя на обвинението, е било допуснато съществено нарушение на чл. 14 и чл. 339 ал.2 от НПК, съставляващо касационно основание по чл. 348 ал.1 т. 2 от НПК. Налице е основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд от стадия „допускане на доказателства”. Основанието за отмяна на въззивния съдебен акт не дава възможност за произнасяне на касационната инстанция и по твърдението за наличие на основание за отмяна по чл.348 ал.1 т.1 от НПК. При новото разглеждане на делото процесуалният недостатък на въззивното производство и на отмененото възззивно решение следва да бъде преодолян чрез провеждане на въззивно съдебно следствие за събиране и проверка на доказателства и цялостен задълбочен анализ на доказателствата, събрани от двете съдебни инстанции. Предвид изложеното и на основание чл. 354 ал.3 т.2 вр. ал.1 т.4 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 12 от 16.05.2014 г., постановено по ВНОХД № 89/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд от стадия „допускане на доказателства”. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.