ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 396 София, 29.06.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Росица Божилова Васил Христакиев разгледа в закрито заседание на 21.03.2022 г. докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1600 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника ЗАД „Армеец“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ищецът Военномедицинска академия оспорва жалбата. По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. I. По жалба на ответника въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 229 КЗ (отм.) за заплащане на застрахователно обезщетение по застраховка „Професионална отговорност“ на основание изплатено от ищеца на увреденото трето лице обезщетение за неимуществени вреди. 1. За да постанови решението си, съдът е приел за установено, че с решение от 13.11.2018 г. по гр. д. № 4807/2017 г. на ВКС, III г. о., ищецът в настоящото производство ВМА е била осъдена да заплати на Ц. Г. М. на основание чл. 49 ЗЗД сумата 30 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в лечение, проведено в нарушение на принципите на „достатъчност“ и „качество“ на медицинската помощ, законната лихва върху главницата, считано от 24.03.2015 г. до окончателното й изплащане, както и лихва за забава за периода от 10.08.2014 г. до 23.03.2015 г. в размер на 1887,62 лв. В това производство ответното застрахователно дружество участвало като трето лице – помагач на страната на ищеца ВМА. По полица № 1313060000385015 от 13.08.2013 г. между страните бил сключен застрахователен договор, с който ВМА, като застраховащ, застраховала 1600 лица по представен списък срещу професионална отговорност при упражняване на медицинска професия (за телесно увреждане или смърт, причинени на пациент вследствие на виновно неизпълнение на професионални задължения като небрежност, грешки или пропуски при професионално обслужване, което е предоставено или би трябвало да бъде предоставено от страна на застрахования и/или негови служители със съответна квалификация). С писмо от 15.11.2018 г. ищецът уведомил ответното дружество относно влязлото в сила решение на ВКС, като е поискал да бъдат предприети действия по своевременно заплащане на присъдените в полза на увреденото лице суми. На 08.02.2019 г. ищецът заплатил на увреденото лице сумата от 30 000 лв., заедно с лихви за забава в размери 11 838,73 лв. и 1887,62 лв., а на упълномощения от увреденото лице адвокат – присъдените му на основание чл. 38 ЗА възнаграждения в размер на 1436 лв. и 1430 лв. С писмо от същата дата ищецът поискал от ответника да му възстанови платените суми в общ размер на 46 592, 35 лв., за което посочил и банкова сметка. Установил е също, че пряко причинилият увреждането лекар е работил при ищеца по трудово правоотношение, считано от 1990 г. и до 2017 г. 2. Въз основа на така приетите за установени факти въззивният съд е споделил възприетата от първоинстанционния съд правна квалификация на иск по чл. 229 от КЗ (отм.), като е отхвърлил поддържаното в тази насока оплакване на жалбоподателя. Приел е, че съгласно тази норма застрахованият има право да получи застрахователното обезщетение, ако е удовлетворил увреденото лице, като е съобразил изложените от ищеца обстоятелства, въведени като основание на иска, а именно че същият е осъден с влязло в сила решение да заплати на основание чл. 49 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на принципите за „достатъчност“ и „качество“ на медицинската помощ. За неоснователно е намерил и оплакването на въззивника за липса на активна процесуална легитимация у ищеца, обуславяща недопустимост на предявените искове, поради отсъствие на качеството „застрахован“ за ищеца. Изложил е съображения, че при застраховка „Гражданска отговорност” обект на застраховане е гражданската отговорност на застрахования за причинени от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, т. е. опасността последният да отговаря пред трети увредени лица за заплащане на обезщетение, като при настъпване на застрахователното събитие - възникване на гражданска отговорност за застрахования, застрахователят се задължава, по силата на тази застраховка, да заплати застрахователно обезщетение, когато и доколкото такива вреди са причинени непосредствено от застрахования или от чужди виновни действия, за които той отговаря. Приел е, че доколкото професионалната отговорност е вид гражданска отговорност, нейни субекти са работодателят или възложителят на работата – физическо или юридическо лице, като няма пречка удовлетворилият претенциите на увреденото лице работодател да предяви спрямо застрахователя обратен иск за платеното. Като допълнителен аргумент е посочил и въведената със сега действащия КЗ норма (чл. 431), че ако застраховката „Гражданска отговорност“ е сключена от юридическо лице, тя покрива отговорността както на юридическото лице, така и на лицата, представляващи юридическото лице, и на лицата в трудови правоотношения с него, отразяваща необходимостта от изрична регламентация на горепосочените правоотношения. С тези съображения е обосновал правния извод, че от застрахователното покритие по процесния договор за застраховка се ползва не само прекият причинител на вредата, а и ищецът като негов работодател. За неоснователно въззивният съд е намерил и възражението за липса на застрахователно покритие, основано на твърдението, че причинилият увреждането лекар не е бил включен в списъка на застрахованите лица по застрахователната полица. Обосновал се е със съображенията, че с оглед направените в открито съдебно заседание от 15.07.2020 г. уточнения и от двете страни списък не е бил съставен, поради което застраховани се явяват всички лица от медицинския персонал при ВМА. Като допълнителен аргумент е посочил и произтичащото от чл. 189 от Закона за здравето задължение на ищеца да застрахова всички работещи при него лица, които упражняват медицинска професия. Като неоснователно въззивният съд е отхвърлил и възражението за изтекла погасителна давност, като е приел, че съгласно чл. 378, ал. 5 КЗ вр. § 31 КЗ правото на платилия застрахован спрямо застрахователя му по задължителна застраховка „Професионална отговорност“, сключена при действието на отменения КЗ, се погасява с общата 5-годишна давност, която тече от датата на извършеното плащане, а не от датата на настъпване на застрахователното събитие, а в конкретния случай от извършването на плащането от страна на ищеца на 08.02.2019 г. до предявяването на иска на 09.08.2019 г. не е изтекъл предвиденият 5-годишен период от време. Въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението, основано на обстоятелството, че претенцията за плащане не е била предявена в рамките на уговорения в застрахователния договор срок на покритието. Приел е, че действително в чл. 1 от Общите условия, при които е подписан процесният договор, вредите се установяват въз основа на претенции, предявени за първи път писмено през периода на застраховката, но съобразно практиката на ВКС (решение № 355/19.03.2019 г. по т. д. № 855/2018 г. на II т. о.) законодателят не свързва писменото предявяване на претенциите за обезщетяване срещу застрахователя с момента на определяне застрахователното събитие при застраховка "Професионална отговорност". Писменото предявяване на претенцията за обезщетение срещу застрахователя съгласно Общите условия няма значението, което му придава принципът „claim-made-basis“, ползван в англо-американските правни системи като определящо застрахователното събитие при застраховка ”професионална отговорност”, доколкото този принцип не е възприет в българското право, поради което моментът на предявяване не е меродавен нито за отговорността на застрахователя, нито за момента на проявление на вредата. Като неоснователно е отхвърлено и възражението за наличие на предпоставките по т. 10 от Общите условия, изключващи отговорността на застрахователя за претенции към застрахования от страна на свързани с него лица, основано на съществувалото между ищеца и прекия причинител трудово правоотношение. Съдът е посочил, че изплатеното обезщетение е по претенция от страна на третото увредено лице при условията чл. 49 от ЗЗД, а не по претенция на прекия причинител на вредата, който именно би имал качеството „свързано лице“ съгласно посочената уговорка. Накрая, за неоснователно е прието и възражението срещу уважения размер на заявената претенция по съображения, че съгласно чл. 223, ал. 4 КЗ (отм.) застрахователят носи отговорност и за разноските по дела, водени срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност, когато е привлечен в процеса., а в настоящия случай ответникът е бил привлечен като трето лице-помагач в производството по предявения срещу ищеца иск по чл. 49 ЗЗД. Предявяването на обратен иск в рамките на воденото срещу делинквента производство не е предвидено в закона като задължително условие с оглед приложението на разпоредбата на чл. 223, ал. 4 КЗ (отм.), а дължимостта на лихвите и съдебните разноски е изрично уредена като изключение от общата разпоредба на чл. 268, т. 10 КЗ (отм.), съгласно която застрахователят не дължи такива освен тези по чл. 223, ал. 2 и ал. 4 КЗ (отм.). II. 1. Допускането на касационно обжалване се обосновава на първо място с вероятна недопустимост на въззивното решение (чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК) с доводите, че ищецът не е процесуално легитимиран да предяви иска, тъй като съгласно процесния договор се явява само застраховащ, но не и застраховано лице, каквито са лицата от медицинския му персонал. Процесуалната легитимация на страните в исковия процес се определя съобразно изложените в исковата молба твърдения, обосноваващи претендираното от ищеца право. Верността на тези фактически твърдения, респ. правилността на правните твърдения на ищеца, обаче не е от значение за процесуалната му легитимация, съответно за допустимостта на иска, а за действителното съществуване на спорното право, т. е. за основателността на иска. В разглеждания случай ищецът е изложил твърдения, че е страна по процесния застрахователен договор и се ползва от застрахователното покритие по него, което е достатъчно за обосноваване на процесуалната му легитимация и допустимостта на иска. Дали същият действително се явява и застрахован, чиято отговорност по чл. 49 ЗЗД се обхваща от застрахователното покритие е материалноправен въпрос от значение за основателността на иска, а не за неговата допустимост. Поради това вероятна недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не е налице. 2. Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпроса „Следва ли съдът да тълкува клаузите на застрахователния договор при наличието на изрични клаузи в застрахователната полица, като приеме, че застраховащият има качеството на „застрахован“, макар в договора да е уговорено, че застрахован е медицинският персонал – 1600 лица по представен списък?“. Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Извода, че застрахователното покритие обхваща и отговорността на ищеца по чл. 49 ЗЗД като възложител на работата на лицата от медицинския персонал, въззивният съд не е обосновал с тълкуване на процесния договор, а с правните съображения, че възложителят на работата също е субект на същата гражданска отговорност, предмет на застрахователното покритие. 3. На трето място, въведено е и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с въпроса „Налице ли е съвпадение в съдържанието на понятията „застраховащ“ и „застрахован“, когато страните по договора за застраховка изрично са договорили различни лица да са носители на качеството „застрахован“ и „застраховащ“ и предвид обстоятелството, че приложимият закон – Кодекс за застраховането (отм.) провежда разлика между тях, видно и от въведената легална дефиниция само за понятието „застрахован“?“. Изложените в тази насока доводи се свеждат до наличието в приложимия КЗ (отм.) на легална дефиниция на понятието „застрахован“ (§ 1, т. 4) и липсата на такава относно понятието „застраховащ“, но при очевидно съществуващата разлика между двете с оглед употребата на термина „застраховащ“ в чл. 186а КЗ (отм). Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е приел двете понятия да са със съвпадащо съдържание и така да е обосновал че ищецът има качеството на „застрахован“, независимо че в договора е посочен само като „застраховащ“, а е приел, че застрахователното покритие обхваща не само гражданската отговорност на застрахованите лица от медицинския персонал, а и гаранционно-обезпечителната отговорност на ищеца за действията на същите тези лица. Освен това, не се обосновава и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. Извън липсата на надлежно обосноваване, следва да се отбележи, че отговор на релевантния за настоящото производство (доколкото с доводите за разлика между „застрахован“ и „застраховащ“ се обосновава крайната теза, че отговорността на ищеца по чл. 49 ЗЗД не се обхваща от застрахователното покритие по процесния договор) въпрос “Сключеният от лечебно заведение като застраховащ застрахователен договор във връзка с изпълнение на задължението му по чл. 189 от Закона за здравето покрива ли и отговорността му по чл. 49 ЗЗД като възложител на работата на застрахования медицински персонал?“ се съдържа във формираната по реда на чл. 290 вр. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК практика на ВКС, изразена в решение № 83/22.06.2022 г. по гр. д. № 4539/2021 г. на I г. о. Според тази практика, отговорността на лечебното заведение като работодател е гаранционно-обезпечителна и то отговаря само и доколкото е установено да е било извършено увреждане от негов лекар или медицински служител. Тази отговорност не произтича от вината на лицето, което е възложило работата. По правната си природа тя е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия, има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Отговорният по чл. 49 ЗЗД не може да бъде осъден да заплати на увредения обезщетение по-голямо от онова, за което е осъден причинителят на вредите, следователно не би могъл да бъде осъден да заплати на увредения нещо различно от онова, за което отговаря прекият причинител на вредите. Този характер на отговорността на възложителя на работата обосновава извода, че сключеният договор за застраховка „Професионална отговорност“ за вреди, причинени от посочените в застрахователния договор лекари и медицински служители покрива и отговорността на лечебното заведение, която увреденото лице претендира по реда на чл. 49 ЗЗД, макар по смисъла на чл. 189 от Закона за здравето лечебните заведения да са длъжни да застраховат лицата, които упражняват медицинска професия в лечебното заведение; тези лица са застраховани за вредите, които могат да настъпят вследствие на виновно неизпълнение на професионалните им задължения, които именно се обезпечава и от гражданската отговорност на самото лечебно заведение по чл. 49 ЗЗД. Именно защото носи гражданска отговорност за същите застрахователни рискове само и единствено по силата на чл. 49 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД, а не като последица от извършени от самото болнично заведение действия, различни от извършените от прекия причинител, болничното заведение също има правното положение на застрахован по сключения в изпълнение на задължението му по чл. 189 от Закона за здравето застрахователен договор. Наличието на такава практика, с която освен това въззивното решение е съобразено, изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и то в отсъствието на конкретна аргументация за необходимост от изоставянето ѝ. 4. Въведено е и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована със същите доводи за разлика между понятията „застраховащ“ и „застрахован“ и с позоваването на въззивния съд на разпоредбата на чл. 431 КЗ, неприложима в конкретния случай. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Освен това по съществения въпрос, посочен по-горе, относно обхвата на застрахователното покритие на застраховката срещу професионална отговорност на медицинския персонал, правните изводи на въззивния съд са съобразени с цитираната практика на ВКС, което изключва очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидна неправилност на въззивното решение не може да бъде изведена и от позоваването на неприложимата норма на чл. 431 КЗ. Както е посочено по-горе, въззивният съд не е приложил тази норма към настоящия случай, а е изтъкнал законодателното ѝ въвеждане като допълнителен аргумент, че със същата законодателят е намерил за необходимо изрично да уреди съществуващото и преди въвеждането ѝ правно положение. 5. Накрая, допускане на касационно обжалване се иска и във връзка с въпроса „Допустимо ли е съдът да приеме за доказано спорно обстоятелство, без по делото да са събрани доказателства за осъществяване на същото?“. Значението на въпроса се аргументира с доводите, че при липсата на доказателства съдът неправилно е приел за доказано причинилият увреждането лекар да е бил включен в списъка на застрахованите лица. Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Същият не е приел за доказано лекарят да е бил включен в спорния списък, а е установил, че такъв изобщо не е бил съставен. Следващите изводи, че извършеното от същия вредоносно деяние се обхваща от покритието по процесната застраховка съдът е обосновал с правните съображения, извлечени от нормата на чл. 189 ЗЗ, че застраховката покрива отговорността на целия медицински персонал, независимо от липсата на списък, във връзка с установеното трудово правоотношение между ищеца и лекаря. Към тези изводи на съда поставеният въпрос няма отношение. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На ищеца разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК за касационното производство, независимо от изхода на спора, не се дължат поради липсата на доказателства такива да са направени. С тези мотиви съдът ОПРЕДЕЛИ: Не допуска касационно обжалване на решение № 139/11.03.2021 г. по т. д. № 2594/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: