6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 135
гр. София,19.11.2020 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на двадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
при участието на секретаря София Симеонова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1066 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано по касационна жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, [населено място], против решение № 7107 от 13.11.2018г. по в. гр. д. № 8824/2017г. на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявеният срещу банката от ЕТ „ДАНИЛА – Й. И.”, [населено място], обл. Благоевград, при условията на евентуалност установителен иск с правно основание чл.26 ал.1, изр.3 ЗЗД, че клаузите на чл.3, ал.1, изр. последно и чл.4, ал.1 от договор за банков кредит –продукт „Бизнес кредит” № BL15365/28.03.2008г., са нищожни, поради накърняване на добрите нрави и банката е осъдена да заплати разноски в размер общо на 650 лева за първоинстанционното и въззивното производство. В отхвърлителната част решението не е обжалвано, поради което е влязло в сила.
Касаторът твърди, че атакуваното решение е недопустимо, съответно неправилно, като незаконосъобразно и постановено при пълно противоречие с фактите и обстоятелствата по делото и постигната обща воля между страните по договора, както и с приложимото законодателство – чл.58 и сл. ЗКИ. Посочено е, че обявените за нищожни договорни клаузи имат декларативен характер, поради което искове за нищожност на същите са недопустими. Клаузата на чл.3, ал.1, изр. последно и на чл.4, ал.1 от договора са съществени и прогласяването им за нищожни води до недопустима трансформация на процесния договор за кредит в договор за безлихвен паричен заем и до промяна на постигната между страните обща воля. Съдът не е обсъдил общата презумпция, че всеки търговец, какъвто е ищецът, има достатъчно професионални познания и може да се ориентира, дали условията на сключения от него договор обслужват в достатъчна степен интересите му. Посочено е, че съдът не е съобразил, че съгласно чл.58 и сл. от ЗКИ, е допустимо сключване на договори за кредит при променлива лихва и при възможност на банката да уговори промяна на лихвения процент по даден кредит. Позовава се и на това, че в договора не е предвидена само възможност за повишаване на базовия лихвения процент, поради което не е налице значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Сочи, че кредитополучателят не е възразявал срещу процесните договорни клаузи и не е бил лишен от възможност да изрази становище по тях. Не е отчетено, че със сключването на допълнителните споразумения кредитополучателят е признал размера на задълженията си по договора и тяхното наличие е причина за въвеждане на облекчен режим на погасяване на задълженията. Поддържа се, че промяната на БЛП е независещо от банката обстоятелство, което не се влияе от субективното решение на банката, а от обективни пазарни мерители, които търпят промени, поради динамичното развитие на икономическите и финансовите пазари, съобразени в приета от банката методология. Претендират се разноски за трите инстанции.
Ответната страна по жалбата и ищец по делото, ЕТ „ДАНИЛА –Й. И.”, счита жалбата за неоснователна. Твърди, че анализираните от апелативния съд клаузи от договора са сключени при накърняване на добрите нрави и водят до неоправдано имуществено разместване. Претендира разноски за настоящото производство.
С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване по въпроса за критериите за установяване дали договорни клаузи накърняват добрите нрави.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
За да се произнесе, въззивният съд е приел, че от събраните писмени доказателства е установено за безспорно по делото, че на 28.03.2008г. между страните е бил сключен договор за банков кредит - продукт „Бизнес кредит" № ВL15365/ 28.01.2008 г., по силата на който ответникът „Юробанк България" АД е предоставил на ищеца ЕТ „Д. - Й. И." кредит „за посрещане на извънредни, нерегулярни нужди от оборотни средства" в размер на 50 000 лева за срок от 120 месеца. Сумата е усвоена от кредитополучателя по открита на 31.03.2008 г. заемна сметка, като за обезпечаване на дълга е сключен договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот в полза на банката. За усвоения кредит кредитополучателят се е задължил да заплаща годишна лихва, представляваща сбор от два компонента - базов лихвен процент – „малки фирми" на банката в лева, който към момента на сключване на договора е бил 10 %, и договорна лихвена надбавка от 3.5 пункта, съгласно чл. 4 от договора, или общо годишна лихва в размер на 13.5 %. Съобразно така уговорените параметри на възнаградителната лихва е изготвен погасителен план, според който месечната погасителна вноска е определена на 780,53 лева, считано от 21.10.2008г. За периода 21.04.2008г. - 21.09.2008г., определен като срок за усвояване на кредита по процесния договор /чл. 2, ал. 3/, е начислена само лихва в размер на 393,75 лева - за първия месец, и по 562,50 лева - за останалите 5 месеца от посочения 6-месечен период. Последната погасителна вноска по договора, дължима на 31.03.2018г., е определена на 783,21 лева.
Съгласно чл.3, ал.1, изр. последно от договора, промени в погасителния план се правят само при взаимно съгласие на страните или едностранно от банката при промяна на определения в чл.4 БЛПМФ или в случаите на чл. 2, ал. 4 и чл. 6, ал. 2 от договора. Според клаузите на чл.4, ал.1 и ал.3, действащият базов лихвен процент – „малки фирми" /БЛПМФ/ на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават „задължителни за страните", считано от първото 21- во число след промяната му, като за промените, които влизат в сила с приемането им от компетентните банкови органи, банката уведомява кредитополучателя чрез обявяването им в банковите салони.
От събраните доказателства, вкл. приетото като неоспорено от страните експертно заключение на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че през периода м. април 2008г. - м. ноември 2008г. „БЛПМФ - оборотни нужди" на банката бил няколкократно променян, което е довело до промяна на годишния лихвен процент /в посока увеличение/, както следва: на 14.1 %- от 22.04.2008г., на 14.6 %- от 20.05.2008г., на 15.1 %- от 20.08.2008г., на 16.1 %- от 20.10.2008 г., и на 17. 6 %- от 21.11.2008г. Въз основа на това е счетено, че банката - ответник няколкократно е променила едностранно действащия относно процесния кредитен договор годишен лихвен процент, в резултат на което, считано от 22.04.2008г. кредиполучателят е следвало да заплаща погасителни вноски в увеличен размер.
От заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно - счетоводна експертиза е изчислено, че надплатената сума от кредитополучателя ЕТ „Д. - Й. И." в резултат на завишаване на БЛП на банката през процесния период от 21.04.2008г. до 21.04.2016г. /дата, предхождаща подаването на исковата молба/ възлиза на 16 996,21 лева общо. Дължимата според първоначалния погасителен план сума, включваща главница и възнаградителна лихва, възлиза на 73 852. 89 лв. /от които: 34646,01 лв. - главница, и 39 206,88 лв. - договорна лихва/, а изплатената от кредитополучателя ЕТ „Д. - Й. И." през периода 21.04.2008 г. - 21.04.2016г. сума е в размер на 93 037,04 лв. /от които: 30 997,53 лв. - погасена главница, 57 994,69 лв. - погасена договорна лихва, 1 641,59 лв. - погасена неустойка за просрочие, 1 856,88 лв. - погасени такси за управление, и 546,35 лв. - погасени други такси/, т. е. налице е разлика от 16 996,21 лв.
След анализ на доказателствения материал съдът е достигнал до извода за нищожност на договорните клаузи на чл.3, ал.1, изр. последно и чл.4, ал.1 и ал.3 от сключения на 29.03.2008г. кредитен договор - на основание чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави.
Изложени са съображения, че само по себе си уговарянето в кредитния договор на възможност за предоговаряне на приложимия към кредита годишен лихвен процент, водещо до промяна в задълженията на кредитополучателя за плащане на анюитетни вноски в друг размер, не противоречи на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато с така уговореното задължение се нарушават принципите на справедливост, на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на неоправдано имуществено разместване. Посочено е, че клаузите на чл.3, ал.1, изр. първо и чл.4, ал.1 от договора са в нарушение на действащия и в търговските отношения принцип на договорната автономия по чл.9 ЗЗД, тъй като не отговарят на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението, поради това, че оспорените от ищеца договорни клаузи дават възможност на ответника - като икономически по - силната страна в договорното правоотношение, едностранно да промени БЛП – „малки фирми" /БЛПМФ/ на банката в посока увеличение, без да се позовава на ясно разписани правила за това. Липсват изрично разписани в договора критерии, въз основа на които банката да има правно основание да промени лихвения процент, като липсва и действаща към датата на сключване на договора методология за промяна на БЛП, приложима в отношенията между страните. С оглед на това е прието, че съдържащите се в сключения на 29.03.2008г. кредитен договор клаузи, въз основа на които са извършени едностранно от ответната банка изменения на приложимия към процесния договор годишен лихвен процент, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и ответника и то във вреда на последния, тъй като при неизвестни /респ. непрозрачни/ основания той не би могъл да предвиди евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация, преди да бъде сключен договорът, не може да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнението му кредитополучателят ще бъде уведомен по предвидения ред за промяната на лихвения процент. Отбелязано е, че нормативните актове, регламентиращи банковата дейност, не препятстват едностранното изменение на лихвата по сключените от банката договори, но условията, при които това е допустимо, следва стриктно да бъдат регламентирани. Въз основа на конкретно развилите се между страните отношения, съдът е приел, че едностранното определяне на размера на възнаградителната лихва - винаги в посока увеличение, от страна на банката - кредитодател, породило задължение за насрещната страна в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД.
По релевирания правен въпрос:
Съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася, както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
За разлика от потребителя, търговецът, независимо дали той е физическо или юридическо лице, при сключване на договорите във връзка с дейността си трябва да положи най - голямата дължима грижа – тази на добрия търговец. С оглед на това, той не може да се ползва с по-голяма защита от тази на потребителите по ЗЗП. Съгласно чл.143, ал.1 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП, сключените от потребител по см. на пар.13 от ДР на ЗЗП неиндивидуални клаузи в договор са нищожни като неравноправни, ако уговорката е във вреда на потребителя, тя не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Уговорките, които определят основния предмет на договора, сключен от потребител, и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл.145, ал.2 ЗЗП. В изключенията по ЗЗП, при които дори потребителите не могат да се позоват на нищожност, по аргумент от по-силното основание, не могат за бъдат обявени за нищожни и уговорки в договор банков кредит, по който кредитополучател е търговец-физическо лице, когато кредитът е предназначен за извършване на търговската му дейност. Това са случаите, при които клаузата е уговорена индивидуално или тя определя основния предмет на договора и последната е ясна и разбираема. Възнаградителната лихва e цената на кредита и следователно клаузата за нея е съществен елемент на договора за банков кредит, поради което, ако тя е ясна и разбираема, няма нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност и уговорката не противоречи на добри нрави. При плаваща лихва по банков кредит с кредитополучател физическо лице - търговец, отпуснат във връзка с неговата дейност, ако в договора за формирането й не се използва пазарен индекс, а базов лихвен процент, който е договорен като референтен лихвен процент и промяната му се определя от самата банка като страна по правоотношението, а не от независим безпристрастен орган и не са предварително определени компонентите и методиката, въз основа на които банката формира базовия си лихвен процент, промяната на размера на възнаградителната лихва се определя едностранно от банката по силата на постигнатото споразумение между страните. Едноличният търговец при сключване във връзка с дейността си на договор, съдържащ такава клауза, трябва да положи грижата на добрия търговец, която включва при необходимост и наемането на лица със специални познания в съответната област. С оглед на очертаната дължима грижа, което е по-голяма от тази на потребителя, търговецът може да разбере обхвата на поетото задължение и икономическите последици от сключването на договор, съдържащ клауза за промяна на възнаградителната лихва едностранно от банката по нейна преценка, като спрямо търговеца тази клауза е ясна и разбираема, поради което не накърнява добрите нрави. Това не лишава търговеца - кредитополучател от възможност да се позове на недобросъвестно упражняване на правото за едностранно изменение на лихвата от страна на банката - чл.63, ал.1 ЗЗД, съответно на злоупотреба с това право по чл.289 ТЗ, ако такива са налице, но това е относимо към изпълнението на договора, а не към неговата действителност.
По основателността на касационната жалба
Въззивното решение, в обжалваната част, с която са прогласени за нищожни като противоречащи на добрите нрави, клаузите, даващи право на банката за едносранно изменение на размера на възнаградителната лихва, е постановено в противоречие с отговора на поставения въпрос. По същество решаващият състав при извършване на преценката, дали са нарушени принципите на справедливост и добросъвестност, се е основал на критерии по ЗЗП за неравноправност на уговорки, позовавайки се на неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението, с което недопустимо е разпрострял защитата на потребителите върху търговците. Съдът не е съобразил разликата между дължимата грижа от потребителите и от търговците - физически лица при сключването на договори, вследствие на което е направил незаконосъобразен извод за нищожност на клаузите за едностранно изменение на възнаградителната лихва от страна на банката. Решаващият състав неправилно е приел, че от значение за действителността на клаузите е и факта, че при едностранното определяне на размера на възнаградителната лихва от страна на банката за конкретно изследвания период тя винаги е била увеличавана, тъй като този въпрос е относим единствено към преценката, дали банката добросъвестно е упражнила това свое право, но е неотносим към действителността на уговорката. Следва да се има предвид, че в самия договор за кредит липсва уговорка изменението на лихвата да бъде само в посока увеличението й.
Предвид изложеното, въззивното решение в обжалваната част следва да бъде отменено като неправилно и исковете по чл.26, ал.1, изр.3-то ЗЗД – отхвърлени като неоснователни.
На основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на касатора следва да бъдат присъдени разноски в размер общо на 2217,44 лева, от които: още 852,45 лева за първоинстанционното производсво, още 124,99 лева за въззивното производство и 1240 лева за касационното производство.
Водим от горното, на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ решение № 7107 от 13.11.2018г. по в. гр. д. № 8824/2017г. на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявеният от ЕТ „ДАНИЛА – Й. И.”, [населено място], обл. Благоевград, срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, [населено място], при условията на евентуалност установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, че клаузите на чл.3, ал.1, изр. последно и чл.4, ал.1 от договор за банков кредит – продукт „Бизнес кредит” № BL15365/28.03.2008г., са нищожни, поради накърняване на добрите нрави, и банката е осъдена да заплати разноски в размер общо на 650 лева за първоинстанционното и въззивното производство.
ОТХВЪРЛЯ предявените от ЕТ „ДАНИЛА – Й. И.”, [населено място], обл. Благоевград, срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, [населено място], при условията на евентуалност установителен иск с правно основание чл.26 ал.1, изр.3 ЗЗД, че клаузите на чл.3, ал.1, изр. последно и чл.4, ал.1 от договор за банков кредит – продукт „Бизнес кредит” № BL15365/28.03.2008г., са нищожни, поради накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА ЕТ „ДАНИЛА – Й. И.”, [населено място], обл. Благоевград, ЕИК[ЕИК], да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, [населено място], ЕИК[ЕИК], разноски за трите инстанции в размер общо на 2217,44 лева.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |