Р Е Ш Е Н И Е № 186 София, 23.12.2019 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 649/2018 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Обединена Българска Банка“ АД, [населено място] против решение № 1934 от 10.08.2017 г. по т. д. № 921/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-3 състав решение № 15 от 24.06.2015 г. по т. д. № 8200/2012, поправено с решения от 07.10.2016 г. и от 22.12.2016 г. по същото дело, за отхвърляне на предявения от банката-касатор срещу „Х.” О., [населено място] частичен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане на банката към ответника, произтичащо от договор за ипотечен кредит рента от 19.03.2008 г., в размер на сумата 300 000 евро – част от общо дължимата главница 562 034.47 евро, за която сума са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 29768/2012 г. на Софийски районен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, в нарушение на нормата на чл. 269 ГПК и задължителната практика по приложението й, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд, без да е заявено и поддържано нито пред него, нито пред първата инстанция възражение от страна на ответното дружество, е приел, че банката не е обявила процесния кредит за предсрочно изискуем преди образуването на заповедното производство и е отхвърлил иска само на това основание. Освен това, заявено е изрично оплакване и срещу извода на решаващия състав, че искът не следва да бъде уважен за вноските, чиято изискуемост е настъпила преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, каквото искане банката е направила изрично в депозираната пред първата инстанция писмена защита. С определение № 449 от 09.07.2019 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: „Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по незаявени в жалбата доводи; Допустимо ли е да приема за недоказани факти и обстоятелства, които не са заявени като спорни между страните и за които не им е указана необходимостта от ангажиране на доказателства”. Ответникът по касация – „Х.” О., [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за оставянето й без уважение като неоснователна, по съображения в писмена молба от 18.11.2019 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е основателна. При постановяване на своето решение въззивният съд не е споделил изложените от първата инстанция мотиви за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК. Като правно несъстоятелен е преценил извода за недължимост на сумата по процесния договор за банков кредит по съображения, че банката е действала неправомерно при отпускане на сумата по него, превеждайки я по сметка на трети за делото лица. Приел е, че двете платежни нареждания, с които сумата е наредена за плащане в полза на трети лица, са подписани от управителя на самото дружество-кредитополучател и че усвояването на сумата по този начин е в съответствие с уговорената в договора цел – рефинансиране на направени от кредитополучателя (за сметка на взети от трети за делото лица заеми) разходи по закупуване и ремонт на имоти. За неоснователни са счетени също и възраженията на ответника по иска за липса на идентичност (от гледна точка на юридическата правосубектност) между него и дружеството-кредитополучател и за липса на взето решение от неговите органи за сключване на процесния договор за кредит. Решаващият състав е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск, но по други съображения, а именно – поради липса на доказателства за изпълнение на указанията по т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че кредитът става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си, без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на други обстоятелства, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Въззивният съд е отчел факта, че в случая както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, така и в исковата молба по чл. 422 ГПК, банката е твърдяла единствено, че сумата по процесния кредит е дължима поради настъпила автоматична предсрочна изискуемост на същата в съответствие с уговорката по чл. 14 от Общите условия към кредита поради неплащане на месечните погасителни вноски, считано от 19.02.2011 г., но изобщо нито е твърдяла, нито е доказала да е съобщила на длъжника обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Поради това и в съответствие със задълженията си служебно да следи за наличието на предпоставките за издаване на заповед за изпълнение на паричното задължение, съдът е приел, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен само на това основание. Решаващият съдебен състав е счел за неоснователно поддържаното при евентуалност и заявено само в писмените бележки пред първата инстанция искане на банката, че претенцията й следва да бъде уважена частично за вноските, чиито падеж е настъпил преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. В тази насока съдът е взел предвид, че нито в заявлението, нито в исковата молба по чл. 422 ГПК ищецът не е диференцирал тези вноски и не е обосновавал тяхната дължимост с факта, че е настъпил уговореният в договора падеж, а е претендирал цялата сума по кредита, обосновавайки нейната дължимост с настъпилата автоматична предсрочна изискуемост. Настоящият състав намира, че въззивното решение е неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася само за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение обаче правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Следователно, извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените негови фактически констатации – тя може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт. В този смисъл именно е задължителната съдебна практика, обективирана в т. 1 и т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2103г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката, формирана по реда на чл. 290 ГПК (решение № 14 от 07.02.2014 г. по т. д. № 3489/2016 г. на ІІ т. о., решение № 42 от 20.07.2016 г. по т. д. № 3489/2016 г. на ІІ т. о. и др.). При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 269 ГПК и задължителната практика по приложението й. Нарушението се изразява в това, че без да е бил сезиран с изрично оплакване от банката-въззивник, решаващият състав е приел за недоказано обявяването на процесния кредит за предсрочно изискуем съгласно указанията в задължителната съдебна практика – т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Правилно, въззивният съд е преценил, че следва да приложи служебно посочения тълкувателен акт, независимо че същият е приет в хода на разглеждане на спора. Неправилно обаче не е съобразил обстоятелството, че за обявяването на предсрочната изискуемост на процесния кредит, който именно факт е посочен в тълкувателното решение като значим в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 417, т. 2 ГПК, на ищцовата банка не е била дадена възможност да ангажира доказателства, още повече, че при разглеждането на делото в първата инстанция изобщо липсва изготвен доклад по реда на чл. 146 ГПК и съответно разпределение на доказателствената тежест между страните по спорните по делото въпроси. Освен поради горното процесуално нарушение, настоящият състав намира, че въззивното решение е неправилно и поради извода на съда за неоснователност на иска по отношение на вноските с настъпил падеж, предвид липсата на диференциация на същите както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, така и в исковата молба. В хода на касационното производство е прието Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, в т. 1 на което е разяснено, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. В т. 2 на същия тълкувателен акт изрично е посочено, че разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. В мотивите към тази точка е указано, че няма пречка в заявлението, съответно в исковата молба да бъде посочено като основание неизпълнението на сключен договор за кредит и да бъде посочен общият размер на претендираната главница, като само възнаградителните лихви и лихвите за забава бъдат конкретизирани по период и размер. В случая, въззивният съд е приел, че е допустимо искът да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, в какъвто смисъл е и постановеното впоследствие тълкувателно решение. В противоречие обаче с указанията в т. 2 на същото е изводът му, че претеницята следва да бъде отхвърлена по отношение на вноските от главницата, чиито падеж е настъпил, предвид липсата на диференциация между падежираните и непадежираните вноски. Освен това, този извод е и необоснован, тъй като видно от приложеното към заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК извлечение от счетоводните книги на банката, ищецът е посочил конкретно вноските, за които твърди, че са били просрочени, т. е. с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението. С оглед изложените съображения, обжалваното решение е неправилно. Поради това същото следва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане, при което да бъдат отстранени допуснатите процесуални нарушения, констатирани в мотивите на настоящия акт, като се съобразят и постановките на приетото в хода на процеса Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС. При повторното разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по разноските за настоящата инстанция. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 и ал. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1934 от 10.08.2017 г. по т. д. № 921/2017г. на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: