П Р И С Ъ Д А № 156 гр. София, 23.06.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и трети юни две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретаря Кристина Павлова в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 107 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното: На основание чл. 354, ал. 5, изр. 2, вр. чл. 334, т. 2 и чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК ОТМЕНЯВА въззивно решение № 180/09.11.2015 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 141/2015 г., както и потвърдената с него присъда № 87/31.10.2011 г. на Варненския окръжен съд, НО, постановена по НОХД № 458/2009 г., в наказателно и гражданско осъдителните й части за престъплението по чл. 116 от НК, в частта относно заплащане на държавната такса и разноските, както и относно приложението на чл. 23, ал. 1 от НК, като вместо това П Р И С Ъ Д И : ПРИЗНАВА подсъдимия Н. Д. Н., [дата на раждане] в [населено място], обл. В., български гражданин, с висше образование, женен, неосъждан, ЕГН [ЕГН] за НЕВИНЕН в това, на 16.04.2007 г., в землището на [населено място], обл. В., в съучастие като подбудител и помагач с извършителите Г. С. Н., М. В. С. и И. Т. А., умишлено да ги е склонил и чрез съвети, разяснения, обещание за помощ след деянието, набавяне на средства и отстраняване на спънки, умишлено да ги е улеснил да умъртвят В. П. Е. и Д. И. П., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убитите и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 304 от НПК ГО ОПРАВДАВА по повдигнатото му обвинение по 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК. ОТХВЪРЛЯ предявените срещу подсъдимия Н. Д. Н. граждански искове от А. Б. Е., А. В. Е. и Б. Й. А. (наследници на пострадалия В. Е.), от Р. Й. П. и Ю. Р. П., действаща със съгласието на Р. П. (наследници на пострадалата Д. П.), за сумата от по 150 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, както и за сумата от 770 лв. имуществени вреди, претендирани от първите трима, ведно със законната лихва, считано от 16.04.2007 г., като неоснователни. ПРИЗНАВА подсъдимия ГАНИСЛАВ С. Н., [дата на раждане] в [населено място], обл. В., български гражданин, с висше образование, женен, неосъждан, ЕГН [ЕГН] за НЕВИНЕН в това, на 16.04.2007 г., в землището на [населено място], обл. В., в съучастие като съизвършител с М. В. С. и И. Т. А., както и с Н. Д. Н. - като подбудител и помагач, умишлено да е умъртвил В. П. Е. и Д. И. П., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убитите и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 304 от НПК ГО ОПРАВДАВА по повдигнатото му обвинение по 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. ОТХВЪРЛЯ предявените срещу подсъдимия ГАНИСЛАВ С. Н. граждански искове от А. Б. Е., А. В. Е. (наследници на пострадалия В. Е.) и Б. Й. А., от Р. Й. П. и Ю. Р. П., действаща със съгласието на Р. П. (наследници на пострадалата Д. П.), за сумата от по 150 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, както и за сумата от 770 лв. имуществени вреди, претендирани от първите трима, ведно със законната лихва, считано от 16.04.2007г., като неоснователни. ПРИЗНАВА подсъдимия М. В. С., [дата на раждане] в [населено място], български гражданин, със средно образование, женен, неосъждан, ЕГН[ЕИК] ЗА ВИНОВЕН в това, че на 16.04.2007 г., в землището на [населено място], обл. В., в съучастие като съизвършител с И. Т. А., умишлено е умъртвил В. П. Е. и Д. И. П., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убитите и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 20, ал. 2 от НК му НАЛАГА наказание лишаване от свобода в размер на 18 (осемнадесет) години, КАТО ГО ОПРАВДАВА да е извършил деянието в съучастие с подсъдимите Г. С. Н. и Н. Д. Н.. ПРИЗНАВА подсъдимия И. Т. А., [дата на раждане] в [населено място], български гражданин, със средно образование, женен, неосъждан, ЕГН [ЕГН] ЗА ВИНОВЕН в това, на 16.04.2007 г., в землището на [населено място], обл. В., в съучастие като съизвършител с М. В. С., умишлено е умъртвил В. П. Е. и Д. И. П., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убитите и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 20, ал. 2 от НК му НАЛАГА наказание лишаване от свобода в размер на 18 (осемнадесет) години, КАТО ГО ОПРАВДАВА да е извършил деянието в съучастие с подсъдимите Г. С. Н. и Н. Д. Н.. ОСЪЖДА подсъдимите М. В. С. и И. Т. А. да заплатят солидарно на А. Б. Е., А. В. Е. и Б. Й. А. по 150 000 лв. на всеки един от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, както и сумата от 770 лв. имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 16.04.2007 г. ОСЪЖДА подсъдимите М. В. С. и И. Т. А. да заплатят солидарно на Р. Й. П. и Ю. Р. П., действаща със съгласието на Р. П., по 150 000 лв. на всеки един от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 16.04.2007 г. ОСЪЖДА подсъдимите М. В. С. и И. Т. А. да заплатят държавна такса върху уважените граждански искове в размер на 30 000 лв. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. На основание чл. 23, ал. 1 от НК НАЛАГА на подсъдимия М. В. С. да изтърпи общо най-тежко наказание в размер на 18 (осемнадесет) години лишаване от свобода. На основание чл. 24 от НК УВЕЛИЧАВА наложеното му общо наказание с 2 (две) години, като определя общо наказание в размер на 20 (двадесет) години лишаване от свобода, което да се изтърпи в затвор при първоначален строг режим съгласно чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС. На основание чл. 23, ал. 1 от НК НАЛАГА на подсъдимия И. Т. А. да изтърпи общо най-тежко наказание в размер на 18 (осемнадесет) години лишаване от свобода. На основание чл. 24 от НК УВЕЛИЧАВА наложеното му общо наказание с 2 (две) години, като определя общо наказание в размер на 20 (двадесет) години лишаване от свобода, което да се изтърпи в затвор при първоначален строг режим съгласно чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС. ОСЪЖДА подсъдимите М. В. С. и И. Т. А. да заплатят направените пред ВКС съдебни разноски в размер на 1500 лв. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. МОТИВИ към присъда № 156/23.06.2016 г., постановена по наказателно дело № 107/2016 г. по описа на ВКС, ІІ, н. о. Касационното производство е по реда на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК и е образувано по касационни жалби и допълнения към тях, изготвени от защитниците на подсъдимите Н. Д. Н. (адв. Л. и Т.), Г. С. Н. (адв. Г.), М. В. С. (адв. Д.) и И. Т. А. (адв. А.), както и лично от първите двама, всички против въззивно решение № 180/09.11.2015 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 141/2015 г. След постановено второ отменително решение на ВКС, ІІІ н. о. (№ 141/12.05.2015 г. по к. д. № 1476/2014 г.) и проведено трето по ред въззивно производство, с атакуваното понастоящем въззивно решение Варненският апелативен съд е потвърдил изцяло присъда № 87/31.10.2011 г. на Варненския окръжен съд по НОХД № 458/2009 г., с която подсъдимите са били признати за виновни в извършване на следните престъпления: - за това, че на 16.04.2007 год., в близост до [населено място], обл. В., в съучастие помежду си (Н. Д. Н. - като подбудител и помагач, а И. Т. А., Г. С. Н. и М. В. С. – като съизвършители), отвлекли В. П. Е. и Д. И. П. с цел противозаконно да ги лишат от свобода, като деянието е извършено от повече от две лица и по отношение на две лица, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 и чл. 54 от НК – за Н. и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 от НК – за останалите трима подсъдими, на всеки един от тях е било наложено наказание 7 (седем) години лишаване от свобода, което да изтърпят при първоначален строг режим в затвор. Подсъдимите са били оправдани по първоначално повдигнатото им обвинение за проявена особена жестокост към отвлечените. - за това, че на 16.04.2007 год., в землището на [населено място], обл. В., в съучастие помежду си (подсъдимият Н. като подбудител и помагач, а подсъдимите Н., С. и А. – като съизвършители), умишлено умъртвили В. П. Е. и Д. И. П., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убитите и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и 3 вр. чл. 20 ал. 3 и ал. 4 и чл. 54 от НК – за Н., и вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 от НК – за Н., С. и А., на всеки един от тях е било наложено наказание доживотен затвор, което да изтърпят при първоначален специален режим в затвор. Подсъдимите са били оправдани по обвинението да са извършили убийството предумишлено. На основание чл. 23, ал. 1 от НК Варненският окръжен съд е наложил на всеки един от подсъдимите най-тежкото от така определените наказания, а именно доживотен затвор, постановявайки изтърпяването му при първоначален специален режим в затвор. На основание чл. 59, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК е приспаднал предварителното им задържане. С първоинстанционната присъда подсъдимите са били осъдени да заплатят солидарно на гражданските ищци А. Е., А. Е., Б. А., Р. П. и Ю. П. (действаща със съгласието на Р. П.), обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на по 150 000 лева за всеки от тях, ведно със законната лихва, считано от 16.04.2007 год., до окончателното изплащане на главницата, както и да заплатят на А. Е., А. Е. и Б. А. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 770 лв. за всеки от тях, ведно със законната лихва от деня на увреждането. В тежест на подсъдимите е било присъдено заплащане на направените по делото разноски. В касационните жалби и допълненията към тях са изтъкнати доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение по отношение на подсъдимите Н. и Н. и цялостното им оправдаване по повдигнатите две обвинения, респ. отхвърляне на уважените спрямо тях граждански претенции. По отношение на подсъдимите С. и А. се оспорва осъждането им за деяние по чл. 116 от НК, като се иска преквалификация по чл. 124 от НК или алтернативно намаляване на наказанието. С оглед процедурата по чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, по която се развива касационното производство и придадените правомощия на ВКС да действа като въззивна инстанция, по делото бяха събрани писмени доказателства, както и беше назначена и изслушана тройна СМЕ с конкретни задачи. В пледоарията по същество прокурорът от ВКП поддържа изцяло повдигнатите спрямо четиримата подсъдими обвинения и като отчита възраженията в касационните им жалби за неоснователни, предлага атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Частните обвинители и граждански ищци, лично и чрез повереника им – адв. С., също изразяват позиция за неоснователност на жалбите и молят за отхвърлянето им. Четиримата подсъдими, лично и чрез своите защитници (като за подсъдимия С. при участие на адв. В., преупълномощена от адв. Д.) поддържат доводите и исканията, направени в касационните жалби и допълненията към тях. В последната си дума подсъдимите Н. и Н. искат да бъдат оправдани. Подсъдимите С. и А. изразяват съжаление и молят за справедливост. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 и съобразно правомощията си по чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, намери следното: В жалбите на подсъдимите доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК са били мотивирани с допуснати процесуални нарушения, свързани с допустимостта, проверката и оценката на доказателствените източници, както и неспазване на дадени от ВКС указания във връзка с отстраняването на констатирани по същите въпроси нарушения. С особено значение се открояват възраженията за възпроизвеждане на неправилен подход от въззивната инстанция относно годността и оценката на резултати от прилагани СРС в друго производство (подслушани разговори на св. М. Ш. по прекратено вече ДП, водено за престъпление по чл. 255 от НК), приобщени по настоящото в нарушение на изискванията по чл. 177, ал. 3, вр. чл. 172, ал. 2 от НПК и въз основа на които са изграждани фактически изводи за намеренията на подсъдимия Н. по отношение на пострадалите. С не по-малко значение са и възраженията за приложения подход при проверката на процесуалната стойност и значение на показанията на анонимен свидетел № 4, съдържащи преразказ на станали му известни данни за събитията на 16.04.2007 г., използвани като единствено и решаващо доказателство за осъждането на подсъдимия Н. като подбудител и помагач за убийството на пострадалите, рефлектирало и върху отговорността на останалите трима подсъдими като изпълнители. Подробни аргументи са изтъкнати и относно неправилната оценка на дадените от подсъдимите обяснения, вкл. на Н., С. и А. пред въззивната инстанция, чиято достоверност не е била проверена задълбочено при съпоставка с други доказателства по делото и експертни изследвания. В резултат на това безмотивно са отхвърлени сочените от тях данни с оправдателно значение за липсата на участие на подсъдимия Н. и Н. в двете престъпления, а също и относно личното участие на подсъдимите С. и А. и сочените от тях обстоятелствата, при които пострадалите са починали, останали неопровергани от други доказателства по делото. Непроверени по надлежен начин са останали и обясненията на подсъдимия Н. за причината, поради която е предприел пътуване на юг от В., като по този повод са изтъкнати възражения срещу тълкуването на показанията на св. К.. Р. са множество възражения и относно оценката на информацията в приложени и експертно изследвани разпечатки от мобилните оператори, касаещи мобилната комуникация между подсъдимите и други свидетели – особено в контекста на годността им за установяване на съдържанието на разговорите, както и за точното местоположение на разговарящите лица, в каквато насока въззивният съд е правил фактически изводи. Проверявайки направените от касаторите възражения за допуснати процесуални нарушения, свързани с проверката и оценката на горепосочените доказателствени източници, ВКС намери, че те са основателни, което изисква предприемането на действия за поправянето им чрез ползване на придадените му съгласно чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК въззивни правомощия. Преди да стори това обаче ВКС счита за необходимо да отрази на първо място, че всички те са отражение на възприетия от въззивния съд принципно неправилен подход към охраната на фундаментални процесуални ценности като презумпцията за невинност и осигуряването й чрез тежестта на доказване, лежаща върху обвинението, както и необходимостта от предприемането на балансиращи мерки за компенсиране на ограниченията, които защитата търпи в случаите, когато е поставена в невъзможност да оспори и провери в същинския съдебен процес достоверността и надеждността на конкретни доказателства, явяващи се единствени или решаващи за осъждането на конкретните лица. Тези ценности гарантират справедливостта на процеса и служат като бариери за осъждане, особено когато обвинението е изградено върху доказателства със спорна и/или несигурна природа, било то поради особености на източника, който ги възпроизвежда, било то поради естеството на самата информация, която представя. Подходът към оценката на тези категории доказателствени източници демонстрира към какъв доказателствен стандарт се придържа решаващия съд за преодоляване на презумпцията за невинност - занижен, който да оправдава осъждане на всяка цена, дори и при съмнения относно вината на конкретните подсъдими или завишен, при който осъждането да се основава на сигурни и убедителни доказателства, като всяко съмнение се третира в полза на обвинените лица, чието основно предназначение е да не допусне осъждането на невинни. Съвсем очевидно е, че българският НПК споделя завишения доказателствен стандарт, който е възприет в различни вариации в модерните правосъдни системи в Европа. Така презумпцията за невинност се осигурява от тежестта на обвинителната власт да я обори чрез убедителни доказателства, непораждащи съмнения, като е без значение дали те са преки или съвкупност от косвени. При всички случаи, когато се разчита на несигурни по своята природа или източник доказателства, в действие следва да бъде приведено правилото за подкрепата им с други, за да е възможно не само да се повдигне валидно обвинение, но и да се постигне сигурно осъждане, изключващо съдебна грешка. За решаващия съд стои задължението внимателно да ги провери, като оцени освен техните характеристики от гледна точка на надеждност и достоверност, така и относителната им тежест и крайно значение при формиране на изводи както за конкретните факти за определени събития, така и като цяло за вината и отговорността на конкретното лице. Процесуалната история по настоящото дело, при която то достига до върховната инстанция вече за трети път, поставените от защитата възражения, които по съществото си са идентични или сходни на направените по-рано и по които ВКС е взел сериозно отношение, давайки нужните указания, демонстрира явно придържане към занижения стандарт на доказване и поредно осъждане въз основа на предположения в нарушение на изискванията по чл. 303 от НПК (за подсъдимите Н. и Н. относно престъплението по чл. 116 от НК), както и при игнориране на обясненията на другите двама подсъдими – С. и А., които не са били опровергани от обвинителната власт - досежно развитието на инцидента с пострадалите, механизма на причиняване на смъртта им, формата на вина и неучастието на първите двама. Всъщност, точно по тези фактически въпроси се наблюдава особено разместване на тежестта на доказване, тъй като още отнапред те са били основани върху предположения, изведени от доказателствени материали, които или са били недопустими (за обсъжданите от въззивния съд резултати от използвани в друго производство СРС, на базата на които са били изграждани изводи за намеренията на подсъдимия Н. по отношение на отвличането на пострадалите и съотнасянето им и към мотив за тяхното убийството), или със спорна годност, а и тежест, да установят по убедителен начин конкретни факти, като например едновременно присъствие на подсъдимите на мястото на престъплението или близко до него (разпечатките от мобилните оператори, на които въззивният съд многократно се е позовавал, въпреки че сам е признал, възпроизвеждайки части от експертните заключения, че те всъщност не информират за точното местоположение на абоната, водил съответния разговор, регистриран в системата). С достатъчно спорен характер е бил и най-важният доказателствен източник, въз основа на който е било прието, че подсъдимият Н. е разпоредил умъртвяването на пострадалите и то по твърдяния специфичен начин, а именно показания на анонимен свидетел, преразказал чуто от него относно поведението на Н. (било то от подсъдимите, неизвестно от кои, било то от други хора, също неизвестни). Освен скриването на самоличността на този свидетел (който не е очевидец, а преразказва данни, чути от други лица и поради това е деривативен, а не първичен доказателствен източник, като съобщените данни могат да се разглеждат само като косвени), то и последващият му отказ да свидетелства в закритата съдебна процедура, проведена при последното въззивно разглеждане, са поставили защитата, а и практически решаващият съд, пред невъзможност да ги провери и формира сигурни преценки за надеждност на източника и достоверност на заявленията му, а оттук и да определи каква е действителната им тежест, съотнесена към другите данни по делото. Сравнително смекченият стандарт, развит в практиката на Европейския съд за правата на човека през последните години Вж. за отсъстващите свидетели делото Al-Khawaja and Tahery v. United Kingdom, решение на Европейския съд по правата на човека от 15.12.2011 г., Голяма камара, пар. 118-165 и относимост на изискванията и към анонимните свидетели по делото Ellis, Simms and Martin v. United Kingdom , решение (по допустимост) на Европейския съд по правата на човека от 10.04.2012 г., пар. 75-78, приложени и в делото Sarkizov and Others v. Bulgaria, решение на Европейския съд по правата на човека от 17.04.2012 г., касаещ случай, при който показанията на анонимните свидетели дори не са единствени и с решаващо значение., информира, че ако все пак е допустимо в наказателното производство да се използват показания на отсъстващи или анонимни свидетели, то в случаите, когато те представляват единствено или решаващо доказателство за постановяване на осъдителна присъда и защитата е била лишена от възможност да ги оспори (било то към момента на първоначалния разпит, който може и да е в закритата фаза на процеса или на последващ етап в същинския съдебен процес, когато състезателността се разкрива в пълен обем и се очаква пороците от досъдебната фаза да бъдат ефективно компенсирани), решаващият съд следва да приложи стриктен подход. Поначало най-ефективният начин за преодоляване на дисбаланса от ДП е да се осигури възможност на подсъдимия и неговата защита да участва при разпита на съответното лице в открития съдебен процес. Тази балансираща мярка обаче може да не е винаги възможна, като тогава, за да се приложи в пълнота горепосочения стандарт, е необходимо значението на съответните показания (дали те са единствени и/или доколко са решаващи за виновността на съответното лице) и тяхната достоверност да бъдат внимателно оценени самостоятелно, както и в съвкупност с останалите доказателства, като се прецени тежестта и убедителността на тези, които ги подкрепят Вж. Al-Khawaja and Tahery v. United Kingdom, решение на Европейския съд по правата на човека от 15.12.2011 г., Голяма камара, пар. 118-165.. При оценката на показания на анонимни свидетели от особено значение е да се провери и дали са налице достатъчно причини за скриване на самоличността им, както и да се приложат процесуални механизми за адекватна оценка за надежността им Вж. Ellis, Simms and Martin v. United Kingdom , решение (по допустимост) на Европейския съд по правата на човека от 10.04.2012 г., пар. 76-78.. ВКС намира, че този доказателствен стандарт, който не е неизвестен на съдебната практика, не е бил приложен от Варненския апелативен съд. По незаконосъобразен начин въззивният съд се е произнесъл и по възраженията на защитата, касаещи приложението на чл. 177, ал. 3, вр. чл. 172, ал. 2 от НПК. От материалите по делото е видно, че за да обоснове подбудителското и помагаческото деяние на подсъдимия Н. (както за отвличането, така и за убийството на двамата пострадали), Варненският апелативен съд е приел, че само и единствено той е имал мотив, тъй като е бил особено уязвен от измамническото поведение на Е., засегнало не само имуществените му интереси, но и неговото честолюбие. Затова той е предприел действия, за да осигури идването му във В. с цел да осъществи лична среща с него. При извеждането на тези факти и особено за недобрите му намерения спрямо Е., апелативният съд се е позовал не само на показанията на св. М. Ш., И. Н. и В. (за разговори и срещи на 12 и 13.04.2007 г.) и на св. А. Е. (за посещението на подсъдимия Н. в С. близо седмица преди 16.04.2007 г.), частично потвърдени и от обясненията на самия Н., но и на подслушани със СРС разговори между Н. и Ш., както и на последния с други свидетели (в които подсъдимият е използвал нецензурни фрази, искал е да му бъде доведен човека и е заплашвал, че ще подпали чергите на посредниците, ако те не му съдействат). В хода на процеса защитниците на подсъдимия Н. са представяли аргументирани съображения за недопустимо приобщаване и ползване на резултатите от СРС, събрани по друго ДП по обвинение за престъпление по чл. 255 от НК, изтъквайки забраната за това, изводима както от чл. 172, ал. 2, така и по чл. 177, ал. 3 от НПК, разгледана в съгласие с пар. 65 от ПЗР на ЗИДНПК (ДВ., бр. 32/28.05.2010 г.). За да отхвърли тяхната основателност, въззивният съд преди всичко е изразил съмнение относно своята компетентност да ревизира съдебен акт, постановен в диференцирана процедура, но все пак е сторил това. Приел е, че макар действително разрешението да е било дадено въз основа на искане по повод разследването на престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. чл. 20, ал. 2 от НК по отношение на св. Ш. и друго лице (което не е нито тежко умишлено, нито е попада в кръга престъпления по чл. 172, ал. 2 от НПК), то след като прокурорът е посочил, че е имало данни и за престъпление по чл. 321 от НК, а и съдът е преценил/потвърдил тяхното наличие, не е имало пречка за използването им по настоящото дело. ВКС намира посочените аргументи за крайно несъстоятелни. На първо място - решаващият съд не само е компетентен да проверява годността на доказателствените средства, което включва проверка дали е спазена процедурата по тяхното създаване и използване, но е длъжен да върши това независимо от възраженията на защитата, а когато и такива са налице - да им предложи аргументиран и правно съобразен отговор. В случая отговор е даден, но той дълбоко се разминава с действителното съдържание както на самите документи, представени в разрешителната процедура, така и с процесуалните норми, които регулират материята и логичното им тълкуване. Повече от безспорно е, че прилагане на СРС за престъпление по чл. 255 е недопустимо, тъй като то не е тежко умишлено и не попада в категориите по чл. 172, ал. 2 от НПК, като това е приел по принцип и въззивният съд. Проверката на съдържанието на искането и на самото разрешение не оставят съмнение, че е поискано и дадено разрешение само за разследването на престъпление по чл. 255, ал. 3 от НК, което демонстрира, че в разрешителната процедура е допуснато нарушение, довело до прилагане на СРС за престъпление, за което това не е позволено. В този смисъл мобилната комуникация на св. Ш., а оттам и на други лица, като в тази връзка са били прихванати и разговорите му с подсъдимия Н., са били подслушвани незаконно. Това е пречка те да бъдат използвани не само в производството, по което са били незаконно разрешени (а то е и отдавна прекратено), но и по всяко друго, вкл. по реда на чл. 177, ал. 3 от НПК. Отразяването в искането на фразата, че по делото имало окраска по чл. 321 от НК е ирелеватно, тъй като ДП не е образувано за разследване на такова престъпление. В разрешителната процедура съдът е обвързан с параметрите на направеното искане и сам не може да преценява доколко са налице или липсват данни за друго такова, като например по чл. 321 от НК - данни за чиято окраска прокурорът е вписал, но пък ДП е било образувано единствено за разследване на престъпление по чл. 255 от НК. След като не е било допустимо ползване на СРС за престъплението по чл. 255 от НК, то това е недопустимо и за друго производство по реда на чл. 177, ал. 3 от НПК. В конкретния случай освен това не личи от съдържанието на разговорите да става въпрос за друго тежко умишлено престъпление, а най много за заканване по отношение на Ш. и другите посредници. На последно място - след като данните, получени при прилагане на СРС, са били събрани до влизане в сила на новата разпоредба на чл. 177, ал. 3 от НПК (ДВ., бр. 32/27.04.2010 г., в сила от 28.05.2010 г.), то съгласно пар. 65 от ПЗР на ЗИДНПК те не могат да се използват при предвидените в нея условия и ред. Следва да се добави още, че до 28.05.2010 г. и при действието на чл. 177, ал. 2 от НПК не е било допустимо използване на резултати от СРС, позволени по едно наказателно производство в друго, а единствено, когато те са били получени извън направеното искане по конкретното наказателно производство. В това се изразява и смисъла за въвеждане на новата разпоредба и стесняване на нейното приложение с пар. 65 от ПЗР на ЗИДНПК. Въз основа на изложените дотук разсъждения ВКС намира за основателни възраженията на защитниците на подсъдимия Н. за недопустимото използване на отделни части от подслушани разговори на св. Ш. (водени с подсъдимия Н., св. И. Н. и др.), споменати изрично в мотивите на въззивния съд и изграждане на фактически изводи въз основа на тях, било то за негативното отношение на Н. към пострадалия Е., било то за намеренията спрямо него. Затова и при формиране на фактическите констатации в настоящата присъда ВКС няма да ползва тези материали, които счита за негодни. ВКС намира за основателни и възраженията на защитата относно оценката на данните от разпечатките за водени разговори между подсъдимите или между тях и други свидетели (вкл. за тяхната последователност) и годността им да обусловят изводи за съдържанието на разговорите от една страна, а от друга – за точното местоположение на абонатите. По тези въпроси не са спазени указанията на ВКС в последното му отменително решение, които са имали предназначението да насочат въззивната инстанция да се придържа към по-стриктен стандарт за доказване на определени факти, въз основа на които се изграждат изводи за виновност и най-вече фактическите заключения да съответстват на действителното съдържание на източника, от който са почерпени. И съвсем накратко, че при данните от разпечатките, индентифициращи времето и участниците, както и базовите станции, не може да се казва какво те са си говорили или са се уговаряли. Несъобразяването с тези указания е довело до възпроизвеждане на констатираните нарушения, доколкото в определени части отразената за двете деяния фактология сякаш следва данните от телефонните разпечатки, като не става ясно доколко и за кои факти те са обвързани със съдържанието на провежданите разговори. За част от тях това е възможно при съпоставка с показанията на свидетелите, както и обясненията на подсъдимите, но за други очевидно не. С основание защитниците на всички подсъдими критикуват подхода на въззивната инстанция и спрямо дадените от тях обяснения и особено тези пред въззивното разглеждане, които не са изследвани задълбочено, но са отхвърлени като недостоверни, включително в частите за развитието на инцидента с пострадалите, механизма на причиняване на смъртта им, конкретното участие или неучастие на всеки един от тях, при липса на доказателства, които убедително да са служели за опровергаването им. Това е довело до поредно потвърждаване на осъждане на подсъдимите Н. и Н., чието участие в престъплението по чл. 116 от НК отнапред е почивало върху недостатъчна, а и несигурна доказателствена основа. Затова, след като проучи материалите по делото и извърши допълнителен собствен анализ на доказателствената съвкупност (изводима от валидно събраните до настоящия момент доказателствени източници и експертни заключения, вкл. това на назначената и изслушана СМЕ от вещите лица М., И. и Б.), ВКС намери следното: Относно престъплението по чл. 142 от НК В съществената им част установените факти, значими за изхода по това обвинение, са правилно изведени от доказателствените материали. По делото е установено, като това се потвърждава и при касационната проверка, че на 30.01.2007 г. в офиса на подсъдимия Н. била проведена среща, осъществена с посредничеството на св. Ш., на която св. И. Н. и А. В. му представили пострадалите Е. и П. и тяхното предложение за осигуряване на скрап от военната промишленост и спечелване на търгове в МО за рязане на военна техника, което било в сферата на търговските интереси на управлявания от този подсъдим холдинг от компании "Т.". Е. се представил като пълномощник на МО, а П. като негова секретарка. Сделката била сключена на следващия ден, като подсъдимият превел по сметката на фирмата на Е. поисканите му 30 000 лв. капаро. Изготвена била фактура, а Е. подписал и запис на заповед за гарантиране на вземането на Н.. След тази среща контактите между Е. и Н. продължили, като на два пъти последният му превел и две други суми - 6280 лв. за закупуването на бракуван катер и още 3600 лв. за тръжни книжа (вж. обяснения на подсъдимия Н. пред първата инстанция). Към средата - края на м. март 2007 г. подсъдимият Н. осъзнал, че е измамен, тъй като не само която и да е от сделките, за които бил платил, не се осъществила, но и Е. започнал да се крие и да не вдига телефона си. Ядосан от това развитие, той предприел от една страна легални мерки да си върне парите (снабдил се с изпълнителен лист за сумата от 30 000 лв.), а от друга - посетил дома на Е. в [населено място], където успял да се срещне със сина му - св. А. Е., на който предал предупреждението към баща му да престане да се крие и да връща парите или ще му се случи нещо лошо. Освен това подсъдимият Н. започнал да притиска и посредниците в сделката със скрапа - св. Ш., И. Н. и В., за да му съдействат да намери Е.. На 13.04.2007 г., около обяд, св. Ш. организирал среща, на която след идването на св. И. Н. и В., повикал и подсъдимия Н.. Той пристигнал с двама охранители и разгневено поискал "да му доведат човека", иначе ще държи тях отговорни за случая. Заплашил ги, че ще им подпали чергите. За да докаже, че Е. може да бъде намерен, св. И. Н. му се обадил по телефона и го попитал кога ще идва във В.. Уведомил го, че има и клиент за коментирана помежду им сделка с имот в [населено място]. Е. заявил, че ще идва в понеделник - на 16.04.2007 г. За същата дата той имал предварително уговорени и две други срещи - със св. Злати З. рано сутринта, а следобеда – със св. К.. Подсъдимият Н. и св. Н. се разбрали последният да му се обади, когато Е. пристигне във В., за да изпрати човек, който да види имота. Узнавайки за намеренията на Е. да пристигне във В., вкл. и да предлага имот в Б., подсъдимият Н. обсъдил ситуацията с подсъдимия Н. в петък вечерта. Възложил му да проучи офертата на Е. и ако е необходимо да огледа имота, за да провери дали има възможност чрез продажбата му да се възстановят парите на фирмата. В случай, че това не става – да намери начин парите да се върнат, вкл. да сплаши Е., като това стане с участието на подсъдимия М. С. и негов доверен човек. В следобедните часове в неделя - 15.04.2007 г., Е. пристигнал във В., придружаван от П. и се обадил на св. И. Н.. От своя страна той уведомил Н. за това, както му бил обещал. В късния следобед и вечерта подсъдимият Н. се свързал с подсъдимите С. и Н., предоставил им информацията за пристигането на Е. и заедно със св. И. Н. съгласувал провеждането на среща помежду им сутринта на 16.04.2007 г. пред училището, където той водел дъщеря си. На срещата дошъл подсъдимият Н., като в съседство го изчаквали подсъдимите С. и А. в син микробус, ползван за нуждите на семейството на първия при превозването на материали. Св. И. Н. се обадил на Е. и двамата се разбрали за времето и мястото на срещата по повод имота в Б. - в 9.30 ч. в сладкарница "Л." (на бензиностанцията на "Петрол" до стадион “С.”). Тъй като рано сутринта Е. и П. имали среща със св. З. и очаквали потвърждението за паричен превод от него, двамата закъснели за срещата, като уведомили за това св. И. Н.. След като двамата пристигнали около 10.37 ч., св. Н. представил Н. като кандидат купувач, без който и да е от тях да споменава връзката му с "Т." и подсъдимия Н.. Е. показал документите за имота в Б. и пълномощно да действа от името на МО, след което с Н. се разбрали да се проведе оглед. По общо съгласие било взето решение да пътуват с автомобила на Н., като този на Е. останал паркиран пред бензиностанцията. Междувременно, по пътя към Б., а и обратно, подсъдимият С. следвал приблизителния маршрут на Н. със синия микробус (а след него се движел подсъдимият А. със своя автомобил), като двамата поддържали постоянна мобилна връзка. При огледа на място Н. преценил, че имота "не става" - не може да послужи за компенсиране загубите на фирмата. Тогава, в съгласие с уговореното с подсъдимия Н., разкрил връзката си с "Т." и поискал връщане на парите. Е. се държал предизвикателно и Н. решил, че следва да приведе в действие варианта за сплашване чрез намесата на подсъдимите С. и А.. След като отпътували обратно за В., на отбивка при [населено място] подсъдимият Н. спрял автомобила, като там го чакали С. и А.. Двамата бързо извели пострадалите от автомобила на Н., нанесли им по един-два удара с дървена сопа/тип бухалка и ги вкарали в микробуса, където допълнително ги обездвижили - овързали ръцете и краката им с тиксо, както и поставили лепенки на устата им, за да не викат. След това подсъдимият Н. се отправил към офиса на фирмата във В., а подсъдимите С. и А. отпътували към района на [населено място], което място било по-уединено и познато на А.. Изложените дотук фактически обстоятелства в същината си са сходни и на приетите от въззивния съд. Доколкото обаче по част от тях защитата е излагала конкретни възражения, на които не е предложен отговор, както и са налице несъответствия между отразени факти и доказателствата, които да ги подкрепят, ВКС коригира и допълни фактическата обстановка. При формулиране на изводите си по фактите ВКС избегна цитирането на данни от телефонните разпечатки, освен в случаите, в които намери, че са налице убедителни доказателства, които да подкрепят съдържанието на регистрираните разговори. В мотивите си въззивния съд на няколко места е спекулирал относно съдържанието на разговорите, провеждани между подсъдимите, а и между някои от тях и св. И. Н., както и между него и пострадалия Е.. Това конкретно важи за разговорите между Н. и С., а и последвалия между С. и А. на датата 15.04.2007 г. - непосредствено след като св. И. Н. уведомил подсъдимия Н. за пристигането на Е. във В.. Заявено е, че в тези разговори той им е предавал информацията, получена от св. И. Н.. ВКС намира, че отразената последователност на разговорите сама по себе си не информира за съдържанието им, при отсъствие на данни за това в доказателствените материали, поради което и не следва да се отразява като установен факт. Другото място, на което въззивния съд е спекулирал е относно регистрирано обаждане на св. И. Н. сутринта на 15.04.2007 г. и последваща комуникация с подсъдимия Н., а после със С. и А. - относно непосредствените намерения на Е. да отпътува за В.. В показанията на св. И. Н., който е комуникирал с Е. преди обед на същата дата, не се съдържат такива данни. Предположение е и това какво точно са си говорили подсъдимите вечерта на 15.04.2007 г., след като е станало известно, че Е. вече е във В., основано на базата на провеждани последователни разговори помежду им, както и със св. Н.. Всъщност за това, че те са се уговаряли относно срещата на следващата сутрин информират не данните от телефонните разпечатки сами по себе си, а обясненията на подсъдимите Н., Н. и С., разгледани във връзка с показанията на св. Н., както и обективните им действия на следващия ден, за което се изложиха фактически данни. Извън обхвата на съдебните преценки ВКС остави резултатите от прилагани спрямо св. Ш. СРС - незаконни записи на разговорите му с различни лица, вкл. с подсъдимия Н., използвани в настоящото производство в нарушение на разпоредбата на чл. 177, ал. 3 от НПК. По този въпрос вече бяха изложени подробни съображения, поради което не е нужно тяхното преповтаряне. В тази връзка обаче следва да бъде пояснено, че данните относно поведението на Н. като заплашително и гневно, желанието му Е. да бъде доведен, в достатъчна степен се изяснява от показанията на св. И. Н., Ш. и В. (за срещата на 13.04.20017 г., както и от тези на св. Ал. Е. – при посещението на подсъдимия Н. в С. седмица преди 16.04.2007 г.), като именно те бяха поставени в основата на изводите по фактите по този въпрос. ВКС не сподели изводите на въззивната инстанция, че Е. е бил подмамен да дойде във В. по повод привидна сделка с имота в Б.. Поначало в основата на тези разсъждения са били поставени части от разговори между св. И. Н. и св. Ш., незаконно записани със СРС, за които се спомена, че е недопустимо да бъдат използвани в настоящото производство. И без тях обаче от показанията на св. И. Н., а и на св. В. и Ш., става ясно, че първият е използвал като повод за обаждането до Е. на 13.04.2007 г. намирането на човек за имота в Б.. Поводът за това обаждане обаче не е еднозначно на повод за примамване на Е. във В., което подсъдимият Н. да е провокирал. Чрез това обаждане св. И. Н. е демонстрирал от една страна, че Е. не се крие и може да бъде намерен, а от друга - да отклони подозренията от себе си, че е участвал в измамата със скрапа. Всъщност, обективният прочит на материалите по делото свидетелства, че решението на Е. да пътува за В. е било продиктувано не от заявлението на св. И. Н., че има човек за имота в Б., а и от други негови ангажименти - предварително уговорена среща рано сутринта на 16.04.2007 г. със св. З. и следобеда – със св. К., за което ясно ориентират показанията на тези свидетели. Не по-различни са и тези на св. Ал. Е., който след изчезването на баща му е търсел връзка с лицата, с които той е имал уговорени срещи. Данните за тези срещи фигурират и във фактическата част на обвинителния акт, приети са били от първата инстанция, но по неизвестни съображения въззивният съд не ги е съобразил. Независимо от отбелязаното дотук обаче, ВКС счита, че са налице достатъчно доказателства, че подсъдимият Н. се е възползвал от информацията за намеренията на Е. да идва във В., както и от това, че предлага имот за продажба в Б.. Именно по този повод е обсъждал и вариантите за поведение спрямо него с подсъдимия Н. в късния следобед – вечерта на 13.04.2007 г., в каквато насока са обясненията и на двамата. При формиране на фактическите изводи за развитието на случая, въззивния съд неоправдано е игнорирал обясненията на подсъдимите, в това число тези, които единствено информират кой какво е правил и защо на 16.04.2007 г., преди и около обяд. Всъщност, принципно верните констатации за причините на Н. да търси Е., защото не само е претърпял парични загуби, но и е бил уязвен от приложената спрямо него измама, създадената от него организация по какъв начин да се действа спрямо него, а придружаващата го П. - при определеното условие, че имота в Б. не става, възлагането на поръчката за изпълнение на подсъдимия Н., С. и А., добре се допълват и доизясняват от обясненията на подсъдимите. Така подсъдимият Н. ясно е заявил, че на него му е било възложено да проучи положението с предлагания от Е. имот в Б. (а и поначало той се е занимавал с тези въпроси, вкл. с длъжниците и начините за връщане на парите) и ако той не става за нуждите на "Т." и покриване на загубите, едва тогава да се премине към връщане на парите по някакъв начин, в случая както става ясно чрез сплашване с употребата на сила. С незначителни разлики в същия аспект са били и обясненията на подсъдимия Н.. Обсъждането им в съгласие с данните за обективно случилите се събития - проявен интерес на Н. към имота, пътуване до Б. и оглед на същия, липса на активност на С. и А. в този период, и в крайна сметка отвличането на пострадалите на връщане към В. при [населено място], напълно обяснява причините и мотивите за поведението на подсъдимите. К. оценка на горепосочените данни оправдава заключението, че планът за отвличането и сплашването на пострадалите е бил алтернативен и привеждането му в действие е било в зависимост от решението дали имотът в Б. може да служи за покриване загубите на фирмата. Затова ВКС счита за преекспонирани и несъответни на обективните доказателства, обсъдени по-горе, изводите на апелативния съд за инсцениран интерес към имота (фиктивни разговори/привидност на сделката), за да бъдат изведени пострадалите извън В. и отвлечени с цел последващо довеждане на среща с Н., към която той пък неистово се е стремял. Несъответни са те и в частта им, в която е заявено, че отвличането е могло да се случи и по пътя към Б., където обичайно се извършвали престъпления. Обясненията на подсъдимите Н. и Н. за причините, поради които е било извършено пътуването до Б., не се опровергава от други доказателства, а още по-малко от въведените от въззивната инстанция предположения за избора на мястото, времето и причините за отвличането. Това важи и за изтъкнатия аргумент за знание на подсъдимите Н. и Н., че продаваният имот в Б. бил собственост на МО и поради това не биха могли да търсят удовлетворение от тази сделка. По този повод е подминато, че в своята дейност пострадалият Е. е оперирал именно с имоти на МО, като е отделен въпросът, че данните за собствеността и самото предназначение на имота са могли да бъдат проверени при срещата с Н. и последващия оглед. Въззивният съд неоправдано е пренебрегнал обясненията на подсъдимите Н., С. и А. и относно конкретно извършените от тях действия след спирането на отбивката при [населено място], които не са били в противоречие с други доказателствени източници. Така, от една страна е приел, че пострадалите са били овързани с тиксо по начина, сочен от подсъдимите С. и А., както и че там върху тях е било упражнено физическо насилие. От друга страна обаче е посочил, че първо С. ги е заплашил с пистолет, а след това побоят е извършен и с участието на подсъдимия Н. – за тези обстоятелства съвсем очевидно липсват каквито и да са доказателства и отразеното в мотивите се явява произволно предположение. Извън това, следва да се отбележи, че в мотивите си първоинстанционният съд е отразил, че само С. и Н. са упражнявали насилие върху пострадалите, но не и Н., като за въведената промяна, при която и той е включен, въззивният съд не е изложил никакви съображения. Затова, като се има предвид, че обвинението не е ангажирало никакви доказателства, по какъв начин са се развили събитията при [населено място], като същевременно в тази част подсъдимите са давали обяснения и те не се опровергават от други доказателствени източници, то същите следва да бъдат възприети, което и ВКС направи. Изложеното не противоречи, а е в съгласие с данните за предварително съгласуваната с подсъдимия Н. роля на подсъдимия Н., която (след отпадане на варианта за удовлетворение от имота в Б.) е била да доведе пострадалите до очакващите ги С. и А., за да ги сплашат като наказание за причинените му неприятности в личен и имуществен план. Липсват доказателства, които да сочат, че мястото, към което са се отправили подсъдимите С. и А., за да продължат насилието върху пострадалите, е било предварително съгласувано и известно на подсъдимите Н. и Н.. В обясненията си подсъдимите С. и А. са заявили, че предложението за това е било направено от А., тъй като мястото му е било познато от детските години. Направените от ВКС корекции не рефлектират негативно върху изводите по същество за авторството и съдържанието на извършеното от подсъдимите съучастническо деяние, както и неговата правна квалификация. Изложените факти от въззивния съд с направените понастоящем корекции и допълнения, не оставят никакво съмнение, че макар и под условие (което е настъпило) подсъдимия Н. е поръчал отвличането на пострадалите, съгласувал е ролите на подсъдимите Н., С. и А., както и ги е улеснил, предоставяйки им информация за тяхното пристигане и движение на територията на [населено място], станала му известна от разговорите със св. И. Н.. Липсват доказателства той да им е предавал данни за автомобила, с който се движели и точно къде са били отседнали, какъвто аспект е бил отразен в съдържанието на помагаческото му деяние, необосновано възпроизведен във въззивните мотиви. По отношение на подбудителското деяние на подсъдимия Н. въззивният съд е изложил конкретни и убедителни съображения, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря в детайли. Мотивът на подсъдимия е ясно откроен, последователно са отчетени предприетите от него действия по издирване и довеждане на пострадалия Е. във В. (посещението на дома му в [населено място], разговорите и срещата на 13.04.2007 г. в офиса на св. Ш., отправените предупреждения и заплахи). Със съответните корекции от ВКС добре съобразена е и интензивната мобилна комуникация с останалите подсъдими след узнаване на намеренията на Е. да посети В. и в деня на самото му пристигане, които са съпоставени с реално предприетите действия от всеки един от тях на 16.04.2007 г. Като цяло крайните изводи не се оспорват от защитата на подсъдимите, с изключение на този, касаещ въпроса знаел ли е или не подсъдимият Н., че П. е придружавала Е., от чийто отговор зависи разрешението дали е имало ексцес по отношение на нейното отвличане. ВКС намира, че първоначалният умисъл на Н. действително е бил относим единствено към отвличане на Е. и то при условие, че вариантът за удовлетворяване от предлагания имот в Б. се окаже неуспешен, както и се е случило. При всички случаи обаче той е узнал, че П. го е придружавала и най-късният момент за това е след срещата между подсъдимия Н. и пострадалите в сладкарница „Л.”, на която е присъствал и св. И. Н.. След като е напуснал заведението, св. Н. го е уведомил, че „те” (като преди това говори за тримата) са отпътували за Б.. Обаждането му е регистрирано в 10.52 ч. Вярно е, че св. И. Н. изрично не е споменал в показанията си да е предал на Н., че и П. е била там. В проведените беседи със св. Г. обаче (обсъдени критично като производни, преразказващи данни, възприети от разговорите с подсъдимите Н. и Н., а и със св. И. Н., преди същите да имат процесуално качество и дори преди откриване на телата на пострадалите) той е посочил такива данни, като това е сторил и подсъдимият Н.. Подсъдимият Н. също не е прикривал, че и двамата пострадали са го измамили. Налице са още и данни, че непосредствено след отвличането, в 12.08 ч. Н. е разговарял с Н., както и още няколко пъти същия ден, като неизбежно го е информирал за промяната в първоначалния план и пристъпване към резервния, включващ отвличане и сплашване на двамата пострадали. Всъщност, изрично в обясненията си подсъдимият Н. е заявил, че докато се е връщал към В. подсъдимият Н. му се е обадил (като е налице такова входящо обаждане в 12.22 ч., регистрирано от БС – Ч.) и той му е съобщил, че имота в Б. не става. Всяко едно от тези изброени доказателства, по естеството си косвени, не е достатъчно, за да обоснове знание на Н. за това, че П. е била заедно с Е.. Разгледани съвкупно обаче, те свидетелстват точно в тази насока. При това положение ВКС счита, че подсъдимият Н. е съзнавал, че след като П. е била с Е., а спрямо него е следвало да се приложи плана за отвличане и сплашване, то действията на преките изпълнители ще се разпрострат и върху нея и е искал това да се случи. Затова липсва ексцес относно отвличането на пострадалата П. и възраженията на защитата в тази посока се приемат за неоснователни. Въз основа на установените фактически обстоятелства, проверени от касационната инстанция и коригирани в посочените по-горе части, материалният закон се явява правилно приложен с осъждането на подсъдимия Н. като подбудител и помагач, а подсъдимият Н. - като изпълнител, заедно с останалите двама (необжалвали въззивното решение в тази му част) в общото съучастническо деяние по чл. 142, ал. 2, т. 2 и 5, вр. ал. 1 от НК. Не се излагат други възражения по правната квалификация, които в настоящото производство да изискват подробен отговор, различен от дадения от въззивния съд. Липсват основания за ревизия на наложените на подсъдимите Н. и Н. наказания за престъплението по чл. 142 от НК, поради което и в тази част ВКС остави въззивното решение в сила. Относно престъплението по чл. 116 от НК За да потвърди осъждането и на четиримата подсъдими по това обвинение, въззивния съд е приел от фактическа страна, че след отвличането на пострадалите, подсъдимите С. и А. отпътували към "предварително уговорено място в района на [населено място], в района на устието на р. К.". В тази посока се отправил около 12.40 ч. и подсъдимият Н., след като сменил личния си със служебния автомобил, както и подсъдимия Н., като по пътя четиримата подсъдими постоянно комуникирали помежду си по мобилните телефони. Около 13.00 ч. всички се събрали "на неустановено в хода на разследването място в района на устието на р. К.". Там, подсъдимият Н. взел решение за умъртвяването на Е. и П., като бил избран и начина - да бъдат овързани с въже (тип "сицилианска примка") и тежести, и удавени в р. К.. Изпълнението било възложено на подсъдимите Н., С. и А.. След тези нареждания Н. се върнал в офиса си във В.. Подсъдимият Н. бил изпратен да осигури нужните въжета и тежести, а С. и А., заедно с пострадалите, се отправили към землището на [населено място], където останали да го чакат. В изпълнение на възложеното, около 13.30 ч. подсъдимият Н. отишъл в База-2 на "Т.", откъдето се снабдил с четири парчета плътно желязо с дължина около метър, които били нарязани и натоварени в багажника на служебния му автомобил. Макар да е пропуснато изложение по фактите относно въжета, от съдържанието на мотивите по-нататък се разбира (на л. 38), че Н. (или изпратено от него лице) е закупил 40 м. въже за 14 лв. от фирма "К.", за което била оформена стокова разписка с получател [фирма]. След като се снабдил с въжетата и тежестите, около 16 ч. подсъдимият Н. се върнал при С. и А.. Тогава, в "подготовка на изпълнението на избрания начин на умъртвяване, на Е. били нанесени два удара в тила с пистолет м. "Г.", поне един от които с основата на пълнителя. По същия начин подсъдимите процедирали и с П. - нанесли й удар в тила с цевта на пистолета". След това подсъдимите С. и А. "хванали овързаните тела на Е. и П., които били все още живи към този момент, и ги хвърлили в придошлите води на р. К.. С привързаните към тях тежести телата незабавно потънали и минути след това настъпила смъртта на В. Е. и Д. П.". Около 16.40 ч. тримата подсъдими напуснали мястото на престъплението, като Н. се върнал в офиса във В., където го очаквал подсъдимият Н.. С. и А. се прибрали по домовете си, а вечерта отишли в бар "Н." в землището на [населено място], където пренощували. Основните съображения, които въззивният съд е изложил в подкрепа на изводите си по тези факти и главно, за да обоснове подбудителското и помагаческото деяние на подсъдимия Н. са, че единствено и само той е имал мотив да се разправи с пострадалите. Той е издирвал Е., отправял е заплахи, че нещо лошо ще му се случи, организирал е довеждането му във В. под предлог среща за имота в Б.. Отвличането на двамата пострадали е било предприето не за да бъдат сплашени, а с цел довеждането им на среща с Н., към която той неистово се е стремял, за да осъществи своя лична вендета в отмъщение за това, че е бил измамен, а не за да търси финансово удовлетворение. Срещата при устието на р. К. се е състояла, тъй като е било установено присъствие на всички подсъдими на едно и също място в периода от време след 13.01 ч. до около 13.30 ч., за което свидетелствали данните от телефонната комуникация между подсъдимите и липсата на разговори помежду им в посочения период. На срещата при р. К. подсъдимият Н. взел инцидентно решение за умъртвяване на пострадалите и е разпоредил ликвидирането им, което било установено от защитен (анонимен) свидетел № 4. Подсъдимият Н. определил специфичния начин за умъртвяване на пострадалите и разпределил ролите на изпълнителите - привеждане в безпомощно състояние чрез нанасяне на по два удара с пистолет в тила (детайлите от оръжието оставили отпечатъци, установени при аутопсията и последваща СМЕ), овързване с въжета тип "сицилианска примка" и прикрепени към тях тежести (като въжетата и тежестите били осигурени от подсъдимия Н.) и хвърляне в р. К. от подсъдимите С. и А., докато са все още живи. Подсъдимият Н. мотивирал останалите трима подсъдими да изпълнят убийството по горепосочения начин поради лидерските си умения, респекта, който всявал в тях и служебната им зависимост. Въззивният съд е приел фактологията на деянието за доказана въз основа на данните от приложени СРС, свидетелстващи за недобрите намерения на Н. към Е., заплахите спрямо св. И. Н., В. и Ш., за да осигурят идването на Е. във В., създадената организация по отвличането, показанията на анонимен свидетел, съобщил чутото от други лица, а и от подсъдимите, че той е разпоредил убийството, които се подкрепяли от други доказателства - за инсцениране на срещата с Н., за проведена между подсъдимите и пострадалите среща край К. (на база данни от телефонни разпечатки за присъствие в този район), за намерените въжета и тежести, с които са удавени, при това докато са били живи, с оглед заключенията на СМЕ от ДП и пред въззивния съд, че смъртта им се дължи на удавяне, като в генезата може да е имало участие и задушаване поради начина на овързването им със "сицилианска примка". Обсъдил е обясненията на подсъдимите Н., С. и А. пред въззивната инстанция, като сравнявайки ги с тези пред първостепенния съд, е определил същите за „подобрена версия”, която се опровергава от другите доказателства по делото. ВКС не споделя описаната от въззивния съд фактология и мотивите, с които е обяснено участието на всеки един от подсъдимите в общото съучастническо деяние, касаещо убийството на двамата пострадали. Изводите му са основани от една страна върху недопустими доказателствени средства (за заплахи и недобри намерения на Н. спрямо Е. в незаконно записани със СРС разговори), които вече бе споменато, че се изключват от доказателствената съвкупност. От друга страна, те са продукт преимуществено на логически заключения и предположения в частта им за мотива за убийство (приравнен към този за отвличането), провеждането на среща край р. К. (което не се установява от телефонните разпечатки и мълчание на абонатите поради непровеждане на разговори в периода 13.00 ч. - 13.30 ч.) и предоверяване на показанията на анонимен свидетел, преразказал чуто от други лица, че подсъдимият Н. е разпоредил ликвидирането на пострадалите (което е единствено и решаващо доказателство по този въпрос, непроверено съобразно изискуемия стандарт за надеждност на източника и достоверност на съобщената от него информация). На последно място, изводите за участието на подсъдимите Н. и Н. в убийството на пострадалите категорично се разминава с дадените от тях обяснения и тези на подсъдимите С. и А. (във въззивното производство, вкл. и на Н.), които не се опровергават от други доказателства, независимо от преценката доколко вероятни или не са твърденията им за конкретния начин, по който пострадалите са починали - чрез задушаване след овързване и обездвижване с въжета при транспортирането им до района на [населено място], в какъвто смисъл е една от възможните четири причини за смъртта им (имобилизационна асфикция съгласно СМЕ, назначена и изслушана пред ВКС), установими при напредналото трупно разложение, в което състояние са били телата при намирането им на 14.05.2007 г. (на Е.) и на 22.05.2007 г. (на П.). Затова, след като обсъди събраните до настоящия момент допустими и относими към предмета на делото доказателствени източници, включително заключението на СМЕ, изготвено от съдебните медици М., И. и Б. и разясненията им в с. з. пред ВКС, настоящият съдебен състав прие за установено следното: На 16.04.2007 г., около и малко след 12.00 ч., след като пострадалите Е. и П. били отвлечени в района на [населено място] (по поръчка и въз основа на създадена организация за това от подсъдимия Н., което престъпление ВКС намери за несъмнено доказано), подсъдимите С. и А. се отправили към района на [населено място], за да ги сплашат чрез упражняване на насилие върху тях. Непосредствено след потеглянето и въпреки, че пострадалите били вързани с тиксо в областта на краката и китките, и с поставени лепенки на устата, двамата започнали да ритат в купето на микробуса. Този шум можел да издаде присъствието им там и да разкрие отвличането, поради което подсъдимият С. спрял микробуса и заедно с А. нанесли побой на пострадалите. За да не блъскат отново, те допълнително ги овързали "като пашкули" с намиращи се в автомобила въжета и потеглили в южна посока. През останалата част от времето до пристигането им в землището на [населено място] пострадалите не издавали шум, нито могли да се движат поради начина, по който били овързани. Подсъдимите също не проявили интерес към тяхното състояние. След като пристигнали в околностите на [населено място] и видяли присъствие на хора там, подсъдимите се отправили по черен път към друго място, което да е безлюдно и се озовали на брега на р. К.. Там свалили пострадалите и установили, че не мърдат. Махнали лепенките от устите им, но не ги развили от въжетата, нито свалили тиксото от глезените им. Като установили според своите възприятия, че пострадалите не издават признаци за живот, паникьосани от ситуацията двамата взели общо решение да изхвърлят телата в р. К., което и направили, без да се уверят напълно дали пострадалите действително са мъртви. Кратко време след това забелязали, че тялото на Е. изплувало, а след него и това на П.. Двамата влезли в реката, като установили, че там е плитко до кръста и има много плаващи дървета и храсти, и измъкнали телата на брега, мислейки че са живи. Тогава ги развили напълно от въжетата, но отново не свалили тиксото от глезените им. Пострадалите обаче не дошли в съзнание и в крайна сметка подсъдимите счели, че са мъртви. Подсъдимият С. се обадил на Н., който по това време бил в района на [населено място] и Б. Уведомил го за инцидента и поискал от него да му донесе четири плътни метални профили и допълнително въжета, за да потопят и скрият телата в р. К.. Подсъдимият Н. се отправил към База-2 на "Т.", намерил подходящите профили и разпоредил да бъдат нарязани с размери, побиращи се в багажника на служебния му автомобил и натоварени там, което работниците изпълнили. След това подсъдимият Н. изпратил друго лице да закупи 40 м. въже от магазин на фирма [фирма], за което била оформена стокова разписка с дата 16.04.2007 г. с получател [фирма]. След 15.30 ч. Н. се срещнал с подсъдимия С. в близост до [населено място] и му предал металните профили и въжетата. На това място изчакал подсъдимите да приключат с потапянето на телата. С. и А. прикрепили по две металните тежести около телата на пострадалите и ги овързали с две различни въжета (едното, използвано при връзването им в микробуса и другото - доставено от Н.). След това подсъдимият Н. отпътувал към база в П., а другите двама се върнали във В.. Привечер подсъдимият Н. уведомил Н. за трагичната развръзка. Междувременно, на 16.04.2007 г., от ранната сутрин подсъдимият Н. имал ангажименти в офиса на фирмата и до вечерта преимуществено пребивавал там. По повод развитието на случая с огледа на имота в Б. и последващото отвличане на пострадалите с цел сплашването им, той комуникирал единствено с подсъдимия Н., на който бил възложил контрола по изпълнението и връзката с подсъдимите С. и А.. След 12.30 ч. на същата дата подсъдимият Н. отишъл до кантората на адвокат В., с която имал предварителна уговорка за оглед на продаван от нейни клиенти имот в близост до ресторант "Н." при устието на р. К. Тъй като тя имала клиент от П., отказала да придружи Н., който решил сам да извърши огледа. В 12.50 ч. той провел разговор, прихванат от БС В./А., а в 12.52 ч. - от БС [населено място]/Звездица, ориентиращи за движение на абоната в южна посока. В 13.09 ч. св. В. му позвънила, за да попита дали се е справил с ориентирите за парцела. Входящото за Н. обаждане било регистрирано от БС [населено място]/К. Н., която обслужвала и района, където се намирал ресторант "Н.". В 13.00 ч. той получил входящо обаждане и от св. И. Н., регистрирано от същата БС. След като приключил с огледа той се отправил обратно към офиса си във В., където имал срещи. В 13.52 ч. вече бил във В., с оглед отразено обаждане в клетка В./Е., а в 14.00 ч. - в офиса си в клетка В./Е. На 14.05.2007 г., от водите на р. К. бил изваден труп на мъж, а на 22.05.2007 г. и труп на жена, които впоследствие били идентифицирани като В. Е. и Д. П., изчезнали на 16.04.2007 г., за което роднините им били подали сигнали в полицията в [населено място]. И двата трупа били овързани с въжета с прикрепени към тях метални греди. При последвалите аутопсии било констатирано напреднало трупно разложение, наличие на прижизнени травматични увреждания и белези за удавяне. В хода на съдебното производство по ВНОХД № 135/2013 г. е била изготвена и изслушана допълнителна СМЕ (приобщена и при последното въззивно разглеждане по ВНОХД № 141/2015 г.), при която експертите са обсъждали възможности за настъпване на смъртта от механична асфикция поради запушване на външните дихателни отвори и позиционна асфикция, които обаче не били възприети основно поради доминиращи белези за удавяне, в която връзка са посочили наличието на диатомеи в бъбреци, черен дроб и мозък и при двамата пострадали (независимо от това дали има такива в белите дробове) и течност от водорасли и диатомеи в сфеноидалния синус. В с.з. пред въззивния съд вещите лица са признали, че напредналото трупно разложение е пречка за установяване на механизма на смъртта, като въпросът е индивидуален за всеки случай. В конкретния имало изразени белези за удавяне в комбинация с механична асфикция. Пред ВКС беше назначена и изслушана СМЕ, изготвена от съдебните медици М., И. и Б., според които, с оглед напредналото трупно разложение и при двамата пострадали причините за смъртта могат да са четири: - механична асфикция от запушване на дихателните пътища с течност – удавяне - механична асфикция от притискане на външните дихателни отвори и шията при П. и външните дихателни отвори – при Е. - механична асфикция от пристягане на шията с примка - загърляне при Е. - и имобилизационна асфикция от притискане на снагата от омотаване с плътно пристягане с въжета на телата на двамата починали Смъртта може да е настъпила от всеки от гореизложените механизми поотделно, както и от комбинацията им. Обясненията на подсъдимите, в които са сочили по какъв начин са връзвали телата на пострадалите, не изключват по категоричен начин смъртта да е настъпила в резултат на имобилизационна асфикция (невъзможност за извършване на дихателни движения). В с. з. пред ВКС е допълнено, че макар и спорно в медицинската литература, след настъпване на смърт е възможно съществуването на неефективна сърдечна дейност. Типичните белези за имобилизационна асфикция (силна циноза на лицето – карминов отток), наблюдавани при пресни трупове, не могат да се забележат при трупно разложение. В заключение е изразено становище за невъзможност да се посочи една причина за смъртта поради настъпилото трупно разложение и заличаване структурата на органите. Така изложената фактическа обстановка ВКС прие на база коректно събраните от инстанциите по същество доказателства и експертни заключения (с изключение на посоченото за резултатите от СРС), в съчетание с изводите на СМЕ, назначена и изслушана пред ВКС. След проучване на обясненията на подсъдимите, дадени пред първата инстанция, както и във въззивното производство, ВКС прие, че заявените от тях обстоятелства относно причините и целта на отвличането, конкретно извършените от тях насилнически действия, довели до фаталния край на пострадалите, участието на подсъдимите С. и А. в това и респективно неучастието на подсъдимите Н. и Н., се подкрепят от една част от доказателствените материали или не се опровергават от тях, а в друга следва да бъдат възприети като израз на защитна позиция. В последната категория ВКС отчете дадените пред първата инстанция обяснения - относно липсата на знание както за отвличането, така и за убийството на пострадалите, които подсъдимите Н., С. и А. вече не поддържат във въззивното производство. Те повлияват и различни изводи за участието на подсъдимия Н. и Н. в двете престъпления. По въпроса относно отвличането на пострадалите ВКС вече изложи съображения и анализира доказателствата, които подкрепят заключението за общото им участие, респ. извършените от всеки един действия за постигане на съвкупния престъпен резултат. По отношение на участието им в убийството на пострадалите обаче, намери, че то е доказано само за подсъдимите С. и А.. На първо място ВКС счита, че тезата на обвинението, възприета и в последното въззивно решение, за отвличане на пострадалите с цел довеждането им на среща с подсъдимия Н. и провеждането на такава около устието на р. К. (в близост до [населено място] по обвинителния акт, което пък въззивният съд е променил на неизвестно друго място при устието на р. К. и последващо отвеждане до района на [населено място]), на която той е разпоредил умъртвяването им по специфичен начин, не е подкрепена от еднозначни и убедителни доказателства. Твърдението, че единствено подсъдимият Н. е имал мотив да иска смъртта и на двамата пострадали е в очевидно противоречие с откритостта и лесната проследяемост на действията на подсъдимите, както вечерта на 15.04., а и преди това, така и на 16.04.2007 г. (вкл. относно действията на Н. по снабдяване с въжета и тежести), което е довело до оправдаването им по обвинението за предумишлено убийство. Безусловно Н. е имал причини да иска отплата за създадените му неприятности в личен и имуществен план (повече от Е., отколкото от П.) след приложената спрямо него измама. Именно по този повод е искал довеждането на Е. във В., както и е възложил отвличането му като резервен вариант с упражняването на насилие, засегнало и П.. Доказателствената съвкупност, използвана за мотивиране на отвличането и налагането на побой обаче, по никакъв начин не сочи, че има отношение и към убийството. Накратко - това, че той е поръчал пострадалите да бъдат набити, не значи, че е искал и да бъдат убити, а още по-малко, че по някакъв начин е мотивирал другите подсъдими да му съдействат за това. След отпадане на обвинението за предумисъл, е била възприета тезата, безкритично и безмотивно споделена от въззивния съд, че умисълът за убийство е възникнал инцидентно на срещата при р. К.. ВКС счита, че в тази насока са налице само внушения и предположения, които дори и в минимална степен не оправдават подобно сериозно за съдбата на всички подсъдими заключение. Твърденията за проведена среща, при това на предварително уговорено и известно на всички подсъдими място, към което те паралелно едни от други се насочили, не са убедителни. Те са почивали върху данни от разпечатки за провеждани от подсъдимите (а и между някои от тях) разговори в периода след отвличането, и конкретно между 13.00 и 13.30 ч., регистрирани автоматично от базови станции, обслужвали района на устието на р. К.. Експертните изследвания (СТЕ на л. 43-66, т. 2 от инж. Д. И., допълнителна СТЕ на л. 46-49, т. 3 от инж. Д. И. и А. Т., и двете по НОХД № 485/2009 г., както и СТЕ от инж. Н. С. – л. 208-213 от ВНОХД № 135/2013 г., приобщена при последното въззивно производство по ВНОХД № 141/2015 г.) на тези данни и разясненията на вещите лица в с. з. обаче не подкрепят изводи за едновременно присъствие на абонатите на едно и също място, а само в района на съответните БС, което също е условно. Подреждането на разговорите индицира единствено за приблизителен предполагаем маршрут и нищо повече. Причините за това са подробно изложени от вещите лица и те накратко се свеждат до невъзможност да се определи местоположението на разговарящите по захвата от БС, тъй като те са с различен обхват (в извънградски условия до 35 км.), работят с различна променлива мощност и е възможно при претоварване, и по много други причини, да прехвърлят отчитането към друга БС (случаен захват). Уточнено е и че ако абонатът е в движение, мобилната комуникация ще бъде отчетена от БС, в която разговорът е започнал, независимо че приключването му е в района на друга клетка на мобилния оператор. Във въззивните мотиви апелативният съд само формално е отчел тези експертни констатации, очевидно поради указанията на ВКС по к.н.д. No 1476/2014 г., като независимо от това е потвърдил категоричната си позиция за осъществяване на срещата в определен период - този, в който между подсъдимите не са провеждани разговори (в смисъл, че присъствието им на едно място обезмисля поддържането на контакт по телефона). Причините да не се провеждат разговори в този период обаче може да са най-различни и да имат своето логично обяснение. В конкретния ден подсъдимият Н. изобщо не е имал комуникация с А., а със С. само рано сутринта, така, че ако между тях не имало разговори, в това не се наблюдава необичайност. Той е възложил задачата с пострадалите на подсъдимия Н. и е поддържал връзка само с него, но не толкова често, че да се изведе особен и постоянен интерес към развитието на ситуацията. Няколко разговора те са имали преди и около обяд, като през цялото време Н. е бил в офиса си във В., а Н. е пътувал натам след огледа на имота в Б.. В обясненията си той е заявил, че е уведомил Н. за развръзката с имота (респ. и за отвличането), по които въпроси ВКС вече изложи съображения. При пристигане на Н. в района на офиса във В. Н. вече е бил излязъл, като причината за това е срещата му с адвокат К., за която е дал конкретни обяснения и те се подкрепят от нейните показания, противно на изложеното от въззивния съд - че тя се е объркала за датата. В личния си тефтер той е отбелязал среща за обединяване на парцелите, св. К. е потвърдила, че той е дошъл в кантората й, за да отидат заедно да огледат имота, продаван от клиентите й. Тя е обяснила и причината, поради която е отказала да го придружи, като той е решил сам да се справи. Това обяснява присъствието му в района на устието на р. К., където в 13.09. ч. е получил входящо обаждане от св. К., което наред с предходното в 13.00 ч., са регистрирани от БС [населено място]/„К. Н.”, в района на която се намира и ресторант „Н.”. Липсват доказателства подсъдимият Н., а и Н., да са знаели къде точно С. и А. ще отведат пострадалите, за да изпълнят възложената им задача. Няма и такива, които да ориентират, че мястото при р. К. е било предварително уговорено. Единствените данни в тази посока са изводими от обясненията на С. и А. - че точно А. е предложил мястото, защото районът му е бил познат. В тази част те не се опровергават от други логично подредени и убедителни доказателства, поради което ВКС не намери причини да не ги възприеме. По делото отсъстват и доказателства всички подсъдими да са засичани едновременно от една и съща БС в района на устието на р. К.. Посоченото в първата СТЕ, че от 13.00 до 13.24 подсъдимите Н. и Н. са били в обхвата на БС [населено място]/„К. Н.”, не е достатъчно коректно. Видно от данните по разпечатките при проведените разговори, в 13.00 и 13.09 ч. само Н. е бил в обхвата на [населено място]/„К. Н.”. Същевременно, в 13.01 ч. подсъдимият Н. е бил в обхвата на [населено място]/”С.” на „М.”, като тогава е получил входящо обаждане от С., който се е намирал в района на клетка [населено място], на „Г.” ", с оглед ползваните от двамата различни мобилни оператори. В 13.14 ч. в обхвата на [населено място] е бил и И. А., получил входящ SMS. Едва в 13.24 ч. подсъдимият Н. е бил засечен от клетка [населено място]/„К. Н., а в 13.29 ч. - С. в клетка „Ш.”. Всичко това само допълнително потвърждава (с всички условности относно обхвата на БС и липсата на възможност да удостоверят действително местоположение на абонатите), че четиримата подсъдими не са били по едно и също време заедно. Доколкото обаче са налице данни, че Н. и С. по едно и също време са се намирали в горепосочените клетки около [населено място], ВКС прие, че след инцидента с пострадалите двамата са осъществили личен контакт. Това е в съгласие и с данните за възложената на Н. задача във връзка с отвличането на пострадалите и контрола по изпълнението й, респ. поддържане на връзка с изпълнителите. На тази среща С. е обяснил какви точно профили му трябват и именно поради това Н. е търсил подходящи такива и се е забавил с рязането им в база-2 на "Т." във В.. Но дори да можеше да се приеме, че такава среща е имало, което е само едно предположение (за възможност, без да е сигурно, че тя е реализирана), изградено върху друго предположение (мотив за лична саморазправа на среща с тях, към която той неистово да се е стремял, но пък не се е възползвал при налични много други възможности за това същия ден преди и около обяд, а и дори предната вечер, узнавайки за пристигането на Е. във В.), то отсъстват доказателства подсъдимият Н. да е разпоредил умъртвяването на двамата пострадали. Такова доказателство обвинението е изтъквало, че се е съдържало в показанията на защитен свидетел № 4 и което въззивната инстанция е възприела, без да положи нужните усилия да провери неговата надеждност и достоверността на информацията, която е изложил (отразена в разпита му на 20.06.2008 г. - л. 170, т. 1, папка 4 от ДП), рискувайки постановяването на тежка присъда. ВКС счита, че защитеният свидетел не е надежден и на него не може да му се вярва. Видно е, че неговият разпит е бил проведен на 20.06.2008 г. или повече от една година след събитията на 16.04.2007 г. и около месец след ареста на подсъдимите С. и А. (на 26.05.2008 г.). В показанията си той е заявил „Познавам обвиняемите по делото. Аз, както и други хора, сме запознати с воденото разследване. Не мога да кажа кога научих подробности, тъй като ще ми се разкрие самоличността, но за случая знам следното:”, както и „Известно ми е, че обвиняемите по делото са споделяли подробности за случилото се и с други хора, между които съм и аз. Всъщност нещата, които разказах съм ги чувал и от други хора, които не са обвиняеми по делото”. П. на този свидетел за чутото (от подсъдимите, неизвестно кои, като се има предвид, че са четирима и никой от тях не е сочил подобни данни, както и от други хора) се свежда накратко до това, че месец преди случката подсъдимият Н. е наел И. и М. да извършат побой на жертвите, а относно случката – че Г. е направил постановка, като е извикал двете жертви по повод някаква сделка. Било уговорено И. и М. да чакат на определено място извън града, където Г. ще спре под някакъв предлог, като там им бил нанесен побой, те били отвлечени и отведени на място близо до р. К.. По предварителна уговорка там ги чакал Н., побоят продължил и в един момент той казал отвлечените лица да се ликвидират и си тръгнал. След това отвлечените били отново бити от тримата и са давени, вързани с въжета и метални тежести. Не са известни причините за скриване самоличността на този свидетел, а още по-малко са известни такива, които да оправдават продължаване на това състояние. Дълги години свидетелят не е бил намиран, за да се проведе разпит в съдебното производство и да се даде възможност на защитата да ги оспори в състезание с обвинението. След последното отменително решение на ВКС и потвърждаване на становището за недопустимо прочитане на показанията на защитения свидетел № 4 от ДП, а и основаване на присъдата върху тях (тогава не само анонимен, но и отсъстващ), обвинителната власт го е намерила и е осигурила явяването му в закрито с. з. на 02.07.2015 г. Уведомила е апелативния съд предния ден, изненадвайки защитата, оказала се в затруднение да се подготви за разпита в закритата процедура. Независимо от това, разпитът е проведен и от съдържанието му е видно, че защитеният свидетел не желае да дава показания. След прочитане на дадените на ДП, той нито ги е потвърдил, нито ги е отрекъл - буквално е отговорил, че нищо не желае да казва и отговаря, не желае да дава показания. Изложените дотук данни сочат, че ако за скриването на самоличността на този свидетел може да е имало някакви основание преди 8 години, то към настоящия момент това положение трудно може да бъде оправдано, независимо от заявленията му, от които пък не личи той да е застрашен. Макар да не е ясно какви са притесненията за разкриване на самоличността му пред апелативния съд, то от показанията му на ДП се разбира, че това се свързва с времето, когато е научил подробности за случая. Съвсем очевидно е още, че анонимният свидетел практически не е потвърдил изявленията от прочетения му разпит. Това, съпоставено с невъзможността да се провери дали той няма някакви зависимости и поради това особен интерес да предостави въпросните уличаващи показания - било то поради някаква връзка с разследването, за което сочи, че е запознат, било то поради някакви отношения с подсъдимите или някой от тях, както и че показанията представляват преразказ на чута информация (по-голямата част от която е била разпространявана в медийното пространство - в този смисъл са разпечатки от медийни публикации за случая, представени от защитата), пречи този свидетел да се определи за надежден, а казаното от него да се окачестви за достоверно. В този смисъл предубеждаващият ефект на тези свидетелски показания е по-голям, отколкото действителната им процесуална стойност, като поставянето им в основата на осъдителна присъда е непремерен риск, повлиял негативно върху важна процесуална ценност, каквато е презумпцията за невинност. Противно на соченото в решението на апелативния съд, показанията на анонимния свидетел не се подкрепят и от никакви други доказателства. Изявленията за чутото, че Н. е разпоредил убийството на пострадалите, не намира никаква доказателствена съвместимост и действително може да се определи като слух, като именно в това се състои предубеждаващият им ефект, довел до ангажиране на отговорността на този подсъдим. Съобщеното за т. нар. постановка за срещата с подсъдимия Н., свързана с огледа на имота в Б., не се подкрепя от доказателствената наличност, за което вече се изложиха достатъчно мотиви. Възлагането на поръчката за отвличане месец преди това не кореспондира на приетите факти, че това е станало в периода след като Н. е узнал за намеренията на Е. да пътува за В.. Данните за трикратно нанасян побой също не отговаря на констатираните при пострадалите прижизнени увреждания, които не са значителни. От друга страна, намерените трупове, наличието на въжета и тежести, а също и констатации за удавяне, са все данни, които не са били неизвестни към момента на разпита на анонимния свидетел, особено като се има предвид знанието му за воденото разследване и медийната известност на случая. Няма доказателства за проведена среща на мястото, където пострадалите са умъртвени. Всъщност, първоначалната теза на обвинението, че това е станало при [населено място], е претърпяла промяна в съдебната фаза (след отпадане на предумисъла за убийство), за да се стигне до среща на неустановено място около устието на р. К., която пък, както се спомена, не се потвърждава от данните по разпечатките от мобилните оператори. Никакви доказателства не подкрепят заявленията на анонимния свидетел, че тримата подсъдими (Г., М. и И.) са отвели двете жертви на място при р. К., където Н. ги е чакал. Въз основа на обясненията на подсъдимите, които дори намират опора в данните за времето и маршрута им на юг от В., е установено, че след отвличането при [населено място] те са се разделили, като Н. се е върнал в офиса във В., а С. и А. са се отправили към землището на [населено място]. Едва по-късно подсъдимият Н. също е отпътувал в южна посока към база в [населено място], а независимо от него и по друг повод и подсъдимият Н., но към района на р-т "Н.". Данните за участие на подсъдимия Н. в насилието при отвличането на пострадалите също противоречи на изводите по фактите, които ВКС направи по този въпрос. Всъщност, коректният прочит на материалите по делото не разкрива никакъв мотив за убийството на пострадалите. Такъв не може да се изведе и от психологичния профил на подсъдимия Н., разгледан в комплекс с данните за неговия семеен и обществен статус, които самостоятелно и в тяхната взаимовръзка да определят недвусмислено, че той е бил готов да рискува хазартно и въз основа на инцидентна емоция целия си живот, изграден до този момент. Същото да стори и подсъдимият Н., имал същия статус (а и С. и А., които тогава са градили основите на живота си), които безпрекословно да удовлетворят внезапното желание на своя работодател да умъртвят по чудовищния начин, (описан в обвинителния акт) две лица, с които не са имали никакви отношения. Само това е достатъчно да внесе значителни съмнения относно действителното развитие на събитията на 16.04.2007 г., представено в обвинителния акт и да породи необходимост от по-взискателна проверка, към която несъмнено е насочвало двукратното връщане на делото за ново разглеждане от ВКС. В светлината на изначало неубедителната версия на обвинението ВКС съпостави и оцени обясненията на подсъдимите, основно на Н., С. и А., дадени във въззивното производство и намери, че в по-голямата им част те не се опровергават от други доказателствени източници. Всъщност за множество обстоятелства те са и единствени. Това важи както за казаното от тях за механизма на отвличането, така и за този, при който е била причинена смъртта на пострадалите. С. и А. не са прикривали, че те са нанесли удари при качване на Е. и П. в микробуса, както и че са упражнили допълнително насилие, за да преодолеят опитите им за съпротива. Във всички СМЕ, вкл. изслушаната от ВКС, е потвърдено наличието на прижизнени увреждания, причинени от удари с твърди предмети, някои от които със специфичен детайл и съответен отпечатък върху тъканите. Става въпрос за констатираните и при двамата по две разкъсно-контузни рани в тилната област с оскъдни кръвонасядания около тях, които може (без това да е категорично) да са били нанесени с части от оръжие, като например притежавания към онзи момент от подсъдимия С. пистолет м. "Г.". Липсата на посочената категоричност, както и напредналото трупно разложение, което експертите са пояснили, че оказва влияние и може да промени първоначалния вид на уврежданията, не дадоха основание на ВКС да приеме (в различие от въззивния), че подсъдимите са удряли пострадалите точно с това оръжие. То може да е било и друго от същия вид или предмет, носещ характеристиките на отпечатъка. На пострадалите обаче са били причинени и други наранявания, като тяхната последователност не може да бъде определена. При Е. те са били повече и са локализирани по лицето, главата, гръдния кош и глезените, а при П. - по гръдния кош и бузите на лицето. С оглед на всичко това следва да се приеме, че експертните констатации на медиците потвърждават съобщените от подсъдимите данни за упражнено насилие, локализацията на уврежданията и тяхната тежест, която максимално е довела до привеждането им в безпомощно състояние. Данните за състоянието, в което са намерени телата на пострадалите, а именно с вързани с тиксо глезени и остатък от тиксо по една от ръцете на П., също кореспондират на признанията на С. и А.. ВКС не намира основание да не възприеме за достоверни и заявленията им, че кратко време след изхвърлянето на телата, едно след друго те са изплували. Първоначалните констатации на вещите лица от допълнителната СМЕ (назначена по ВНОХД No 135/2013 г.), че това е медицински невъзможно, поначало са споделени и от заключението на СМЕ пред ВКС, но в с. з. експертите не са изключили напълно възможността за изплуване, ако телата са били едно върху друго в плитчина или са се закачили за нещо, като в тази насока подсъдимите са сочили, че е имало плуващи храсти и други обекти, носени от течението. ВКС възприе признанията на подсъдимите С. и А. и в главната им част, касаеща начина, по който пострадалите са починали. Двамата са твърдели, че за да попречат на пострадалите да ритат в микробуса, са спрели, нанесли са им удари и са ги овързали плътно с въже (по тялото и шията), което се е намирало там. Както и че при пристигането в околностите на [населено място] до р. К., са установили, че те не мърдат и считайки ги за мъртви, са ги хвърлили във водата. Впоследствие след изплуването им, С. се е свързал с Н. и е поискал да му достави четири плътни метални профила, за да потопят и скрият телата, което се потвърждава напълно от предприетите от него действия, подкрепени и от свидетелските показания на работниците в База-2 на „Т.”, както и експертни заключения за морфологично сходство между намерените метални тежести, с които са били привързани телата и метални остатъци в базата. ВКС намери още, че обясненията на подсъдимите С. и А., в частта им относно използването на въжета за връзване на пострадалите, намерени в микробуса, не противоречат на останалите доказателствени материали. На 16.04.2007 г. служител на фирма „К.” е оформил стокова разписка за закупуването от [фирма] на 40 м. въже на стойност 14 лв. Мостра от продадено въже на друг клиент на 13.04.2007 г. (св. К.) е констатирано, че е сходна с едно от въжета, с които са били вързани пострадалите (обект № 1, иззет при аутопсията на Е. и обект № 3, доброволно предадено от св. К.) и се различава от обект № 2 по цвета на влакната от пълнежа (експертиза по протокол № 07/БТМ от 30.07.2007 г.) Допълнителна техническа експертиза (на л. 103-108 от НОХД № 458/2009 г.) е констатирала, че едно от намерените въжета е на 14 части с обща дължина 19.14 м., а другото е с ненарушена цялост и с дължина 22.59 м., като и при двете диаметърът е 6 мм. Св. К. К. е сочил в показанията си, че е продавал въжета от макари от по 200-300 м., като всеки път въжето е идвало с различен цвят. Посочил е на кого още е продавал, като при разследването св. Н. К. е предал доброволно първо 20 м. въже, а по-късно още 20 м., използвано като мостра за сравнение с въжетата, с които пострадалите са намерени вързани. Всички тези данни насочват, че въжетата, свалени от труповете на пострадалите, са от различни партиди и общата им дължина надхвърля закупените 40 м. по стоковата разписка с 1. 73 м., в каквато насока защитата е изтъквала възражения. В този смисъл, не може да се отхвърли вероятността подсъдимите да са използвали един тип въже при връзването на пострадалите в микробуса, впоследствие използвано за прикрепване и на металните тежести към един от труповете, което е различно по своите специфики от това, което допълнително е доставил Н. и с което е било привързано тялото на другата жертва. Хипотезата за разтягане от напън не е изключена, но пък при такова положение не би се запазил диаметърът на въжето, а в конкретния случай същият е останал 6 мм. В такъв смисъл е и писмото от Химико-технологичния и металургичен университет – С. (на л. 205, т. 3 от НОХД № 458/2009 г.), където е посочено, че здравината на полипропиленовите въжета почти не се променя под действието на сладка и морска вода, както и че относителното удължение при скъсване е над 200% и при продължително престояване в напрегнато състояние е възможно остатъчно удължение при разтоварване, но това е свързано с намаляване на диаметъра. Обясненията на подсъдимите С. и А., в частта им относно описания начин, при който пострадалите са починали, не се опровергават категорично и от медицинските заключения. В хода на процеса и преимуществено на база СМЕ за аутопсиите и допълнителната СМЕ, назначена от първата инстанция, е отстоявана позицията за удавяне, обоснована с наличието на диатомеи в бъбреци, черен дроб и мозък при двамата пострадали (независимо от това дали има и в белите дробове) и течност с водорасли и диатомеи в сфеноидалния синус. Обсъждана е и възможност за механична асфикция поради запушване на външните дихателни отвори (тиксо и вързани крайници) и позиционна асфикция, но при положение, че се изключи удавянето, за което е имало изразени признаци при аутопсията. Според назначената от ВКС СМЕ всички тези причини са възможни, наред с имобилизационна асфикция, вследствие на обездвижване на телата на пострадалите, както и комбинация между тях. Интерпретацията на медицинските констатации и особено тези по последната СМЕ пред ВКС и съпоставката им с обясненията на подсъдимите, налага извода за вероятност на изложеното от тях за начина, по който пострадалите са починали - чрез задушаване вследствие плътното им връзване с намерените в микробуса въжета и обездвижване в периода на транспортирането им до района на р. К.. Същевременно, доколкото подсъдимите не са проявили достатъчно грижа да се уверят, че действително те са починали, а са побързали в паниката си да изхвърлят телата им в реката, впоследствие изплували, мотивира ВКС да отчете и немалката вероятност (при непълноценно дишане и сърдечна дейност, незабележима от непрофесионалисти), двамата пострадали тогава и да са се удавили, с което се обяснява наличието на единични диатомеи във вътрешните им органи и сфеноидалния синус. Това развитие на събитията и конкретните причини за настъпване смъртта на пострадалите обаче не повлиява изводите за липсата на участие на подсъдимите Н. и Н. в убийството. По този въпрос обясненията на подсъдимите С. и А. са категорични и липсват основания за тяхното отхвърляне. Н. е бил уведомен за случая след като деянието се било довършено и същият няма принос в изпълнението, което да е уговорено предварително с останалите двама, за да носи евентуално отговорност за помощта, която е оказал с доставянето на железните профили и въжета, с които са били овързани и потопени труповете на пострадалите. Отговорност не би могъл да носи и подсъдимият Н., който е узнал за трагичната развръзка вечерта, когато Н. го е уведомил. Въз основа на приетата фактология ВКС намери, че подсъдимите Н. и Н. следва да бъдат изцяло оправдани по обвинението за участие в престъплението по чл. 116 от НК, както и да бъдат отхвърлени насочените към тях граждански претенции. Следва още да се отмени приложението на чл. 23 от НК и заплащането на държавната такса и разноски. Същевременно ВКС намери, че независимо от променените факти отговорността на подсъдимите С. и А. правилно е ангажирана и за престъплението по чл. 116 от НК, поради което и възпроизведе осъдителния диспозитив за двамата, като съответно ги оправда за съучастието с Н. и Н.. Умъртвяването на пострадалите е извършено чрез привеждането им в безпомощно състояние, обездвижване с поставянето на лепенки на устата и крайниците и допълнително плътно връзване на тялото и около врата с въжета. В резултат на този комплекс от действия се е стигнало до задушаването им, което те пряко не са целили, но са се отнесли безразлично, оставяйки жертвите за продължително време в това обездвижено състояние, затруднило дишането и довело до настъпването на мъчителна смърт. След констатиране на липсата на признаци за живот според техните ограничени възприятия и без дори да освободят жертвите от пристегнатите въжета (което са сторили след изплуването), подсъдимите панически са се освободили от телата им, което ги характеризира и като особено жестоки, независимо, че извън деянието те не са били такива. В този аспект ВКС приема, че убийството е реализирано при наличие на квалифициращите признаци особено мъчителен начин и особена жестокост. Безспорно, в случая е извършено изключително тежко престъпление, като жертвите са две и при умъртвяването им дейците са действали при горепосочените квалифициращи обстоятелства. Не може обаче да не се отчете, че умисълът за убийство не е пряк, а евентуален, като тази форма обуславя и по-различно отношение към наказанието, което следва да им бъде наложено. Съобразявайки този важен аспект на деянието и отчитайки в нужната степен голямата продължителност на наказателното производство, вече повече от 9 години, а не на последно място относително добрите характеристични данни за личността им и семейното им положение, ВКС намери, че за пълноценното постигане на всички цели на наказанието по чл. 36 от НК на С. и А. следва да се наложи наказание в размер на 18 години лишаване от свобода. В същия размер следва да се определи и общото наказание по чл. 23, ал. 1 от НК с оглед извършено престъпление и по чл. 142 от НК. Оттук ВКС отчете, че този общ размер не е достатъчен за нуждите от ефективно и строго наказание при данните за извършените две тежки престъпления, поради което и постанови неговото увеличаване с две години или в общ размер за изтърпяване от 20 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор. ВКС намери този подход за допустим, тъй като и в посочения увеличен размер наказанието на двамата подсъдими се явява по-леко от наложеното им с присъдата, потвърдена от въззивния съд, а именно доживотен затвор, чието решение беше отменено. Не се налага и корекция на присъдените обезщетения в полза на гражданските ищци, платими понастоящем солидарно само от подсъдимите С. и А., с оглед осъждането им за престъплението по чл. 116 от НК. По изложените съображения ВКС постанови присъдата си. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.