2 Р Е Ш Е Н И Е № 330 гр. София, 17.11. 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2780 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г.д. „П.” на Министерството на вътрешните работи (ГД „ПБЗН” на МВР) срещу решение № 650/05.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 952/2013 г. на Плевенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение № 1149/28.06.2013 г. по гр. дело № 1664/2013 г. на Плевенския районен съд, са уважени предявени от В. К. Л. срещу жалбоподателя искове, квалифицирани по чл. 252, ал. 1 от ЗМВР от 2006 (сега – отменен) и по чл. 86 от ЗЗД, като жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца сумата 17 325 лв., представляваща обезщетение в размер на 15 месечни възнаграждения, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.04.2013 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 511.05 лв., представляваща лихва (обезщетение) за забава върху главницата за периода 18.12.2012 г. – 03.04.2013 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото. За да уважи предявените по делото искове, въззивният съд е приел за установено по делото, че през периода 01.08.1995 г. – 11.08.2011 г. ищецът е работил в системата на гражданска защита, която през този период е имала различни административно-организационни форми към различни министерства и други ведомства. До 01.11.2001 г. ищецът е заемал различни длъжности по трудово правоотношение, а считано от тази дата – като държавен служител по служебно правоотношение, което е било прекратено на 11.08.2011 г., поради навършване на пределна възраст за служба в МВР – 60 години. За да достигне до решаващия си извод по делото, че на ищеца се дължи обезщетение по чл. 252, ал. 1 от ЗМВР от 2006 (отм.) в размер на общо 16 месечни възнаграждения (а не само на едно, каквото му е изплатено преди завеждането на иска), т.е. – за всичките прослужени от ищеца 16 години и 13 дни в системата на гражданска защита, въззивният съд е приел, че приложими в случая са нормата на чл. 253, ал. 2 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), нормата на § 64 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/24.11.2009 г.), както и нормата на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.). В тази връзка въззивният съд се е позовал и на мотивите към решение № 163/13.03.2012 г. по адм. дело № 1090/2011 г. на Административния съд (АС) – [населено място], където е прието, че целият период 01.08.1995 г. – 11.08.2011 г. съставлява осигурителен стаж, действително изслужен от ищеца в системата на гражданска защита, независимо че не целият стаж е прослужен в системата на МВР. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушения на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Жалбоподателят развива подробни съображения за неправилност на изводите на въззивния съд за приложение в случая на разпоредбите на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), на § 64 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/24.11.2009 г.) и на чл. 253, ал. 2 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), на извода, че Главна дирекция „Гражданска защита” (ГД „ГЗ”) на МВР е правоприемник на Главна дирекция „Национална служба „Гражданска защита” на Министерството на извънредните ситуации (ГД „НСГЗ” на МИС), както и че неправилно окръжният съд се е позовавал на мотивите към посоченото решение на административния съд. Доводите в касационната жалба се поддържат и доразвиват в хода на устните състезания. Ответникът по касационната жалба – ищецът В. К. Л., в отговора на жалбата, в хода на устните състезания и в писмена защита излага подробни съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 865/30.06.2014 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по материалноправния въпрос, има ли обратно действие нормата на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), в сила от 01.07.2012 г., относно служебни правоотношения, които са прекратени преди влизането й в сила, и конкретно – във връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.). Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по така поставения по делото материалноправен въпрос намира следното: Съгласно тълкуваната норма на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), стажът, придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. Нормата е материалноправна и тъй като изрично не й е придадено обратно действие, тя е приложима само занапред във времето, считано от влизането й в сила на 01.07.2012 г. (§ 70 от ПЗР към същия ЗИДЗМВР, обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.). Поради това, установената с тази нова материалноправна норма, правна фикция относно стажа на визираните в нея служители от МВР (тези по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР, обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.) е приложима само за заварените служебни правоотношения, но няма действие спрямо служебните правоотношения, които вече са били прекратени преди посочената дата 01.07.2012 г. на влизането й в сила. Тълкуваната правна норма няма връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) и след влизането й в сила на 01.07.2012 г. Това е така, защото тя установява фикция относно стажа по ЗДСл и по КТ (съответно – служебен и трудов) на визираните в нея служители от МВР (тези по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР, обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), като го определя за такъв, като при един и същи орган по назначаване, респ. – работодател; докато съгласно разпоредбите на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), от значение за възникването на вземане и за размера на обезщетението при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР са единствено реално прослужените години на длъжностите, изброени изчерпателно в ал. 1 на чл. 253, а именно: като държавен служител в МВР по същия ЗМВР от 2006 г. (сега – отменен), като държавен служител – офицер, сержант или гражданско лице по отменения ЗМВР от 1997 г., като служител по отменения § 19 от ПЗР на ЗИДЗИН (обн. в ДВ, бр. 73 от 1998 г.) или на военна служба без приравнения трудов стаж, както и този приравнен трудов стаж, но само при наличие на предпоставките по ал. 2 на чл. 253 – когато прекратяването на служебното правоотношение е поради пенсиониране и последните 13 години и 4 месеца са прослужени на длъжности по ал. 1. От друга страна, при проследяване законодателната уредба на осъществяваната от страна на държавата дейност по гражданска защита на населението, се установява, че тази дейност е преминавала в течение на времето към различни държавни ведомства и органи, като във всички случаи между тях е налице универсално правоприемство, включващо и такова по чл. 87а от ЗДСл и чл. 123 от КТ, т.е. – при запазване на служебните и трудовите правоотношения със служителите в системата на гражданска защита. Съгласно сега действащия ЗМВР от 2014 г., понастоящем тази дейност се осъществява от ГД „ПБЗН” на МВР, която съгласно § 10, § 5 и § 6 от ПЗР на същия ЗМВР от 2014 г. е универсален правоприемник на едноименната ГД „ПБЗН” на МВР по отменения ЗМВР от 2006 г. Последната, съгласно § 92 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 88/2010 г.), е универсален правоприемник на Г. „Г.” (ГД „ГЗ”) на МВР, която е била самостоятелно юридическо лице след 25.12.2009 г. (след влизане в сила на изменението на чл. 10 от ЗМВР от 2006 г., обнародвано в ДВ, бр. 93/2009 г.), като дотогава тя е нямала такава правосубектност – такова е самото МВР, но не и неговите главни дирекции. Съгласно § 63 и § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), МВР от своя страна е универсален правоприемник на закритото МИС, преди това с наименование М. на държавната политика при бедствия и аварии (МДПБА), което е осъществявало дейността по гражданската защита на населението най-вече чрез своята Главна дирекция „Национална служба „Гражданска защита” (ГД „НСГЗ”) и други дирекции и териториални звена, които също не са били самостоятелни юридически лица. В смисъла на изложеното дотук е и тълкувателно решение № 10/2014 г. по тълк. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно чл. 1, ал. 2 от ПМС № 137/06.06.2006 г. и § 4 от ПЗР към него, МИС (преди това с наименование МДПБА) е универсален правоприемник на Държавната агенция „Гражданска защита” към Министерския съвет (ДА „ГЗ” към МС), а последната от своя страна, съгласно чл. 1, чл. 3 и чл. 4 от ПМС № 53/02.03.2001 г. и § 1 от ПЗР към него, е универсален правоприемник на служба „Гражданска защита на Република България” към министъра на отбраната, която с § 1, т. 2 от ПМС № 237/21.12.1999 г. (респ. – с чл. 2а (нов) от ПМС № 162/10.08.1999 г.) е била преобразувана в самостоятелно юридическо лице към министъра на отбраната, като дотогава същата е нямала такава правосубектност и е била в системата на Министерството на отбраната (МО). При осъществяването на поредицата от тези универсални правоприемства в течение на последните 15 години, в резултат на законодателни промени трудовите и служебните правоотношения на служителите в системата на гражданска защита, съгласно чл. 123 от КТ и чл. 87а от ЗДСл са преминавали към различни държавни учреждения и държавни органи, съответно – техни работодатели, респ. – органи по назначаване, което не е ставало по волята на страните по тези правоотношения, а ex lege. При това положение следва да се приеме, че действителната воля на законодателя не е била тези служители, които без прекъсване са служили в системата на гражданска защита през този продължителен период от време, да получат при прекратяването на последното им служебно правоотношение с МВР – при действието на ЗМВР от 2006 г. (отм.), единствено и само обезщетението, полагащо им се съгласно чл. 252 и чл. 253 от този закон, като бъдат лишени от съответното обезщетение, което те биха получили по КТ или по ЗДСл, ако не бяха тези универсални правоприемства, настъпили независимо от волята на страните по тези правоотношения. Приемането на такова тълкуване на закона би поставило тези дългогодишни служители от системата на гражданска защита в неравностойно положение спрямо другите служители по трудово, респ. – по служебно правоотношение. По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че в тези случаи на прекратяване на служебните правоотношения с МВР на тези служители от системата на гражданска защита, се дължи не само обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), а и разликата – в съответния брой заплати – до пълния размер на съответното обезщетение, което те биха получили по ЗДСл или по КТ – в зависимост от вида на правоотношението им (служебно или трудово) до преназначаването им в МВР, от основанието за прекратяването на правоотношението с него и от наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на съответното обезщетение съгласно съответната правна норма от ЗДСл или от КТ, действала към момента на прекратяването на служебното правоотношение с МВР. С оглед на това следва да се приеме и че когато такъв служител претендира по съдебен ред обезщетение по повод прекратяването на служебното му правоотношение с МВР, като основава иска си на твърдения за прослужени без прекъсване от него години в системата на гражданска защита, както като служител в МВР (в неговата ГД „ПБЗН”, респ. – ГД „ГЗ”), така и като служител по служебно или трудово правоотношение в посочените по-горе държавните учреждения – универсални праводатели (МИС, МДПБА, ДА „ГЗ” и пр.), то този иск за заплащане на обезщетение има своята правна квалификация (правно основание) не само по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), а и по съответната разпоредба от ЗДСл или от КТ, приложима към момента на прекратяването на служебното правоотношение с МВР и съобразно твърденията за наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на обезщетението, изложени в исковата молба. При така възприетото разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, при извършената проверка правилността на обжалваното въззивно решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: По вече изложените съображения, неоснователно е оплакването в касационната жалба за неправилност на извода в обжалваното въззивно решение, че МВР – в лицето на неговата ГД „ГЗ” (чийто правоприемник в крайна сметка е ответната ГД „ПБЗН” на МВР – сега жалбоподател) е универсален правоприемник, включително по смисъла на чл. 87а от ЗДСл и чл. 123 от КТ, на МИС (преди това с наименование МДПБА) – в лицето на неговата ГД „НСГЗ”. Този извод следва от разпоредбите на § 63 и § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), както е прието и в посоченото по-горе тълкувателно решение № 10/2014 г. по тълк. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС. Основателни са обаче останалите оплаквания на касатора за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон. В противоречие с възприетото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, окръжният съд е приел, че приложима в случая е нормата на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), която няма обратно действие и няма никакво отношение към предпоставките за възникването и размера на обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.). Тъй като ищецът не е прослужил последните 13 години и 4 месеца на длъжности по чл. 253, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), то неправилно въззивният съд е приел, че приложима в случая е и разпоредбата на чл. 253, ал. 2 от ЗМВР от 2006 г. (отм.). Приетият за установен в мотивите към влязлото в сила решение № 163/13.03.2012 г. по адм. дело № 1090/2011 г. на АС - [населено място], осигурителен стаж на ищеца през процесния и по настоящото дело период 01.08.1995 г. – 11.08.2011 г., също няма никакво отношение към дължимостта на претендираното от ищеца процесно обезщетение. По изложените по-горе съображения, въззивният съд неправилно е споделил и правната квалификация на предявения по делото иск, дадена от първоинстанционния съд – само по чл. 252, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. (отм.). Тъй като допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния закон не налагат повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, на основание чл. 292, ал. 2 от ГПК въззивното решение следва да се отмени и правният спор по делото да се реши по същество от настоящата касационна инстанция. В исковата молба се твърди и от писмените доказателства и заключението на вещото лице по делото се установява, че в течение на целия процесен период 01.08.1995 г. – 11.08.2011 г. ищецът без прекъсване е заемал по трудово, а след това и по служебно правоотношение различни длъжности в системата на гражданска защита, както следва: През периода 01.08.1995 г. – 01.04.2001 г. ищецът е заемал по трудово правоотношение длъжностите „главен специалист по превантивна дейност”, „инспектор по превантивна дейност”, „инспектор по гражданска защита” и „старши експерт РХБЗ и екология” в отдели „Гражданска защита” на областните администрации – Л. и П., и същевременно – в поделение 13250 на МО. През периода 01.04.2001 г. – 01.11.2001 г. ищецът е заемал също по трудово правоотношение длъжността „главен инспектор” в дирекция „Гражданска защита” – област П. на ДА „ГЗ” към МС. През периода 01.11.2001 г. – 01.07.2006 г. ищецът е заемал вече като държавен служител по служебно правоотношение длъжностите „главен инспектор” и „главен инспектор по РХБЗ” в отдели „Управление при кризи” и „Гражданска защита” на дирекция „Гражданска защита” – област П. на ДА „ГЗ” към МС. През периода 01.07.2006 г. – 28.12.2009 г. ищецът е заемал също като държавен служител по служебно правоотношение длъжността „главен инспектор по РХБЗ” в отдели „Гражданска защита”, „Гражданска защита и ОКИЦ” и „Планиране и превантивен контрол” на дирекция „Гражданска защита” – област П. към ГД „НСГЗ” на МДПБА, след това – МИС. През периода 28.12.2009 г. – 11.08.2011 г. ищецът е заемал като държавен служител в МВР – също по служебно правоотношение длъжностите „инспектор по ГЗ” и „инспектор по ЗН” в областни управления „Гражданска защита” – П. и „Пожарна безопасност и защита на населението” – П. на ГД „ГЗ” и ГД „ПБЗН” на МВР. Служебното правоотношение между ищеца и ответната ГД „ПБЗН” на МВР е прекратено на основание чл. 245, ал. 1, т. 1 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) – поради навършване на пределна възраст за служба в МВР - 60 години, считано от 11.08.2011 г., считано от която дата ищецът е придобил и право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Със заявление вх. № 4002/18.12.2012 г. до министъра на вътрешните работи ищецът е поискал да му бъде изплатено процесното обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение, като такова му е изплатено към 16.01.2013 г., но само в размер на една брутна заплата от 1 155 лв. – на основание чл. 252, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. (отм.). При тези обстоятелства по делото – след като ищецът има общо 9 години, 9 месеца и 10 дни, прослужени като държавен служител, от които 1 година, 7 месеца и 14 дни – като държавен служител в МВР по ЗМВР от 2006 г. (отм.), то – по вече изложените съображения при отговора на поставения по делото материалноправен въпрос, на него му се дължи, не само вече изплатеното му обезщетение в размер на една брутна заплата от 1 155 лв. – на основание чл. 252, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), а и – разликата в размер на още осем брутни заплати, т.е. – сумата 9 240 лв. – до пълния размер на обезщетението по чл. 106, ал. 3, изр. 1 от ЗДСл (в редакцията на разпоредбата след ДВ, бр. 95 от 2003 г. и преди ДВ, бр. 100 от 2011 г., действала към датата на прекратяване на служебното правоотношение на ищеца) от девет брутни заплати – 10 395 лв., което ищецът би получил, ако не бяха настъпилите по силата на закона, независещи от волята на страните по служебното правоотношение, правоприемства по чл. 87а от ЗДСл, подробно посочени също по-горе. С оглед на това, предявеният по делото главен иск следва да бъде уважен за сумата 9 240 лв., ведно с претендираната от ищеца законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаването на исковата молба – 03.04.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. За времето, прослужено от ищеца по трудово правоотношение, съгласно същата разпоредба на чл. 106, ал. 3, изр. 1 от ЗДСл (в посочената й редакция - ДВ, бр. 95 от 2003 г.), обезщетение не се дължи (в този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 488/21.07.2010 г. по гр. дело № 531/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС), поради което предявеният по делото главен иск следва да се отхвърли за разликата над сумата 9 240 лв. до пълния му предявен размер от 17 325 лв., присъден от въззивната инстанция. Акцесорният иск по чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД, предявен по делото, също е частично основателен. В течение на процесния по този иск период – от датата на писмената покана, получена от ответника на 18.12.2012 г., до датата на подаването на исковата молба в съда – 03.04.2013 г., ответникът е бил в забава на плащането на дължимата главница от 9 240 лв., поради което дължи на ищеца и обезщетение за тази забава, чийто размер, определен от съда съгласно чл. 162, предл. 1 от ГПК – с помощта на софтуерен счетоводен продукт, възлиза на сумата 275.93 лв. Акцесорният иск следва да се уважи за тази сума и следва да се отхвърли за разликата до присъдения от въззивния съд размер от 511.05 лв. Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, и претендираните и направени от последния разноски в производството пред трите съдебни инстанции по делото за заплатени държавна такса, възнаграждение на вещото лице и адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважаваната част от предявените искове, а именно – сумата 1 412.30 лв. Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните от последния разноски в производството пред трите съдебни инстанции по делото, направени за заплатени държавни такси, както и за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърляната част от предявените искове, а именно – сумата 2 116.99 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 650/05.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 952/2013 г. на Плевенския окръжен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Г. „П.” на Министерството на вътрешните работи да заплати на В. К. Л. следните суми: сумата 9 240 лв. (девет хиляди двеста и четиридесет лева), представляваща неплатена част от обезщетение, дължимо на основание чл. 252, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) и чл. 106, ал. 3, изр. 1 (в редакцията - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) от ЗДСл, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.04.2013 г. до окончателното й изплащане; сумата 275.93 лв. (двеста седемдесет и пет лева и деветдесет и три стотинки), представляваща обезщетение за забава за периода 18.12.2012 г. – 03.04.2013 г., дължимо на основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД; и сумата 1 412.30 лв. (хиляда четиристотин и дванадесет лева и тридесет стотинки), представляваща разноски по делото, дължими на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК; като ОТХВЪРЛЯ предявените от В.. К. Л. срещу Г.я „П.” на Министерството на вътрешните работи, искове за разликите, съответно: над сумата 9 240 лв. до сумата 17 325 лв. и над сумата 275.93 лв. до сумата 511.05 лв.; ОСЪЖДА В. К. Л. да заплати на Г. „П.” на Министерството на вътрешните работи сумата 2 116.99 лв. (две хиляди сто и шестнадесет лева и деветдесет и девет стотинки), представляваща разноски по делото, дължими на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.