12 Р Е Ш Е Н И Е № 180 гр. София, 05.11.2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ при участието на секретаря Албена Рибарска изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1885/2018 година. С определение № 253 от 12.06.2018 г. по ч. гр. дело № 1884/2018 г. е съединено за общо разглеждане гр. дело № 1885/2018 г. и ч. гр. дело № 1884/2018 г. на ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав трето отделение, като делото се разглежда под номера на първото – гр. дело № 1885/2018 г. на ВКС, гражданска колегия, състав на трето отделение. Производството по чл. 290 ГПК е образувано по касационни жалби - № 1672/06.02.2018 г. на ЕТ „Светослав Илчовски“, гр. Кнежа, представляван от управителя С. Б. И. и № 2390/20.02.2018 г. на В. Т. И. и П. С. И., двете жалби по регистъра на Окръжен съд – гр. Плевен подадени против решение № 14 от 13.01.2018 г. по гр. дело № 828//2017 г. на ПОС /Плевенски окръжен съд/. Всеки от ответниците по касация оспорва жалбата на насрещната страна. ВКС, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: По касационна жалба № 1672/06.02.2018 г. на ЕТ „Светослав Илчовски“, гр. Кнежа: Касационната жалба има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която съдът е потвърдил решение № 96 от 26.06.2017 г. по гр. дело № 217/2016 г. на КРС /Кнежански районен съд/ в частта, с която първоинстанционният съд е уважил исковете на В. Т. И. и П. С. И. против касатора за по 100000 лв., обезщетения за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите от 16.10.2014 г. до окончателното им изплащане, като е присъдил разноски и държавна такса. ПОС, след като е анализирал фактите по делото е стигнал до заключението, че по делото е доказана трудова злополука, настъпила на 16.10.2014 г. около 6 часа на пътя – гр. Криводол- [населено място], в местността „Прийово“, на 3 км. преди [населено място]. По твърденията в исковата молба са били приети за доказани фактите, очертаващи увреждането, а именно, че при изпълнение на възложена от ответника по исковете работа - разтоварване на посевен материал от влекач с прикачено към него ремарке, вследствие преобръщане на самосвалното ремарке, загуба на напречна устойчивост спрямо рамата на превозното средство е бил затиснат намиращият се наблизо С. И., който е починал, поради механична асфикция от притискане на гръдния кош и корема, довела до остра сърдено – съдова недостатъчност. Решаващият състав е изложил съображения за наличие на трудово правоотношение между касатора и С. И., които е извел от приетото по реда на чл. 60, ал. 1 от КСО разпореждане № 66 от 23.01.2015 г. на Териториално поделение – П. към НОИ /Национален осигурителен институт/. В мотивите на въззивното решение е обсъдено постановление по чл. 405а, ал. 1 КТ, с което е обявено съществуването на трудово правоотношение между С. П. И. и ЕТ „Светослав Илчовски“, гр. Кнежа, като след констатиране висящност на съдебно – административен спор, образуван по жалба на ЕТ „Светослав Илчовски“ против издаденото постановление, отхвърляне жалбата на ЕТ „Светослав Илчовски“ с решение № 119 от 18.04.2017 г. по административно дело № 582/2016 г. на Административен съд – Враца, с която се е претендирала нищожност на административния акт и последващо обжалване на съдебното решение пред Върховен административен съд, пред който производството е било висящо към времето на разглеждане на въззивното дело по настоящия спор, въззивният съд е обосновал разбирането си за естеството на посочените административни актове – разпореждане и постановление като стабилни административни актове, установяващи към 13.01.2018 г. /дата на постановяване на второинстанционното решение/ първата от предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по исковете по реда на чл. 200, ал. 1 КТ – трудова злополука с пострадалия С. П. И., на 16.10.2014 г. при работодател ЕТ „Светослав Илчовски“. Развити са съображения за неоснователност на възражението, предявено от ответника по исковете по чл. 201, ал. 2 КТ, въз основа на писмени доказателства – преписки на ТП на НОИ, гр. Враца и гр. Плевен, показания на свидетелите К. К. и О. Б., съдебна автотехническа експертиза, писмените доказателства за общ инструктаж, инструкция за безопасна работа при товаро – разтоварна дейност с автомобили и ремаркета, Наредба № 12/30.12.2005 г. на министъра на ТСП. По – конкретно ПОС е мотивирал съображения, съгласно които не всяко нарушение на правилата за безопасност на труда /в случая хипотезата, визирана в чл. 33 от Закона за здравословни и безопасни условия на труда, обсъдена от състава на въззивната инстанция във връзка с протокол № 5/30.12.2014 г. на комисия на ТП – В. към НОИ/ обуславя приложение на чл. 201, ал. 2 КТ, а само поведение на работника, при което не е положил грижа, каквато и най – небрежният работник би положил в конкретната обстановка. Съображенията на съда са изведени от липсата на доказателства за проведен специализиран инструктаж, липсата на възможност С. И. да предвиди фактите, обсъждани от вещото лице от съдебната автотехническа експертиза за механизма на злополуката. ВКС, състав на ІІІ г.о. е допуснал касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на въззивното решение по правни въпроси, изчерпателно отразени в определение № 860 от 11.12.2018 г. и формулирани, както следва: „Следва ли да се ангажира отговорност на ответника-работодател по реда на чл. 200 от КТ в случай, че между пострадалия и ответника не е сключен писмен трудов договор?“; „Достатъчно ли е признаването на злополуката за трудова от компетентния орган, респ. обявяването на правоотношението като трудово по смисъла на чл. 405А от КТ като основание за настъпване на задължение за обезвреда, въпреки липсата на сключен писмен трудов договор между пострадалия и ответника-работодател?“; „Следва ли да се приеме, че е налице влязло в законна сила Постановление по чл. 405А от КТ, което да породи желаните последици на стабилен административен акт, при наличието на висящо съдебно оспорване относно законосъобразността му, и как в този случай се прилага чл. 302 от ГПК?“. Тези въпроси могат да се обобщят в правен въпрос относно ангажиране отговорност на ответника по чл. 200 КТ, когато работникът е починал при изпълнение на трудовите си задължения по правоотношение, обявено за трудово по реда на чл. 405а, ал. 1 КТ, съгласно постановление на Дирекция „Инспекция по труда“ – В., предмет на съдебно – административен спор към момента на постановяване на въззивното решение. По поставените въпроси, обобщени, както се посочи са дадени разрешения в касационни решения /напр. по граждански дела - № 671/2009 г., № 3766/2013 г., № 1894/ 2009 г., № 622/2011 г. на състави на ІV г.о./, съгласно които установяването на факта на трудовата злополука се извършва по реда на Кодекса за социалното осигуряване, регламентиращ в чл. 57 и сл. процедура по деклариране, разследване и квалифициране на злополуката като трудова. Установяването на злополуката като трудова, според цитираната практика на ВКС не може да се извърши по съдебен ред, а по специален административен ред, регламентиран в КСО, съобразно който след деклариране и разследване на злополуката, квалифицирането й като трудова се извършва по реда на чл. 60 КСО, а при смъртта на работника или служителя съществуването на трудово правоотношение също така се извършва по административен ред. Тези разрешения се споделят от настоящия съдебен състав, който приема още, че при смърт на работника или служителя съществуването на трудово правоотношение се реализира по реда на чл. 405а, ал. 1 КТ, като издаваното постановление по ал. 1 на нормата установява, че съществувалото и прекратено поради смъртта правоотношение е трудово, тъй като е било създадено за предоставяне на работна сила. Следва да се съобрази още, че решението на административния съд, постановено в производство, в което се упражнява пряк съдебен контрол по отношение валидността на постановление по чл. 405а, ал. 1 КТ следва да бъде съобразено в спор по чл. 200 КТ, при преценка на последиците от издаване на същото постановление. Предвид така възприетите съображения, при извършената проверка правилността на въззивното решение, съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК настоящият съдебен състав намира следното: Касационното оплакване за процесуална недопустимост на въззивното решение е неоснователно. Правният спор е разгледан на предявеното основание, което се определя от изложените в исковата молба обстоятелства. Поддържаните в същата твърдения са за трудова злополука, чиято квалификация произтича от изложените от ищците обстоятелства за обявяването съществуването на трудово правоотношение при смърт на работника С. П. И. по реда на КСО. Основанието, на което се разглежда иска, в случая чл. 200 КТ се обуславя от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Затова доводите за процесуална недопустимост на въззивното решение са необосновани. Исковете са разгледани на предявеното основание и законосъобразно е определена от въззивния съд правната им квалификация. Цитираната в касационната жалба практика на ВКС засяга други случаи, при които не е установено наличието на трудов договор между работника или служителя и работодателя. Доводите на касатора, че актовете относно установяването на процесната трудова злополука - постановление по чл. 405а, ал. 1 КТ и издаденото въз основа на същото разпореждане по чл. 60 КСО не били влезли в сила, а окръжният съд ги зачел като стабилни административни актове не засягат процесуалната допустимост на въззивното решение, а неговата правилност. Исковете са разгледани на предявеното основание, произтичащо от съобразяване на обстоятелствената част на исковата молба, което е осъществено от второинстанционния съд, поради което оплакванията са неоснователни. От доказателствата по делото представеното копие от разпореждане по чл. 60 КСО и постановление по чл. 405а, ал. 1 КТ, представено в оригинал се установява, че е обявено съществуването на трудово правоотношение между С. П. И. и ЕТ „Светослав Илчовски“. Съдебно – административният спор относно нищожността на въпросното постановление е приключил с решение № 6809 от 20.05.2018 г. по административно дело № 6880/2017 г. на Върховен административен съд, представено в настоящето производство, с което е оставено в сила решение № 119 от 18.04.2017 г. по административно дело № 582/2016 г. на Административен съд – Враца, с което е отхвърлена жалбата на работодателя. Тези обстоятелства следва да бъдат зачетени съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, поради което макар и в мотивите на въззивния съд да се съдържат съображения, с които съдът се е отклонил от практиката на ВКС и които са направени, без да се съобрази преюдициалността на съдебно – административния контрол по отношение валидността на постановление по чл. 405а, ал. 1 КТ, разглеждано в спор по чл. 200 КТ, при преценка на последиците от издаване на същото постановление, същите не са обусловили неправилност на крайния извод на окръжния съд за осъществяване елементите от фактическия състав на чл. 200 КТ. В допълнение към изложеното трябва да се има предвид, че твърдението на касатора, че е извършена поправка на датата на съставяне на постановлението, след представяне в настоящето производство на оригинала на същия акт, се явява необосновано, тъй като върху оригиналният документ не са извършени поправки, нанесена е датата на съставяне на документа, която с оглед разпоредбата на чл. 405а, ал. 4 КТ определя за начална дата на възникване на трудовото правоотношение, при липсата на определена в постановлението дата, датата на съставяне на постановлението – 16.10.2014 г. В случая е съобразена практиката на ВКС, цитирана по – горе за наличието на разпореждане по чл. 60 КТ за установяване на процесната злополука като трудова, установено е и наличието на трудово правоотношение с посоченото постановление на ИТ. Въз основа на посоченото разпореждане по чл. 60 КСО и цитираното постановление по чл.405а, ал. КТ правилно е приета злополуката за трудова и законосъобразно е ангажирана отговорността на ответника по реда на чл. 200 КТ. Следващото касационно оплакване е за неправилност на въззивното решение във връзка с отхвърляне възражението на ответника по исковете по чл. 201, ал. 2 КТ. Касаторът е посочил присъда № 10 от 16.03.2016 г. по н.о.х. дело № 51/2016 г. на Врачански окръжен съд, с която О. Б. е признат за виновен и осъден за това, че синът на ищците е починал вследствие на описаната по - горе трудова злополука. Показанията на О. Б. са интерпретирани в жалбата, заедно с показанията на другия свидетел К. К. и съдебната автотехническа експертиза, като установяващи възражението на жалбоподателя за съпричиняване на вредоносния резултат. Това становище на касатора не се подкрепя от данните по делото и не опровергава изводите на окръжния съд за липсата на доказателства за проведен специален инструктаж, както и за липсата на възможност С. И. да предвиди фактите, обсъждани от вещото лице от съдебната автотехническа експертиза за механизма на злополуката. В касационната жалба именно тези мотиви на окръжния съд не са обсъдени, поради което страната не е аргументирала доводи, обуславящи обосноваване на твърдението й за основателност на възражението по чл. 201, ал. 2 КТ. Не е доказано С. И. да е предупреждаван лично на кое място да стои при разтоварване на гондолата /от показанията на свидетеля Б., на които се позовава жалбоподателя не се установява това обстоятелство/, не е доказано, че този свидетел е имал задължението да инструктира пострадалия, не е установено, че пострадалият е бил включен в лицата, за които свидетелят К. е посочил, че се събирали на инструктаж и се подписвали в инструктажната книга. Не е съобразен и крайният извод на въззивната инстанция, който по същество е правилен и съобразен с практиката на ВКС, че не всяко нарушение на правилата за безопасност на труда обуславя приложение на чл. 201, ал. 2 КТ, а само поведение на работника, при което не е положил грижа, каквато и най – небрежният работник би положил в конкретната обстановка. В случая такова поведение не е установено. Това разрешение е относимо и към доводите на касатора за прилагане разпоредбата на чл. 33 от Закона за здравословни и безопасни условия на труда, обсъдена от състава на въззивната инстанция във връзка с протокол № 5/30.12.2014 г. на комисия на ТП – В. към НОИ. Затова в тази част въззивното решение следва да се приеме за правилно, а оплакванията на касатора за неоснователни. Следващото касационно оплакване е за неправилност на въззивното решение, поради допуснато, според страната нарушение на закона –прекомерност на присъдените обезщетения. ПОС е разгледал оплакванията в жалбата на ответника, които са се отнасяли до намаляване размера на обезщетението във връзка с възражението по чл. 201, ал. 2 КТ и е присъдил обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 100000 лв. за всеки от ищците. За да уважи исковете по чл. 200 КТ, второинстанционния съд е преценил правно – релевантните факти, относими към размера на дължимите обезщетения и доказани от показанията на свидетелите Н. С., И. Д. – претърпяната от ищците, вследствие на трудовата злополука, причинила смъртта на сина им внезапна загуба на най – близкия им човек, възрастта му - 21 години, болката, мъката и страданията, които същите са претърпели и ще търпят занапред, произтичащата от трагичното събитие промяна в живота на В. И. и П. И., които преди това са поддържали отношения със сина си, основани на обич и доверие, живеели са в общо домакинство, а със загубата му са лишени от подкрепата, която последният е давал, която са очаквали и за в бъдеще. Спецификата на тези факти в конкретния случай е взета под внимание от въззивния съд и е обусловила законосъобразност на постановеното решение, което е съобразено със задължителните критерии, които трябва да бъдат отчитани от съдилищата в Република България при прилагане на принципа за справедливост и които са посочени в ППВС № 4/1968 г., както и в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Като краен резултат приетото от съда разрешение на спора за определяне паричен еквивалент на неимуществените вреди в посочените размери е правилно. Обезщетенията не са присъдени в завишен размер, както неправилно поддържа касатора. Доводите на последния са неправилни, а влизат в противоречие и с доказателствата за отношенията между С. И. и родителите му, които неправилно определя като лишени от силна емоционална връзка. Оплакването за неправилност на въззивното решение, поддържано в жалбата, относно приложението на чл. 52 ЗЗД не се подкрепя и от доводите, изведени от съпоставянето на настоящия случай с други спорове, по които са постановени решения от състави на ВКС, подробно цитирани от касаторите. Този извод произтича от следните съображения. Приложението на принципа за справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД има задължителни критерии, посочени в ППВС № 4/1968 г., които, както се отрази, трябва да бъдат съобразявани от съдилищата при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. В тази насока видно от изложените по – горе мотиви въззивният съд е процедирал в съответствие с разрешенията в практиката на ВС и ВКС. Но конкретният случай се характеризира със спецификата на фактите, която формира съдържанието на легалното понятие за справедливост във всеки отделен правен спор и обуславя различен размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, поради което единен механизъм за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди не може да бъде въведен, както неправилно счита касатора. Затова предлагания от него сравнителен анализ на съдебната практика, за определяне на обезщетение за неимуществени вреди, включително позоваването на формираната с решения на състави на ВКС практика не обосновават поддържаното становище за неправилност на въззивното решение. С оглед на изложеното следва да се приеме, че при постановяване на въззивното решение в обжалваната част не са допуснати нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК. Въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила в същата част на основание чл. 293, ал. 1, предложение първо ГПК. По касационна жалба № 2390/20.02.2018 г. на В. Т. И. и П. С. И.: Касационната жалба има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която съдът е потвърдил решение № 96 от 26.06.2017 г. по гр. дело № 217/2016 г. на КРС в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил исковете на В. Т. И. и П. С. И. против ЕТ „Светослав Илчовски“, гр. Кнежа по чл. 200 КТ, за всеки от тях, за разликата между 100000 лв. и 120000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите от 16.10.2014 г. до окончателното им изплащане. За да постанови този резултат въззивният съд е приел фактически и правни изводи, подробно изложени по предходната касационна жалба, обуславящи съображения за доказаност на исковете по чл. 200 КТ по основание, отхвърлил е възражението на ответника по претенциите по чл. 201, ал. 2 КТ и е изложил мотиви за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди. След анализ показанията на свидетелите Н. С. и И. Д. за преживените от ищците страдания във връзка със загубата на техния син С. И., въззивният съд е обосновал изводи за неоснователност на оплакването за необезщетяване на неимуществените вреди в пълен обем. С определение № 860 от 11.12.2018 г. е допуснато касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на въззивното решение в обжалваната част по правен въпрос със следното съдържание: „Справедливи ли са присъдените по касираното въззивно съдебно решение обезщетения за трудова злополука, в размер от по 100 000 лева за всяко едно от увредените лица и способни ли са такива да възмездят изцяло причинените на ищците по исковете неимуществени вреди?“. По поставения въпрос е дадено разрешение в ППВС № 4/23.12.1968 г., съгласно което са очертани задължителните критерии, които следва да бъдат съблюдавани от съдилищата при прилагане принципа за справедливост, като при причиняване на смърт от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Върховният съд е приел, че от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Предвид така възприетите съображения, при извършената проверка правилността на въззивното решение, съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК настоящият съдебен състав намира следното: Мотивите на въззивния съд, в които преценката за определяне на обезщетенията не е мотивирана подробно, макар и направена в отклонение от задължителната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са обусловили неправилност на крайния извод за определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Поради това решението, постановено от ПОС в обжалваната част е правилно. Основното касационно оплакване е за неправилност на въззивното решение, поради нарушения на чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД. Касаторите считат, че обезщетенията в присъдените от въззивния съд размери са недостатъчни да репарират неимуществените вреди. Освен това намират обезщетенията за несправедливи, несъобразени с критериите, въведени с указанията, дадени с ППВС № 4/1968 г. Становището им, изложено в касационната жалба е, че обезщетения в такива размери не съответстват на практиката на съдилищата при идентични случаи на неимуществени вреди. Оплакването е неоснователно, а доводите, развити в негова подкрепа са необосновани. За да уважи исковете по чл. 200 КТ в размер на по 100000 лв., второинстанционният съд е отразил обстоятелства, доказани въз основа на показанията на свидетелите Н. С. и И. Д. Тези обстоятелства са от кръга на изложените в ППВС № 4/1968 г., които следва да бъдат съблюдавани от съдилищата при прилагане принципа за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като съдържанието им е специфично, с оглед конкретните особености на случая. Събитието, обективирано в процесната трудова злополука се характеризира с внезапната загуба на най – близкия на ищците човек – техния син, както и с редица други обстоятелства, които са относими към оценката им, за да се определи какъв размер обезщетение по справедливост следва да се присъди за неимуществени вреди. Към тези обстоятелства се отнасят възрастта на С. И. и неговите родители към момента на злополуката, същият е бил на 21 години, ищецът е бил на 53 години, ищцата на 48 години, отношенията, които са съществували между тях – живеели са в общо домакинство, а отношенията са се основавали на обич и доверие, последиците за ищците, от смъртта на детето им като най - голяма и тежка загуба за един родител и свързаните със събитието болки и страдания, подробно описани от свидетелите, разпитани в първоинстанционното производство, последиците за ищците, свързани с лишаването им от подкрепа – духовна и материална, която синът им е давал и която са очаквали за в бъдеще и които променят живота им. Посочените обстоятелства са отразени в мотивите на въззивното решение, макар и лаконично, без подробен анализ на правно – релевантните факти, като по този начин са съобразени и доводите на ищците, поддържани и в настоящето производство. Съображенията на въззивния съд, в които преценката за определяне на обезщетенията не е мотивирана подробно, не са обусловили неправилност на крайния извод за определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Поради това решението, постановено от ПОС в обжалваната част е правилно. Изложеното обуславя извод за съблюдаване от второинстанционния съд на обстоятелствата, които следва да се имат предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, произтичащи при причиняване на смърт, а след като са взети под внимание правно – релевантните факти и е отчетено тяхното проявление, с оглед конкретните особености на случая, процедирането на съда като краен резултат е правилно. Настоящата инстанция при упражненият съдебен контрол за законосъобразност, преценявайки установените по делото факти, относими към размера на претендираните обезщетения намира, че присъденият размер от по 100000 лв. за всеки ищец не е занижен и съответства на критерия за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Относно довода за съответствие на присъдените обезщетения на „практиката на съдилищата при идентични случаи“, за да не се преповтаря вече изложеното по този въпрос, следва да се имат предвид съображенията, мотивирани по предходната жалба по същия въпрос. С оглед на изложеното следва да се приеме, че при постановяване на въззивното решение в обжалваната част не са допуснати нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК. Въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила в същата част на основание чл. 293, ал. 1, предложение първо ГПК. По частната жалба № 3406/16.03.2018 г. на ЕТ „Светослав Илчовски“, гр. Кнежа: Цитираното определение е постановено от въззивната инстанция в производство по чл. 248 ГПК, поради което подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК пред ВКС и процедурата по чл. 274, ал. 3 ГПК е неприложима. Затова изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК относно основанията за допускане на касационно обжалване не могат да бъдат предмет на разглеждане в настоящето производство, респективно не следва да се обсъждат. Производството е процесуално допустимо, тъй като частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат. За да се произнесе по същество на спора ВКС взе предвид следното: С постановеното определение, предмет на частната жалба е изменено решение № 14 от 13.01.2018 г. по гр. дело № 828//2017 г. на ПОС в частта за разноските, като е осъден С. Б. И., действащ като едноличен търговец с фирма „Светослав Илчовски“ ЕТ, гр. Кнежа да заплати на адвокат П. И. Ш. сумата 5954 лв., адвокатско възнаграждение по компенсация, определено от съда на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2, т. 5 НМРАВ. За да се произнесе по същество на спора, ВКС взе предвид следното: Становището в частната жалба за процесуална недопустимост на молба № 787/17.01.2018 г. по регистъра на ПОС, с която се претендира присъждане на разноски за въззивното производство, по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА /Закон за адвокатурата/, поради осъществено произнасяне по искане на ищците за разноски с въззивното решение е неправилно. В ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГКТК на ВКС е изяснено, че разпоредбата на чл. 248, ал. 1 ГПК разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече постановения съдебен акт в частта му, с която е определена отговорността за разноски, установени като изключение от правилото на чл. 246 ГПК – първата хипотеза обхваща случаите, при които съдът не се е произнесъл по валидно заявено и прието искане за разноски, а втората хипотеза, относима към настоящия спор засяга случаите, при които съдът се е произнесъл по искането за разноски, но е налице искане от страната, те да бъдат приведени в съответствие с твърдението й за осъществяването им. Това искане е за изменение на постановения правен резултат в частта за разноските. Същото е процесуално допустимо. Процесуално недопустимо е произнасянето на въззивния съд по разноските на ответника по претенциите, по компенсация, с което, без да е сезиран с молба по чл. 248 ГПК от същия за изменение на въззивното решение в тази част, съдът се е произнесъл. Затова определението по чл. 248 ГПК в посочената част следва да се обезсили. В останалата част определението е неправилно, поради следните съображения. Разноските при подадени жалби и от двете страни против въззивното решение в различни негови части, се определят за всяка от тях съобразно неуважената жалба на противната страна. Въззивната жалба на ответника по исковете - С. Б. И., действащ като едноличен търговец с фирма „Светослав Илчовски“ ЕТ, гр. Кнежа е подадена против първоинстанционното решение в частта, с която на основание чл. 200 КТ са уважени предявените от ищците - В. Т. И. и П. С. И. искове, за всеки от тях, за по 100000 лв., общо за сумата 200000 лв. Посочената сума, формира обжалваемият интерес на С. Б. И., който е релевантен за определяне разноските на въззиваемите - В. Т. И. и П. С. И., предвид осъществената в тяхна полза защита от адвокат П. И. Ш.. С оглед изхода на делото – отхвърляне на посочената въззивна жалба на И., разноски се дължат на адвокат П. Ш., който е осъществил процесуално представителство на въззиваемите по реда на чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, видно от договора за правна защита и съдействие от 09.12.2015 г. Доводите на частния жалбоподател, че фактическия състав на чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА не е доказан са необосновани, предвид представения договор за правна защита и съдействие от 09.12.2015 г. видно от който договарянето на правната помощ като безплатна – по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА е изрично посочено в документа. Позоваването на практика на ВКС в частната жалба не засяга процесния случай, при който фактическия състав по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА е установен. Дължимите разноски, определени по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет възлизат на сумата 5530 лв. Неправилно въззивният съд е определил тази сума, без да съобрази размера на обжалваемия интерес – 200000 лв., който е критерий за определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2, вр. чл.38, ал. 1, т. 2 ЗА. Предвид същия размер – 200000 лв. възнаграждението в полза на адвокат П. Ш., което С. Б. И., действащ като едноличен търговец с фирма „Светослав Илчовски“ ЕТ, гр. Кнежа следва да заплати е в размер на сумата 5530 лв. Определението на въззивния съд в частта, с която се е произнесъл по молбата по чл. 248 ГПК на адвокат Ш. следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което Светослав Б. Илчовски, действащ като едноличен търговец с фирма „Светослав Илчовски“ ЕТ, гр. Кнежа следва да заплати на адвокат П. Ш. сумата 5530 лв. Определянето на размера на разноските, които ответникът по исковете следва да заплатят на ищците е свързано с преценка на възражението им по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено от процесуалния представител, адвокат Г. Г. в съдебно заседание от 14.12.2017 г. по въззивното дело. Въззивният съд не е изложил мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, съобразно разясненията в т. 3 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по гр. дело № 6/2012 г. на ОСГКТК на ВКС. Настоящата инстанция намира, че не е налице несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата, осъществена от адвокат П. Ш., предвид многобройните факти, доказателства, които ги обективират и дължимите правни разрешения по не малък брой правни въпроси, породени от предявените искове по чл. 200 КТ. Тези правни въпроси определят висока степен на фактическа и правна сложност на делото, респективно неоснователност на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, което следва да бъде отхвърлено. Изложените обстоятелства обуславят определяне на разноските, съгласно посочените по – горе съображения в размер на сумата 5530 лв. По тези мотиви Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 14 от 13.01.2018 г. по гр. дело № 828//2017 г. на Плевенски окръжен съд в обжалваните части. ОБЕЗСИЛВА определение № 141 от 31.01.2018 г. по гр. дело № 828/2017 г. на Плевенски окръжен съд по чл. 248 ГПК в частта, с която се е произнесъл по разноските във въззивното производство по компенсация на С. Б. И., действащ като едноличен търговец с фирма „Светослав Илчовски“ ЕТ, гр. Кнежа и ПРЕКРАТЯВА производството по чл. 248 ГПК в същата част. ОТМЕНЯ определение № 141 от 31.01.2018 г. по гр. дело № 828/2017 г. на Плевенски окръжен съд в останалата част, като вместо него ПОСТАНОВЯВА: На основание чл. 248 ГПК ИЗМЕНЯ решение № 14 от 13.01.2018 г. по гр. дело № 828//2017 г. на Плевенски окръжен съд в частта за разноските, както следва: ОСЪЖДА С. Б. И., действащ като едноличен търговец с фирма „Светослав Илчовски“ ЕТ, гр. Кнежа да заплати на адвокат П. И. Ш., осъществил процесуално представителство на В. Т. И. и П. С. И. във въззивното производство сумата 5530 лв. на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: