3 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №2 гр. София,03.01.2014 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми декември през две хиляди и тринадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА като изслуша докладваното от Костадинка Недкова ч. т. д. N 4698 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], Швейцария, К. Ж., срещу определение от 18.10.2013г., постановено по в. ч. гр. д. № 12005/2013г. от Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане от 25.06.2013г. по гр.д. № 54003/ 2012г. на Софийски районен съд, 67 състав, за връщане, поради невнасяне на дължимата държавна такса, на въззивната частна жалба на [фирма] срещу разпореждането на заповедния съд от 01.03.2013г., с което е отхвърлено искането на [фирма] за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК срещу [фирма] и [фирма] за солидарното им осъждане за сумата от 991 040 щатски долара, представляващи част от цялото вземане за главница в размер на 55 658 847,62 щ.д. по консолидиран договор за кредитна линия без ангажимент от 23.06.2011г. Частният жалбоподател иска отмяна на разпореждането, като поддържа, че същото е неправилно, поради противоречие с материалния закон. Излагат се съображения, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по основателността на заявлението, а е приел искането на заявителя за недопустимо, поради което, доколкото заявлението не е разгледано по същество, дължимата държавна такса по частната жалба срещу отказа за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК, е в размера на 15 лева по чл.19 от Тарифата за държавните такса, събирани от съдилищата по ГПК, като в този случай приложение не намира чл.18, ал.1 от същата тарифа. Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне в противоречие с практиката на ВКС - чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по значимия за спора въпрос за размера на дължимата държавна такса по частна жалба срещу отказ за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния касатор, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното разпореждане, с което е върната частната жалба срещу разпореждането за отхвърляне на искането за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК, въззивният съд е приел, че държавната такса по частната жалба се определя по чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такса, събирани от съдилищата по ГПК /½ от таксата по чл.12 от същата тарифа/, тъй като частната жалба е срещу отказ да се уважи заявление за издаване на заповед за изпълнение, при който заповедният съд се е произнесъл по основателността на заявлението. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение, намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поставеният от частния касатор въпрос, е относим към предмета на конкретното дело и обуславя изхода му, с оглед решаващия мотив на въззивния съд, поради което е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Съгласно представената от частния касатор практика на ВКС, постановена по чл.274, ал.3 ГПК - определение № 868/ 09.12.2011г. по ч.гр.д. № 609/ 2011г. на ВКС, I ТО, която напълно се споделя от настоящия състав, разпоредбата на чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такса, събирани от съдилищата по ГПК, е приложима при обжалване на разпореждането, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение, поради неоснователност на заявлението. В случаите, в които заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е разгледано по същество и когато се атакува разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на парично задължение по чл.419, ал.1 ГПК, държавната такса се определя по чл.19 от посочената тарифа и е в размер на 15 лева. Останалите посочени от частния жалбоподател съдебни актове, съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение №2/ 2011г. по тълк. д. №2/ 2010г. на ОСГТК на ВКС, не представляват практика на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са постановени по реда на чл.274, ал.2 ГПК, при който ВКС не е обвързан от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, съответно представляват определения на ВКС по чл.274, ал.3 ГПК, с които не е допуска обжалваният акт до касация. Ето защо, тези актове не могат да обусловят наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, на която се позовава касатора. Въз основа на изложеното, касационното обжалване на въззивното определение следва да бъде допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по поставения процесуалноправен въпрос за размера на дължимата държавна такса по частна жалба срещу отказ за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, за проверка за съответствие на обжалвания акт с определение № 868/ 09.12.2011г. по ч.гр.д. № 609/ 2011г. на ВКС, I ТО. Обжалваното въззивно определение е съобразено с даденото по реда на чл.274, ал.3 ГПК разрешение относно обвързаността на размера на държавната такса по частната жалба срещу разпореждането, с което се отказа издаването на заповед за изпълнение, от това дали първоинстанционният съд е разгледал по същество заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. В конкретния случай, заповедният съд е отхвърлил заявлението на [фирма] по съображения, че заявителят – банка, регистрирана в Швейцария, която държава не е членка на Европейския съюз, и вземането не касае клон на банката, регистриран на територията на Република България, не може да се ползва от привилегията по чл.417, т.2 вр. чл.418 ГПК, предоставена на банки и техни клонове, лицензирани от БНБ или от държава-членка на ЕС. Заповедният съд се е мотивирал с дадената в чл.2, ал.1 от ЗКИ легална дефиниция на банка /кредитна институция/, въз основа на която е извел, че за вземания на банки, извън дейностите, регламентирани в чл.2, ал.2 ЗКИ, разпоредбата на чл.417, т.2 ГПК е неприложима. Районният съд е отказал издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК, поради липса на активна легитимация на заявителя, поради което е налице произнасяне по основателността на заявлението, а не по неговата редовност. Ето защо, правилно съдилищата са определили, че дължимата държавна такса при обжалването на разпореждането за отказ да се издаде заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК, е тази по чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такса, събирани от съдилищата по ГПК. Дадените от първоинстанционния съд указания за внасянето на дължимия размер на държавната такса не са били изпълнени от частния жалбоподател в дадения му от съда срок, поради което въззивното определение, с което е потвърдено връщането на частната жалба, поради невнасяне на пълния размер на дължимата по нея държавна такса, е правилно и следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И ПОТВЪРЖДАВА въззивно определение от 18.10.2013г., постановено по в. ч. гр. д. № 12005/2013г. от Софийски градски съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.