17
Р Е Ш Е Н И Е № 177 София,30.01.2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: | КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА |
ЧЛЕНОВЕ: | БОНКА ЙОНКОВА |
 | РОСИЦА БОЖИЛОВА |
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 835/2011г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 209 от 19.04.2011 г. по т. д. № 82/2011 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 444 от 03.12.2010 г. по т. д. № 402/2010 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 126, ал. 1 ЗППЦК във връзка с чл. 263с ТЗ за сумата 1 494 031.39 лв., представляваща равностойността на притежаваните от [фирма], [населено място] 1 519 560 броя безналични поименни акции от капитала на [фирма], [населено място] преди преобразуването му чрез вливане в [фирма], [населено място].
К. поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. В касационната жалба и в депозираното в съдебно заседание от 24.10.2012 г. писмено становище са изложени подробни съображения срещу извода за неоснователност на предявения иск с твърдението, че същият е резултат от погрешно тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл. 126, ал. 1 ЗППЦК и на чл. 263с, ал. 1 ТЗ относно предпоставките за възникване правото на акционера да напусне публичното дружество при несъгласие с преобразуването.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 350 от 10.05.2012 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпросите, свързани с предпоставките за възникване правото на акционера в публично акционерно дружество да напусне същото след преобразуването му и с изясняване на съотношението между разпоредбите на чл. 126, ал. 1 ЗППЦК и чл. 263с, ал. 1 ТЗ.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмени отговори от 18.07.2011 г., поддържани в съдебно заседание на 24.10.2012 г., както и в депозираните в същото писмени бележки.
Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 126, ал. 1 ЗППЦК във връзка с чл. 263с ТЗ за сумата 1 494 031.39 лв., представляваща равностойността на притежаваните от [фирма], [населено място] 1 519 560 броя безналични поименни акции от капитала на [фирма], [населено място] преди преобразуването му чрез вливане в [фирма], [населено място], въззивният съд е приел, че за ищеца не е възникнало правото на напускане, тъй като не са осъществени всички кумулативно предвидени в чл. 263с, ал. 1 ТЗ предпоставки, към които изрично препраща разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ЗППЦК, явяващ се специален по отношение на Търговския закон. В резултат от тълкуването на посочените норми решаващият състав е изразил разбирането, че за да възникне правото на акционера в преобразуваното публично дружество да получи равностойността на притежаваните от него акции преди преобразуването, необходимо е да е осъществен целият фактически състав на чл. 263с ТЗ, който включва освен начина и формата на прекратяване на участието в дружеството, но и две други кумулативно предвидени предпоставки – напускащият акционер да е гласувал против решението на Общото събрание за преобразуването и да е настъпила промяна в правното му положение след преобразуването на дружеството. Съдът е преценил, че именно последната предпоставка в случая не е осъществена, като е обосновал липсата на промяна в правното положение на ищцовото дружество с това, че: намаляването на процентното участие на ищеца в капитала не води до промяна на обема на притежаваните от него преди преобразуването акционерни права; не се оспорва еквивалентността на получените акции от капитала на приемащото дружество и съотношението на замяна; не е налице правна промяна в неимуществените акционерни права като право на участие в управлението чрез Общото събрание на дружеството, право на глас, право на информация, право на защита; като миноритарен акционер и в двете преобразували се чрез вливане публични дружества ищецът разполага със специалните малцинствени права, предвидени в чл. 118 ЗППЦК за акционерите, притежаващи над 5 процента; като акционер с над 5 процента от гласовете в Общото събрание на публично дружество, ищецът разполага с правото по чл. 149б ЗППЦК да придобие 1/3 от гласовете в Общото събрание, чрез публикуване на търгово предложение за закупуване и замяна на акции при определени условия. Като неоснователно въззивният съд е преценил и твърдението, че намаленият обем имуществени права се отразява на правото му на дивидент и на ликвидационен дял. В тази връзка е изразено разбирането, че посочените права са част от членственото правоотношение и са в латентно състояние до настъпване на сложния фактически състав на годишното приключване и разпределение на печалбата на търговското дружество и съответно при неговото прекратяване и ликвидация, но във всички случаи тези права не могат да бъдат разглеждани извън обема на неговата стопанска дейност и икономическо състояние, като се отчете и обстоятелството, че целта на извършената концентрация на публични акционерни дружества чрез вливане е създаването на икономически по-мощни правни субекти, в които интересите на отделните акционери на влелите се дружества са по-добре защитени.
Преценката за правилността на обжалвания акт предпоставя отговор на въпросите, свързани с предпоставките за възникване правото на акционера в публично акционерно дружество да напусне същото след преобразуването и с изясняване на съотношението между разпоредбите на чл. 126, ал. 1 ЗППЦК и чл. 263с, ал. 1 ТЗ.
По тези въпроси настоящият състав приема следното:
Правната уредба на правото на акционер в публично дружество да напусне дружеството, в което е придобил акции след преобразуването, се съдържа в чл. 126 ЗППЦК. Разпоредбата на ал. 1 на посочената норма предвижда, че всеки акционер, напуснал дружеството по реда на чл. 263с от Търговския закон, има право да получи равностойността на притежаваните от него акции преди преобразуването на цената, посочена в плана или в договора за преобразуване, като в този случай чл. 111, ал. 5 не се прилага, а разпоредбата на ал. 2 – че в срок 30 дни от датата на уведомлението за прекратяване на участие по чл. 263с от Търговския закон новоучреденото и/или приемащото дружество е длъжно да изкупи акциите на акционерите по ал. 1.
Правилното прилагане на относимата към случая правна норма изисква изясняване на точния й смисъл чрез общоприетите в теорията видове тълкуване – граматическо и функционално /логическо в широкия смисъл на думата/ тълкуване, включващо съответно логическо тълкуване в строгия смисъл, систематично тълкуване и историческо тълкуване.
Буквалното тълкуване на нормата на чл. 126 ЗППЦК налага извода, че същата регламентира единствено последиците от вече упражненото от акционера в публичното дружество право да го напусне след преобразуването, но не и предпоставките за възникване на това право и реда за реализирането му. Основание за този извод дава начинът, по който е очертан кръгът на лицата, ползващи се от правото да получат равностойността на притежаваните акции преди преобразуването – чрез израза „всеки акционер, напуснал дружеството по реда на чл. 263с от Търговския закон”, в който акцентът е поставен не върху „всеки” /в какъвто смисъл е поддържаното от касатора становище/, а върху употребата на миналото време на глагола „напускам”, сочещ на законодателната воля ползващите се от правото по чл. 126, ал. 1 ЗППЦК акционери да са само тези, които вече са прекратили участието си в дружеството. Следователно, кръгът на акционерите в публичното акционерно дружество, които могат да искат от приемащото/новото дружество заплащане равностойността на акциите си, е изрично лимитиран чрез ясно и точно посоченото в закона условие акционерът да е напуснал дружеството по реда на чл. 263с ТЗ.
С оглед използваната юридическа техника на препращане към правна норма от друг нормативен акт, разкриването на съдържанието на нормата на чл. 126 ЗППЦК от гледна точка на предпоставките за настъпване на условието за прилагането й, т. е. кога акционерът следва да се счита напуснал дружеството и съответно легитимиран да иска равностойността на своите акции, налага извършването на съпоставка между нея и нормата, към която тя препраща.
Нормата на чл. 263с ТЗ, озаглавена „Право на напускане”, дава общата правна регламентация на правото на напускане на съдружник в дружество с ограничена отговорност или акционер в обикновено акционерно дружество, като посочва предпоставките за възникване на това право, начина за неговото реализиране и последиците, които настъпват за съдружника или акционера, за останалите съдружници и за самото дружество. Съобразно тази норма, правото на напускане се поражда при кумулативното наличие на две предпоставки – да е променено правното положение на съдружника или акционера след преобразуването и същият да е гласувал против преобразуването, а упражняването на това право, изразяващо се в прекратяване на участието на съдружника или акционера в приемащото /новото/ дружество, се осъществява с нотариално заверено уведомление до дружеството в срок три месеца от датата на преобразуването. Като последица от упражненото право на напускане в ал. 2 на чл. 263с ТЗ е предвидено правото на съдружника или акционера да получи равностойността на притежавания преди преобразуването дружествен дял, респ. акции съобразно предвиденото в договора или плана за преобразуване съотношение на замяна, като на напусналия съдружник е предоставено и правото да предяви иск за парично уравняване в срок три месеца от уведомлението по ал. 1. Настъпилите в резултат от напускането последици за другите съдружници, респ. за приемащото /новото/ дружество са уредени в разпоредбата на чл. 263с, ал. 4 ТЗ – поемане на дяловете на напусналия съдружник от останалите съдружници, от трето лице или намаляване на капитала на дружеството с ограничена отговорност и съответно – поемане на акциите на напусналия акционер от дружеството съобразно правилата за придобиване на собствени акции без ограничението по чл. 187а, ал. 4 ТЗ.
Съпоставката между нормите на чл. 126 ЗППЦК и на чл. 263с ТЗ следва да се извърши само досежно съдържащите се в чл. 263с ТЗ предписания относно правото на напускане на акционер, а не и на съдружник, доколкото последните са ирелевантни за тълкуването на чл. 126 ЗППЦК. Тази съпоставка сочи, че макар и двете правни норми да регламентират правото на напускане на акционера при преобразуване, между тях съществуват определени различия. Преди всичко различието е в по-обширния предмет на регламентация в чл. 263с ТЗ – нормата урежда не само последиците от упражняването на правото на напускане на акционера в обикновеното акционерно дружество, но също предпоставките за възникването на това право и реда за неговото упражняване. От друга страна, различен е и начинът на определяне на равностойността на притежаваните акции – докато равностойността на акциите в обикновеното акционерно дружество се определя съобразно предвиденото в договора или плана за преобразуване съотношение на замяна, то равностойността на акциите в публичното акционерно дружество е цената, посочена в плана или договора за преобразуване, която се определя по специален ред и оценъчни методи. Различието между сравняваните две норми е и в това, че изкупуването на акциите на напусналия акционер е установено като изрично задължение на публичното акционерно дружество, за което е предвиден конкретен /твърде кратък/ срок – 30 дни от датата на уведомлението за прекратяване на участие по чл. 263с ТЗ и неизпълнението му е скрепено с налагането на административно-наказателна отговорност на длъжностното лице и имуществена санкция на дружеството /чл. 221, ал. 1, т. 3 и ал. 2, т. 3 ЗППЦК/.
Различният предмет на регламентация на нормите на чл. 126 ЗППЦК и чл. 263с ТЗ налага извода, че препращането в чл. 126, ал. 1 ЗППЦК към чл. 263 с ТЗ се отнася само за предпоставките за възникване на правото на напускане и реда за неговото реализиране, тъй като само те не са уредени в специалната норма на чл. 126 ЗППЦК. Именно в този смисъл следва да се разбира употребеният в чл. 126, ал. 1 ЗППЦК израз „напуснал по реда на чл. 263с от Търговския закон”. Неоснователно в тази връзка е становището на касатора, че с термина „ред” законодателят е обозначил процедурата, процедурните правила, уреждащи начина, формата, последователността и сроковете за предприемане на дадени правни действия, с които се упражняват права или се изпълняват правни задължения и поради това препращането в чл. 126, ал. 1 ЗППЦК се отнася единствено за реда за упражняване на правото на напускане – чрез отправяне на нотариално заверено уведомление до дружеството в предвидения тримесечен преклузивен срок от датата на преобразуването. Възприемането на това становище би довело до лишения от правна логика извод, че чрез препращането законът урежда реда за упражняване правото на напускане, без обаче в препращащата норма да са уредени предпоставките за самото възникване на това право, т. е. че е прокламирано едно субективно потестативно право, чието съществуване зависи единствено от това дали то е упражнено по предвидения в закона начин. Несъстоятелността на тази теза е видна и от съдържащото се в нея противоречие, тъй като самият касатор твърди, че правото на напускане на акционера в публичното акционерно дружество е предпоставено от изразеното от него несъгласие с преобразуването чрез гласуване против решението за преобразуване. А това именно е едната от предвидените в чл. 263с ТЗ кумулативни предпоставки за възникване на правото на напускане. Следователно, щом като препращането се отнася за изискването акционерът да е гласувал против решението за преобразуване, то логично е то да се отнася и за другата предпоставка – да е променено правното му положение след преобразуването. Поради това е без значение, че препращането е изразено само чрез употребата на думата „ред” /”по реда на”/, а не в съчетанието й с думата „условия” /”по реда и условията на”/.
Изводът, че препращането в чл. 126, ал. 1 ЗППЦК е не само към предвидения в чл. 263с, ал. 1 ТЗ ред за упражняване на правото на напускане, но и към условията за неговото възникване, произтича и от нормативно установените изисквания при използване техниката на препращане при съставяне на нормативните актове. Съгласно чл. 39, ал. 1 от Указ № 833 на НС от 1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове, едно от изключенията, при които се допуска препращане към разпоредби на същия или на друг закон е, когато следва да се приложи обща уредба на определена материя, дадена от други разпоредби /каквато именно е настоящата хипотеза/, като чл. 40, ал. 2 въвежда и изрични изисквания за това как следва да бъде извършено препращането – чрез посочване на разпоредбата и наименованието на акта. От текста на чл. 27 от цитирания указ се установява, че по смисъла на същия нормативен акт „разпоредба” представлява членът, алинеята, точката, буквата и параграфът. С оглед на тези нормативни разрешения и на начина, по който е извършено препращането в чл. 126 ЗППЦК, следва да се приеме, че то се отнася за разпоредбата на ал. 1 в цялост – не само за изречение второ, в което е регламентиран редът за прекратяване участието на акционера, но и за изречение първо, предвиждащо условията за възникване на това право. Поради това изразът „по реда на чл. 263с от Търговския закон” следва да се разбира в смисъл на осъществени всички изисквания, предвидени в чл. 263с, ал. 1 ТЗ – както тези, свързани с възникването на правото на напускане, така и тези, свързани с неговото реализиране.
Горният извод се подкрепя и от историческото тълкуване на нормата на чл. 126 ЗППЦК. Специалната защита на несъгласните с преобразуването на публичното дружество акционери е въведена за първи път с нормата на чл. 126а ЗППЦК /ДВ, бр. 61 от 2002 г./ и тя се изразява в правото на акционера да иска изкупуване на всички или част от притежаваните от него акции на цената, посочена в плана за преобразуване, съответстващо на което е задължението на новообразуваното, респ. приемащото дружество да изкупи акциите. Съобразно посочената норма, условие за възникване на това право е акционерът да е гласувал против решението на общото събрание за преобразуване и да е внесъл искане в дружеството за изкупуване на акции в срок 30 дни от датата на общото събрание. С приемането на чл. 263с ТЗ /ДВ, бр. 58 от 2003 г./ такава защита е предвидена и за акционерите в обикновеното акционерно дружество, но с разликата, че: за акционера възниква не право да иска да бъдат изкупени акциите му, а право да напусне дружеството, като прекрати участието си в него по определен ред и да иска да получи равностойността на акциите си съобразно предвиденото в договора. Впоследствие с отмяната на чл. 126а ЗППЦК и с приемането на сега действащия чл. 126 ЗППЦК защитата на акционера в публичното и в обикновеното акционерно дружество е почти уеднаквена, което е израз на законодателната идея за унифициране на уредбата на преобразуванията на търговските дружества по двата закона, синхронизирайки я с изискванията на европейското дружествено право. Това личи от Мотивите към проекта за Закона за изменение и допълнение на Търговския закон (№ 202-01-84 от 09.12.2002 г.), в които е посочено, че с оглед промените в преобразуванията в Търговския закон се предвиждат изменения и в други два закона и единият от тях е именно Законът за публичното предлагане на ценни книжа, в който „се въвеждат терминологичните означения, възприети в Търговския закон и се отменя досегашната уредба на чл. 123-126”, като по този начин „се унифицира уредбата на преобразуванията в търговските дружества по Търговския закон и ЗППЦК, при това в пълен синхрон с изискванията на европейското дружествено право”.
Сравнението между отменения чл. 126а и сега действащия чл. 126 от Закона за публично предлагане на ценни книжа също подкрепя тезата, че с препращането към чл. 263с ТЗ законодателят е целял да уеднакви предпоставките, които пораждат правото на напускане при преобразуването на публичното и на обикновеното акционерно дружество, а не изобщо да не предвижда вече такива предпоставки за напускане на публичното дружество.
Неоснователно в тази връзка е позоваването от страна на касатора на специалния характер на Закона за публичното предлагане на ценни книжа и произтичащата от него цел да бъде осигурена засилена защита на акционерите в публичното дружество. Няма съмнение, че този закон е специален по отношение на Търговския закон, тъй като съдържа особена регламентация на определен вид акционерно дружество – публичното. Това, че ЗППЦК е специален спрямо Търговския закон, не означава обаче автоматично, че всяка негова норма се явява специална. Преценката дали дадена норма е специална и дерогира приложението на съответната норма от общия закон следва да се извършва конкретно с оглед съдържанието на нормите. Такъв извод в случая не може да бъде направен по отношение на нормата на чл. 126 ЗППЦК в нейната цялост предвид извършеното в нея изрично препращане към нормата на общия закон – чл. 263с ТЗ. Специална тя се явява единствено по отношение на предписанията, които са различни за публичното и за обикновеното акционерно дружество. Както беше посочено по-горе, тези различия са в начина на определяне равностойността на притежаваните от напусналия акционер акции, в изрично въведеното задължение на новоучреденото и/или приемащото публично дружество да изкупи акциите на напусналите акционери и в установения срок за изпълнение на това задължение, неспазването на който е основание за налагане на съответните административно-наказателни и имуществени санкции. По отношение обаче предпоставките за възникване на правото за напускане и на реда, по който то се реализира, нормата на чл. 126 ЗППЦК не е специална и не дерогира приложението на общата норма на чл. 263с ТЗ – напротив, тя препраща към общата норма. Безспорно, такъв специален характер е имала нормата на отменения чл. 126а ЗППЦК, тъй като в нея защитата на несъгласния с преобразуването акционер в публично дружество е регламентирана по начин, различен от този в чл. 263с ТЗ – правото на акционера да иска акциите му да бъдат изкупени от публичното дружество е било обусловено от единственото изискване същият да е гласувал против решението на общото събрание за преобразуване и да е отправил искане за това в определения от закона срок. С оглед на това и при липсата на препращане към нормата от общия закон, последната е била напълно неприложима за защитата на акционера в публично дружество до отмяната на чл. 126а ЗППЦК /ДВ, бр. 39 от 2005 г./.
Логическото тълкуване на нормата на действащия понастоящем чл. 126 ЗППЦК чрез извършване на съпоставка с други норми от този закон, също не може да обоснове поддържаната от касатора теза, че тя е специална спрямо общата норма на чл. 263с, ал. 1 ТЗ по отношение възникване на правото на напускане на акционерите в публично дружество и че специалният й характер произтича от целта на законодателя да осигури по-засилена защита на инвестицията на акционерите в публичното дружество, намерила израз в редица други норми от ЗППЦК и по-конкретно – в нормите на чл. 85, ал. 6, чл. 87а и чл. 126е ЗППЦК. В тези норми действително е предвидено право на акционера да се откаже от акциите си в публичното дружество, което е аналогично на правото на напускане на дружеството по чл. 126 ЗППЦК, но хипотезите са различни. В случая на чл. 85, ал. 6 и чл. 87а ЗППЦК специалната защита на акционера чрез безусловно право да се откаже от закупените или записани акции произтича от факта, че при вземане на решението да инвестира в публичното дружество на същия не е била осигурена пълна, точна и актуална информация за дружеството-емитент или за самите ценни книжа, включително за окончателната им цена и за окончателния им брой. Следователно, касае се за защита срещу липсата на необходимата информация, при която инвестиционното решение на акционера би било взето напълно обосновано, т. е. срещу действия от страна на дружеството-емитент, извършени в противоречие с императивните изисквания на закона за осигуряване на пълна, точна и актуална информация, докато при преобразуване на публичното акционерно дружество защитата на акционера не е свързана с допуснати от дружеството нарушения на закона, а с несъгласието на акционера за преобразуване на дружеството, в което вече е инвестирал. Не може да бъде определена като аналогична на хипотезата на чл. 126 ЗППЦК и уредената в чл. 126е ЗППЦК хипотеза на сключване на договор за съвместно предприятие /преценена от касатора като „далеч по-безобидна” в сравнение с преобразуването като „най-драстичната корпоративна промяна”/, с който договор публично дружество се задължава да осъществява основната си дейност или част от нея в общ интерес с друго дружество, което притежава пряко или непряко най-малко 25 на сто от гласовете в общото събрание на публичното дружество, което контролира публичното дружество или е свързано с него. Спецификата на защитата на акционерите при сключване на договор за съвместно предприятие, изразяваща се в правото на несъгласния акционер да иска изкупуване на всичките или част от притежаваните от него акции, респ. замяната им с акции в дружеството-насрещна страна по договора при единственото условие да е гласувал против решението на общото събрание за одобряване на този договор, произтича от съществените различия между сравняваните два правни института /преобразуването и договора за съвместно предприятие/. Тази по-засилена защита на акционера при сключване на договор за съвместно предприятие е продиктувана от това, че: участник в съвместното предприятие може да бъде дружество, което не е публично; съвместното предприятие може да се управлява дори и само от това друго дружество чрез неговите управителни органи, в избирането и контрола на които акционерите в публичното дружество не могат да влияят; публичното дружество осъществява основната си дейност или част от нея в общ интерес с дружество, което го контролира и поради това би могло да предопредели насоките на дейността; разпределението на печалбите и загубите от дейността на съвместното предприятие се извършва не само в зависимост от съотношението на активите, но и с оглед „другите форми на принос”, с които всяко от дружествата участва и които не са в пряка зависимост от обема на акционерното участие. Изброените особености на договора за съвместно предприятие сочат на извода, че възможността на акционера в публичното дружество да влияе върху дейността на съвместното предприятие е ограничена, което оправдава и предоставената му от закона /чл. 126е ЗППЦК/ по-голяма защита. Следователно, поради различията между договора за съвместно предприятие и преобразуването, отчитайки, че същото е основано на еквивалентност на замяна на имущественото участие в капитала на преобразуващото се и новото /приемащото/ дружество и пряко участие на акционерите в дейността на последното съобразно притежавания акционерен капитал, логично е защитата на акционерите във всяка от двете хипотези също да е различна.
В подкрепа на извода, че волята на законодателя е да установи различна защита на акционерите в публичното дружество при преобразуването му и при сключване на договор за съвместно предприятие, се подкрепя също от логическото и историческото тълкуване на нормите на чл. 126а /отм./, чл. 126 и чл. 126е ЗППЦК. Към момента на приемането им през 2002 г. със Закона за изменение и допълнение на ЗППЦК /ДВ, бр. 61 от 2002 г./, нормите на чл. 126а и на чл. 126е ЗППЦК уреждат по еднакъв начин предпоставките за защитата на акционера в публичното дружество – условието е той да е гласувал против решението на общото събрание за преобразуването, респ. за одобряване на договора за съвместно предприятие. При изменението на ЗППЦК през 2005 г. /ДВ, бр. 39 от 2005 г./ в частта за предпоставките, при които се реализира защитата на акционера в хипотезата на сключен договор за съвместно предприятие, нормата на чл. 126е ЗППЦК остава непроменена, т. е. и понастоящем единственото условие за възникване на правото на акционера за иска изкупуване или замяна на своите акции е да е гласувал против решението на общото събрание, докато нормата на чл. 126а ЗППЦК, съдържаща същото условие, е отменена, като на нейно място е приет чл. 126 ЗППЦК, препращащ към общата норма на чл. 263с ТЗ. Този различен подход на законодателя показва недвусмислено волята му да проведе разграничение в защитата на акционерите в публичното дружество при сключването на договор за съвместно предприятие и при преобразуването, като същевременно уеднакви предпоставките за защитата на акционерите при преобразуването на публичното и на обикновеното акционерно дружество.
Формираният от изложените съображения извод, че препращането в чл. 126 ЗППЦК към чл. 263с ТЗ се отнася не само за реда за упражняване на правото на напускане на несъгласния с преобразуването на публичното дружество акционер, но и за предпоставките за възникване на това право, една от които е да е настъпила промяна в правното положение на акционера след преобразуването, налага да бъде изяснен въпросът кога е налице промяна в правното положение на акционера.
С оглед обстоятелството, че в случая се касае за преобразуване на публично акционерно дружество и предвид императивната норма на чл. 122, ал. 1 във връзка с чл. 110 ЗППЦК, че новоучреденото и приемащото дружество също е публично акционерно дружество, то при изясняване на правното положение на несъгласния с преобразуването акционер следва да се съобрази само тази промяна, която може да настъпи при преобразуването на акционерно дружество в друго акционерно дружество, но не и при другите хипотези на преобразуване.
Правното положение на участниците в търговските дружества се определя от правата и задълженията, които те имат във връзка с това свое участие и които са различни при отделните видове дружества. Правата, които поражда за акционера членството му в акционерното дружество, са посочени в разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ТЗ – право на глас в общото събрание, като една акция дава право на един глас; право на дивидент и на ликвидационен дял, съразмерни с номиналната стойност на акцията. В ал. 3 на същия член е предвидена и възможността дружеството да издава акции с особени права. Съобразно чл. 188 ТЗ, задълженията на акционера, породени от членственото му правоотношение, се изчерпват със задължението за вноски.
Посочената регламентация налага извода, че правата на акционера, а следователно и неговото правно положение, са в пряка и непосредствена зависимост от вида и обема на притежаваните акции. Затова преценката, дали след преобразуването е настъпила промяна в правното положение на акционера, следва винаги да бъде конкретна, като се извърши съпоставка на правата, които е имал акционерът преди и след преобразуването.
Безспорно, процентното участие в капитала на акционерното дружество е определящо при упражняването на предвидените в закона членствени права на акционера, тъй като то е от значение както при вземането на решения от Общото събрание, така и за размера на дивидента и на ликвидационния дял. Не във всички случаи обаче намаляването на акционерното участие в капитала, получено в резултат от преобразуването, води автоматично до промяна на правното положение на акционера, както се поддържа от касатора. Възприемането на подобно становище би означавало изобщо да се обезсмисли преобразуването на акционерното дружество чрез вливане и сливане, тъй като по правило в тези случаи се стига до намаляване на процентното участие на акционерите от преобразуващите се дружества. Освен това, такъв резултат е напълно логичен с оглед обстоятелството, че при посочените форми на преобразуване капиталът на новоучреденото /приемащото/ дружество е по-голям от капитала на всяко от преобразуваните дружества, от което следва, че акционерното участие не може да остане непроменено. Именно с цел да се гарантират правата на акционерите в преобразуващите се дружества е въведено и изискването за определяне в договора или плана за преобразуване на съотношението на замяна на акциите към определена дата, като придобитите акции след преобразуването трябва да са еквивалентни на справедливата цена на притежаваните преди преобразуването акции в преобразуващото се дружество. Следователно, само по себе си намаленото процентно участие, но в по-голям капитал, не накърнява притежаваните от акционера имуществени права и не обосновава извод за промяна в правното му положение.
Неоснователно в тази връзка е позоваването от страна на касатора на чл. 112 ЗППЦК, даващ право на всеки акционер в публичното дружество да придобие акции от увеличението на капитала, които съответстват на неговия дял в капитала преди увеличението, без да се прилага предвидената в общата норма на чл. 194, ал. 4 ТЗ възможност за ограничаване или отпадане на това право. Нормата на чл. 112 ЗППЦК се отнася за правото на акционера да придобие акции срещу заплащане на тяхната цена, докато при преобразуването се касае за замяна на акции от преобразуващото се с акции в новоучреденото /приемащото/ дружество. Освен това, както отбелязва и самият касатор, за хипотезата на преобразуване чрез вливане, каквато е и настоящата, в чл. 113 ЗППЦК е предвидено изключение от правилото на чл. 112 ЗППЦК, допускащо приложимостта на чл. 195 ТЗ, т. е. допускащо отпадане на предимственото право на акционерите за придобиване на акции от увеличението на капитала.
Намаленото процентно участие в капитала на новообразуваното /приемащото/ дружество би довело до промяна в правното положение на акционера, ако от него произтича засягане на неимуществените /организационни/ права на акционера, т. е. ако се намалява възможността на акционера да влияе върху вземането на решения от Общото събрание. Такава би била хипотезата, когато придобитите от акционера акции след преобразуването намалеят под размер, осигуряващ му определени права. Доколкото решението за преобразуване на акционерното дружество се взема с мнозинство от 3/4 от представените акции с право на глас /чл. 262п, ал. 3 ТЗ/, то очевидно защитата по чл. 263с ТЗ, респ. по чл. 126 ЗППЦК се явява приложима само за акционерите, които притежават акции под посочената блокираща квота, защото при несъгласие на акционерите, притежаващи такава квота от капитала, преобразуването изобщо не би било възможно. Следователно, засягащо правата на акционера в публичното дружество и водещо до промяна на правното му положение, може да бъде само намаление на процентното му участие от 25 до 5 процента, тъй като именно притежаването на такъв процент /5%/ от акциите осигурява на акционера определени права, с които акционерите, притежаващите под този процент акции, не разполагат. Такива са правата на миноритарните акционери, посочени изрично в нормата на чл. 118 ЗППЦК – да предявят иск за причинени на дружеството вреди от действията или бездействията на членовете на управителните и контролните органи и на прокуристите; да искат от общото събрание или от окръжния съд назначаването на контрольори; да искат от окръжния съд свикване на общо събрание по определен от тях дневен ред; да искат включването на въпроси и да предлагат решения по вече включени въпроси в дневния ред на общото събрание, както и правото по чл. 149б ЗППЦК за публикуване на търгово предложение за закупуване или замяна на акции.
Неоснователно е поддържаното от касатора становище във връзка с въпроса за значението на процентното участие, че възможността за влияние върху решенията на Общото събрание не следва да се преценява на база всички акции на дружеството, доколкото мнозинствата в Общото събрание се формират на база представените на събранието акции. Това становище е в явно противоречие със закона /чл. 111, ал. 9 ЗППЦК/, предвиждащ изрично, че правата на глас на акционерите в публичното дружество се изчисляват въз основа на общия брой акции, които дават право на глас.
Освен в посочения по-горе случай на намаляване на процентното участие в капитала, промяна в правното положение на акционера в публичното дружество ще е налице и когато получените от него след преобразуването акции са с права, които са различни от правата по акциите, притежавани в преобразуваното дружество.
Всички изложени дотук съображения мотивират настоящия състав за следния отговор на въпросите, обусловили допускането на касационния контрол:
Предпоставките, при които за акционера в публично акционерно дружество възниква правото да напусне новоучреденото /приемащото/ дружество след преобразуването, са посочените в чл. 263с, ал. 1 ТЗ две кумулативни предпоставки: акционерът да е гласувал против решението за преобразуване и да е настъпила промяна в правното му положение след преобразуването. Нормата на чл. 126, ал. 1 ЗППЦК препраща към общата разпоредба на чл. 263с, ал. 1 ТЗ като цяло, а не само към изречение второ на същата.
При тези отговори на релевантните за конкретното дело въпроси, постановеното от въззивния съд решение е правилно.
С оглед безспорния по делото факт, че като акционер в публично акционерно дружество касаторът е придобил в приемащото дружество същия вид акции, каквито е притежавал и в преобразуваното дружество и че не е нарушено съотношението на замяна на акциите, следва да се приеме, че по-малкото му акционерно участие /5.77 %/ в приемащото дружество от това в преобразуваното дружество /17.98 %/ не е довело до промяна в правното му положение, тъй като не го е лишило от права, които той, като миноритарен акционер с акции над 5%, е имал в преобразуваното дружество. Това налага извода за липса на едната от задължителните предпоставки по чл. 263с ТЗ във връзка с чл. 126 ЗППЦК за възникване на правото на напускане на дружеството. Ето защо, предявеният от [фирма], [населено място] иск по чл. 126, ал. 1 ЗППЦК за заплащане равностойността на притежаваните акции от капитала на З. [фирма], [населено място] преди преобразуването му е неоснователен. Поради това, решението за отхвърлянето му е правилно и следва да бъде оставено в сила.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъдят направените пред настоящата инстанция разноски в размер на сумата 15 000 лв. – адвокатско възнаграждение, чието заплащане е установено в приложения договор за правна защита и съдействие № 04163 от 15.07.2011 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 1 ГПК
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 209 от 19.04.2011 г. по т. д. № 82/2011 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], район О., [улица], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], направените пред настоящата инстанция разноски в размер на сумата 15 000 /петнадесет хиляди/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: |