1 2 2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60297 София, 05.07. 2021 г. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети април две хиляди двадесет и първа година в състав: Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА Членове: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 1146 по описа за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. С решение № 260094 от 18.11.2020 г. по в.гр.д.№ 656/2020 г. на Пазарджишки окръжен съд е отменено решение № 640 от 06.08.2019 г. по гр.д.№ 278/2018 г. на Пещерски районен съд, вместо което е постановено решение, с което: 1/. по предявения от С. П. Г. срещу П. Г. О. положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, е прието за установено, че С. П. Г. е собственик на 5/12 идеални части от имот пл.№ ...., с площ от 384 кв.м., за който е отреден УПИ ...-..., в кв. ...по кадастралния план на [населено място], ведно с построените в имота еднофамилна двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 118 кв.м. и едноетажна масивна селскостопанска сграда с площ от 33 кв.м., като искът е отхвърлен в останалата му част като неоснователен; 2/. по насрещния положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от П. Г. О. срещу С. П. Г., е прието за установено, че П. Г. О. е собственик на 7/12 идеални части от описания по-горе недвижим имот, като искът е отхвърлен в останалата му част. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от С. П. Г., чрез адвокат Х. С., вх.№ 263946 от 21.12.2020 г., с която същото се атакува в частта му отхвърляща иска на С. П. Г. над 5/12 до 12/12 ид.ч. и в частта му уважаваща насрещния иск за 7/12 ид.ч. Развити са оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – на чл. 146, чл. 154 и чл. 266 ГПК, при необоснованост на фактическите изводи и в нарушение на материалния закон – чл. 23 СК. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба и от П. Г. О., чрез адвокат М. С., вх.№ 261692 от 10.02.2021 г., с която същото се атакува в частта му уважаваща иска на С. П. Г. за 5/12 ид.ч. и в частта му отхвърляща насрещния иск за разликата над 7/12 до 12/12 ид.ч. Развити са оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 13, 14 и 103 СК от 1968 г.(отм.), при допуснати съществени процесуални нарушения – на чл. 235 и чл. 236 ГПК (необсъждане на всички събрани по делото доказателства и неправилна преценка на обсъдените) и поради необоснованост. Иска се допускане до касационно обжалване на решението в обжалваните части на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното: За да постанови обжалваното въззивно решене по предявените положителни установителни искове за собственост на процесния имот (първоначален и насрещен), въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният имот е бил собственост на С. Х. О., починала 1963 г., оставила за наследници съпруга си Г. П. О. и синовете си П. Г. О. и И. Г. О.. На 20. 01. 1976 г. е била одобрена съдебна спогодба по гр. д. № 216/1975 г. по описа на РС Велинград, постигната между наследниците на С. О., с която П. О. и Г. О. са получили в дял процесния имот, а в полза на И. О. са присъдени суми за уравнение на дела му. На 18. 01. 1978 г. е била одобрена съдебна спогодба по гр. д. № 20/1978 г. на РС Велинград, сключена между П. О. и Г. О., по силата на която П. О. е станал изключителен собственик на имота, а в полза на Г. О. са присъдени суми за уравнение на дяловете му. П. Г. О. и Й. Х. П. (родители на ищцата С. П. Г.) са били съпрузи от 23.10.1961 г. (когато са сключили граждански брак) до прекратяване на брака с развод със съдебно решение, влязло в сила на 26.03.2008 г. С н.а. № .../31. 05. 2012 г. Й. Х. П. е дарила процесния имот на дъщеря си С. П. Г.. Й. П. е починала на 22.12.2016 г. и е оставила за наследник дъщеря си Й. Х. П.. Във връзка с въведеното от ищцата С. Г. придобивно основание давност за идеалните части на съсобственика П. Г. е прието за установено от фактическа страна, че ищцата от 25 години живее и работи в Ю. и е посещавала България през лятото, за около месец - месец и половина. За периода от 01.01.2009 г. до 18.06.2019 г. четири пъти е влязла в България през съответните пропускателни пунктове. Владението периодично е било прекъсвано, с напускането на страната, след което е започвала да тече нова придобивна давност. Владението е било и опорочено, тъй като е придобито чрез насилие - от 2008 г. до настоящия момент праводателката на ищцата Й. П., а след това и ищцата С. Г., са сменили всички патрони на бравите в къщата и са лишили ответника от достъп до имота. Впоследствие ищцата С. Г. е наела и охранителна фирма, чрез която също не е допускала ответника до имота си. Представени са и множество писмени доказателства, от които се установява, че от 2008 г. до 2018 г. включително ответникът е сигнализирал и е искал съдействието на редица държавни институции, за да си осигури достъп до имота. На 15. 08. 2012 г. ищцата е предявила иск за делба на процесния имот срещу П. Г., с който е признала правата му върху 1/2 ид.ч. от процесния имот и е поискала същият да бъде допуснат до делба между двамата, при равни дялове От правна страна съдът е приел, че спорният въпрос по делото е какви са правата на съпрузите в хипотеза, при която единият съпруг придобива по време на брака, по наследство и делба недвижим имот, сумите за уравнение на дяловете са заплатени през време на брака, със семейни средства. Прието е, че в случая, съгласно разпоредбите на чл. 13, ал.1 и ал.2 СК и чл.14, ал. 3 СК от 1968 г. (отм.) и практиката на ВС, обективирана в т.1 на ППВС № 5/1972 г. и решение № 41 от 1972 г., индивидуална собственост на съпруга П. Г. О. е останала само онази идеална част, която е получил по наследство от майка си. След смъртта на С. Х. О. през 1961 г., съпругът й Г. О. е придобил 1/2 ид.ч. по силата на прекратена със смъртта СИО и 1/6 ид.ч. по наследство от съпругата си С. О. – общо 4/6 ид.ч. П. Г. О. и И. Г. О. са получили по 1/6 ид. ч. по наследство от майка си. В резултат на одобрените съдебни спогодби по делбени дела през 1976 г. и през 1978 г. и предвид обстоятелството, че уравнението на дяловете на наследниците И. Г. О. – 1/6 ид.ч. и Г. О. – 4/6 ид.ч. е извършено през време на брака на П. О. и Й. П., със семейни средства, то 1/6 ид.ч. е била придобита от П. Г. О. по наследство, а 5/6 ид.ч. били придобити общо от П. О. и Й. П., в режим на СИО, като след развода им П. О. е придобил 5/12, а Й. П.-5/12 ид.ч. Така, П. О. е придобил общо 7/12 ид.ч. (1/6 по наследство и 5/12 на основание прекратена с развод СИО), а С. Г. – 5/12 ид.ч. на основание договор за дарение, сключен с н.а. № .../31. 05. 2012 г., с майка й Й. П.. След прекратяване на брака съпругата Й. Х. П. е могла да се разпорежда само с 5/12 идеални части от имота, а не с 6/12 идеални части (1/2 идеална част) от имота, поради което за 1/12 ид.ч. договорът за дарение не е породил вещноправно действие. Нотариалният акт за дарение, обаче, не следва да се отменя по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, тъй като не е констативен, а за сделка и съобразно указанията по тълкуване на цитираната норма, дадени с ТР № 3/29. 11. 2012 г. на ОСГК на ВКС. За недоказано и неоснователно е прието възражението на С. П. Г. за придобиване по давност на притежаваните от съсобственика П. О. идеални части от процесния имот. По делото липсват доказателства съсобственика С. Г. да е променила субективното си отношение към собствеността на другия съсобственик, т е. от държател на идеалните части на съсобственика да се е превърнала в техен владелец. Не съществуват доказателства да е започнала да владее идеалните части на другия съсобственик за себе си, да е обективирала чрез недвусмислени и категорични, правни и фактически действия, промененото си отношение към вещта и да е манифестирала това свое поведение спрямо другия съсобственик, довеждайки го до знанието му. Прието е, че доказателствата по делото установяват, че същата е признала правата на другия съсобственик върху вещта през 2012 г., като на 15. 08. 2012 г. е предявила иск за делба на процесния имот срещу П. Г., с който е заявила, че двамата са собственици на по 1/2 ид.ч. и е искала допускане съдебна делба на имота между двамата при равни дялове. По касационната жалба на С. П. Г.. В изложението към касационната жалба на ищцата вх.№ 263946 от 21.12.2020 г. се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Какви са правомощията на въззивната инстанция при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото. 2. Кои са допустимите доказателствени средства за доказване придобиването на имот по реда на чл.288, ал.2 ГПК (отм.) с лични средства. 3. Има ли правомощия въззивната инстанция да се произнася по въпроси, които не са били наведени като спорни от страните нито във въззивното производство, нито в първоинстанционното такова. Иска се и допускане до касационно обжалване на решението в обжалваните части на осн. чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради очевидна неправилност на същото. Въпросите са поставени във връзка с оплакването на жалбоподателката за необоснованост на извода на въззивния съд, че средствата, с които са платени сумите за уравнение на дяловете по одобрените спогодби през 1976 г. и през 1978 г. по двете делбени дела, са имали семеен произход, а не са били лична собственост на майка й Й. П., както и във връзка с оплакването, че въззивният съд не й е дал възможност, въпреки несъответствие на доклада с изискванията на чл. 146 ГПК и липсата на дадени указания и разпределена доказателствена тежест за установяване на тези обстоятелства, да ангажира доказателства. Въпросите нямат отношение към заявените от ищцата придобивни основания и свързаните с тях правопораждащи факти, поради което не са от обуславящо значение за изхода на делото и с оглед указанията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, точка 1, не отговарят на критериите на общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Твърдяното субективно право на собственост винаги произтича от конкретни факти, които следва да бъдат заявени и доказани в съдебния процес, при спазване на процесуалните правила. В случая, заявените от ищцата придобивни основания са две: за 1/2 ид.ч. от правото на собственост – дарение, а на дарителката - прекратена с развод СИО, делба на наследствен имот на бившия съпруг през време на брака и заплащане на сумите за уравнение на дяловете със семейни средства през време на брака, а за другата 1/2 ид.ч. – придобивна давност. По първия заявен придобивен способ спорен е бил единствено въпросът дали са плащани суми за уравнение на дяловете на останалите съделители през време на брака на ответника и праводателката на ищцата (с оглед възражението на ответника П. Г., че поетите с одобрените от съда спогодби парични задължения не са изпълнени и суми за уравнение на дяловете на останалите наследници не са били изплащани от П. Г.). Спорът касае доказаност на твърдяната от ищцата възмездност на придобиване на имота по време на брака между нейните родители. При липса на въведено твърдение, че средствата за заплащане на сумите за уравнение на дяловете не са имали семеен произход, а са били лични на съпругата Й. П., поставените въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По касационната жалба на П. Г. О. вх. № 261692 от 10.02.2021 г. В изложението към касационната жалба на П. О. се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно изложи в решението си върху кои доказателства основава изводите си, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства мотивирано да каже защо и на кои доказателства дава вяра и на кои не дава. 2. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да обсъди и отговори на поставен от една от страните въпрос, който е от изключително важно значение за решаването на спора, какъвто в случая е поставеният въпрос дали даването на суми за уравнение на дялове в делбено производство могат да се доказват със свидетелски показания и може ли да се приеме за изпълнение на задължение заплащане на суми по уравнение на дялове в делбен процес от лица, които не са участници в този процес. 3. Допустимо ли е приложението на института на съпружеската имуществена общност /СИО/ при определяне на дялове на наследници на наследодател – едноличен собственик на имот, който наследодател е починал преди влизане в сила на Семейния кодекс от 1968 г. (отм.). Поддържа се и искане касационното обжалване на въззивното решение да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по така поставените въпроси. По същите е формирана практика на ВКС, поради което обсъждането им не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. А поддържаното несъответствие със събраните доказателства на изводите на въззивния съд, че по одобрените от съда спогодби са плащани суми за уравнение на дяловете от съделителя П. О. представлява оплакване за необоснованост, съставляващо основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането на което във фазата на селекция на касационните жалби е недопустимо. Настоящият състав намира за основателно съдържащото се и в двете изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искане за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради очевидна неправилност на същото. Очевидната неправилност, изразяваща се в грубо нарушение на материалния закон, установимо пряко от мотивите, е налице в хипотезите на прилагане на несъществуваща или отменена материалноправна норма или на прилагане на закона в неговия противоположен смисъл. В случая, очевидно неправилен е изводът на съда, че процесният имот е придобит в режим на СИО от Г. П. О. и С. Х. О., като общността е прекратена през 1963 г., със смъртта на съпругата С. О., а след прекратяването й Г. О. е придобил 1/2 идеална част на основание прекратена съпружеска имуществена общност, а другата 1/2 ид.ч. е наследена от наследниците на С. О. - съпруга й и двамата й сина, като всеки от тях е придобил по 1/6 ид.ч. по наследство. Съдът, при уреждане на имуществените и наследствени правоотношение между съпрузите, е приложил разпоредбите на чл. 13, чл. 14, ал. 7 и чл. 103 от Семейния кодекс от 1968 г. (отм.), с който за пръв път се въвежда режимът на съпружеската имуществена общност и който не е бил част от обективното право (не е съществувал като нормативен акт) към 1963 г. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260094 от 18.11.2020 г. по в.гр.д.№ 656/2020 г. на Пазарджишки окръжен съд изцяло, по жалбите на С. П. Г. и на П. Г. О., на осн. чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. ПРЕДОСТАВЯ ВЪЗМОЖНОСТ на жалбоподателите С. П. Г. и П. Г. О. в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представят доказателства за внесени държавни такси по сметка на ВКС в размери по 58, 91 лв. всеки от тях, като указва, че при неизпълнение в срок на горното задължение, касационните им жалби ще бъдат оставени без разглеждане, а образуваното по тях производство прекратено. След изтичане на срока за внасяне на дължимата държавна такса, делото да се докладва на председателя на отделението - за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или на докладчика - за прекратяване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: