Ключови фрази

5

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 591

Гр. София, 27 юни 2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 25.05.22 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №128/22 г., намира следното:

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на В. Х. и на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново/АС/ по гр.д. №166/21 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен до размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва от исковата молба и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 250 000 лв. искът на В. Х. срещу Прокуратура на РБ по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.220, ал.1, вр. с чл.26, ал.1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда и в престъпление по чл.219, ал.3, вр. с чл.26 НК, за което наказателното производство е прекратено поради изтекла давност.

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.

Касаторът- ищец В. Х. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му е отхвърлен. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че съществен за спора е правният въпрос за критериите, които следва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението. В противоречие с цитираната практика на ВКС, според касатора, въззивният съд не е отчел в достатъчна степен конкретни обстоятелства на случая – тежестта на повдигнатите множество обвинения, продължителността на наказателното производство, което надхвърля разумните срокове, както и продължителността на мерките за неотклонение и другите ограничения спрямо ищеца в наказателното производство; влошаването на здравословното му състояние, цялостното отражение на незаконното обвинение върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук. Това според касатора е довело до неправилно приложение на чл.52 ЗЗД.

Касаторът – ответник Прокуратура на РБ обжалва въззивното решение в частта, с която искът е уважен. За допускане на обжалването се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2 ГПК, в хипотеза на вероятна недопустимост на обжалваното решение. Позоваването на вероятна недопустимост на въззивното решение обосновава с приключилото наказателно преследване по чл.219 НК поради изтекла давност; ищецът като подсъдим не е направил искане за продължаване на производството по съответния съдопроизводствен ред. Затова според касатора уважаването на претенцията му в случая противоречи на ТР №3/2005 г., т.8. Несправедливо и в противоречие с чл.52 ЗЗД е определен и размерът на обезщетението, който надвишава нормите и критериите за справедливост.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че отговорността на ответника по иска за неимуществените вреди, претърпени от ищеца в причинна връзка с обвинението по чл.219, ал.3 НК, за което производството е прекратено поради изтекла давност, може да се ангажира за периода от 6.09.13 г., когато е изтекла абсолютната давност, до постановяване на р. от 21.02.18 г. по внохд №511/17 г. на АС Варна, вл. в сила на 17.03.18 г., с което наказателното производство в тази част е прекратено по давност. От данните по делото е видно, че за част от този период на ищеца била наложена забрана да напуска РБ. Обвинителният акт бил внесен в съда на 24.07.15 г., или след изтичане на абсолютната давност, и съдебното производство продължило на три инстанции до прекратяването му по давност с посоченото решение на АС Варна.

Наказателното производство по чл.220, ал.1, вр. с чл.26 НК срещу ищеца е образувано на 25.10.2007 г. и е приключило с вл. в сила присъда от 12.06.17 г. по внохд №298/16 г. на АС Варна, с която е признат за невинен и е оправдан по посоченото обвинение. Наказателното производство е продължило в неразумен срок, като е нарушено правото на ищеца по чл.6 от ЕКЗПЧОС.

В резултат на обвиненията ищецът, който към повдигането им заемал длъжността управител на МБАЛ Тутракан, бил отстранен от длъжност, наложило се да преустанови да практикува по специалността си като анестезиолог в болницата в Тутракан, накърнени били доброто му име, професионално достойнство и чест. Наложило се да се преквалифицира и да започне работа в друг град. Необходимо било да обяснява на непълнолетните си 3 деца и на възрастната си майка, че обвиненията срещу него не са верни, за да запази своя авторитет на родител и син и да им вдъхне сигурност.

Разгласяването на обвиненията също рефлектирало върху авторитета на ищеца – накърнило името и облика му в обществото при отговорната длъжност, която заемал. Забраната да напуска страната ограничила възможността на ищеца да пътува свободно и да посещава двете си дъщери, които учели в чужбина, както и да се развива професионално чрез предложени му обучения зад граница.

По делото има данни и за влошено здравословно състояние на ищеца вследствие преживените във връзка с обвиненията негативни емоции – получен на 8.04.17 г. миокарден инфаркт. От заключението на вещите лица се установява, че отрицателните емоции сами по себе си не могат да доведат до преживения инфаркт, но ако са продължили с години може да са фактор за усложнено протичане на атеросклерозата, която е причина за миокардния инфаркт на ищеца.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел, че ищецът е осъждан за престъпление по чл.343б, ал.1 НК на пробация с вл. в сила присъда от 2010 г. и е реабилитиран по право за това престъпление през 2013 г. Осъждането е част от характеристиката на личността му.

При отчитане на гореизложените обстоятелства въззивният съд е приел, че на ищеца следва да се определи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., тъй като претърпените неимуществени вреди са над обичайните. Отчетени са също социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на деликта. Прието е, че моралните вреди са индивидуални и паричното обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването им.

При данните по делото неоснователно е позоваването на касатора - ответник по иска на вероятна недопустимост на въззивното решение, с което е присъдено обезщетение и за обвинението в престъпление по чл.219 НК, за периода от изтичане на абсолютната давност за това престъпление на 6.09.13 г. до приключване на наказателното производство на 17.03.18 г. В практиката на ВКС – цитираните от първоинстанционния съд р. по гр.д. №2950/15 г. на четвърто г.о. и по гр.д. №1392/11 г. на трето г.о., се приема, че за времето след като е изтекла абсолютната давност до прекратяване наказателното преследване, то е незаконно и са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за претърпените неимуществени вреди. Същото в случая е приел и въззивният съд.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди са взети предвид конкретните обстоятелства на случая, сочещи на изражението и интензитета на вредите – тежестта на обвиненията, които са свързани с професионалната дейност на ищеца и са огласени в обществото, продължителността на наказателното преследване, мерките за неотклонение „подписка” и забраната за напускане на РБ, дългия период на напрежение и отрицателни емоции за ищеца, отражението на обвинението в житейски и професионален план – отстраняването му от работа, притесненията в семейството му, влошеното му здравословно състояние.

Размерът на обезщетението за морални вреди е определен от въззивния съд при спазване на указанията в практиката на ВКС – ППВС№4/68 г. и сочените от касатора - ищец р. по гр.д. №2324/18 г. на ВКС, четвърто г.о.и р. по гр.д. №1699/20 г. на четвърто г.о. на ВКС.

Затова не са налице основания за допускане на обжалването по въпроса за критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при прилагане на чл.52 ЗЗД, поставен и в двете жалби.

Сочените от жалбоподателите основания за допускане на обжалването не се установяват и ВКС на РБ, трето г.о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново по гр.д. №166/21 г. от 11.08.21 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: