12
Р Е Ш Е Н И Е
№ 175
гр. София, 19 октомври 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети септември 2017 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
при секретаря ............М. ПЕТРОВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Д. ГЕНЧЕВ..............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 677/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимата К. П. П., по жалба на защитника на подсъдимия П. Х. П., по жалба на повереник на частните обвинители М. А. К. и Н. А. Ю., както и по жалба на частния обвинител и граждански ищец И. Д. П., срещу въззивно решение № 68, постановено на 10.04.2017 г. от Апелативен съд - Варна по ВНОХД № 462/2016 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото.
С първоинстанционната присъда № 13, постановена от Окръжен съд - Търговище на 02.11.2016 г. по НОХД № 157 по описа за 2016 г., подс. К. П. П. е призната за виновна в това, че на 04.04.2016 г., около 22.30 часа на път II-51 от [населено място] към [населено място] на около 1 км преди [населено място] при управление на лек автомобил „Р.С.“, с рег. [рег.номер на МПС] , без да има необходимата правоспособност, нарушила правилата за движение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и по чл. 150 от ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на В. И. Д. на 19 г., като макар и непълнолетна е могла да разбира свойството и значението на извършеното и е могла да ръководи постъпките си, поради което на основание чл. 343, ал. 3, б „б“, вр. с ал. 1 и с чл. 342, ал. 1 и чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК, и чл. 36, чл. 54 от НК й е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години и шест месеца, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим в затворническо общежитие от открит тип. Подсъдимата е оправдана по обвинението да е нарушила чл. 20, ал. 2 от ЗДвП.
Със същата присъда подсъдимият П. Х. П. е признат за виновен в това, че на 04.04.2016 г. в 18.10 часа в района на бензиностанция „Е.“ в [населено място] нарушил забраната на чл. 102 от ЗДвП – като водач на лек автомобил „Р. С.“, с рег. [рег.номер на МПС] , предоставил МПС-то на неправоспособния водач К. П. П. и с това деяние около 22.30 на път II-51 на около 1 км преди [населено място], общ. П., като независим съпричинител с подс. К. П. П. по непредпазливост причинил смъртта на В. И. Д. на 19 г., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б „б“, вр. с ал. 1 и с чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 36 и чл. 54 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири години и шест месеца, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 343г от НК на подсъдимия П. е наложено и наказание лишаване от право да управлява моторно преводно средства за срок от пет години.
На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимата К. П. П. и подсъдимият П. Х. П. са осъдени да заплатят на И. Д. П. обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди вследствие на смъртта на В. И. Д. – негова дъщеря, в размер на 12 500 лева за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от 04.04.2016 г., като е отхвърлен искът до пълния му предявен размер от 130 000 лева за всеки от подсъдимите като неоснователен.
Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по разноските по делото.
С атакуваното въззивно решение присъдата на Окръжен съд - Търговище е изменена, като наложеното на подс. К. П. П. наказание „лишаване от свобода“ е намалено на три години, а на основание чл. 69, ал.1, вр. чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от три години, като същата е оправдана и по първоначалното обвинение да е извършила нарушение на чл. 150 от ЗДвП. Наложеното на подс. П. Х. П. наказание „лишаване от свобода“ също е намалено на три години, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от 5 години, а наложеното му наказание лишаване от право да управлява моторно преводно средства е намалено за срок от три години. Първоинстанционната присъда е изменена и в гражданско-осъдителната й част, като е увеличен размерът на дължимите поотделно от двамата подсъдими обезщетения в полза на гражданския ищец И. П. на 35 000 лева за всеки. В останалата част присъдата е потвърдена.
В касационната жалба на защитника на подсъдимата К. П. П. се атакува въззивното решение само в гражданско-осъдителната му част, която се намира за несъответна на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Счита се, че с присъдения размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е нарушен принципът за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като не е отчетено, от една страна, че И. П. е в трудоспособна възраст, а от друга страна, материалните възможности на подсъдимата – тя е млада и учебно ангажирана. Акцентира се върху приноса за настъпването на престъпния резултат от страна на пострадалата Д., която се е съгласила да пътува с неправоспособната П.. Иска се изменение на въззивното решение и намаляване на присъденото обезщетение.
В касационната жалба на защитника на подсъдимия П. Х. П. се твърди наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Допуснатите съществени процесуални нарушения се аргументират с довода, че в нарушение на разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК апелативната инстанция е приела, че подс. П. е знаел, че К. П. е непълнолетна и че няма правоспособност за водач на МПС. Последното е довело и до неправилния извод, че П. П. е осъществил от обективна и субективна страна деянието по чл. 343, ал. 3, б „б“, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК. В подкрепа на заявената явна несправедливост на наложеното наказание се излагат твърденията, че по делото са установени многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, обуславящи приложението на чл. 55, ал. 1 от НК. Набляга се на чистото му съдебно минало, на спазването от негова страна на законите в страната и на липсата на отегчаващи отговорността му обстоятелства. Оспорва се и справедливостта на размера на присъденото обезщетение по уважения граждански иск, като отново се изтъква съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалата В. Д.. Отправя се искане за отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подс. П. по повдигнатото му обвинение, респ. за отхвърляне на предявения граждански иск, или алтернативно за изменение на въззивния съдебен акт и намаляване на наложените на подсъдимия наказания, както и намаляване на размера на присъденото обезщетение.
В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец И. Д. П. се сочи наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Последното е мотивирано с доводите, че степента на обществена опасност на деянието и на подсъдимите, безцеремонното незачитане на закона от тяхна страна и поведението им в хода на наказателния процес, с което са искали да омаловажат стореното, налагат увеличаването и ефективното изтърпяване на определените им наказания, в каквато насока се отправя и молба към касационната инстанция. Акцентира се и върху значението на генералната превенция при определянето на справедлива санкция за престъпленията по транспорта, с оглед тяхната обществена значимост и чувствителността на гражданите. Обжалва се атакуваното решението и в гражданско-осъдителната му част, като се иска присъждането на обезщетения в пълния им предявен размер. Претендират се направените пред ВКС разноски.
В касационната жалба на частните обвинители М. А. К. и Н. А. Ю. се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. И тук се поставя вниманието върху постигането на целите на генералната превенция при определянето на наказанията на подсъдимите, доколкото предвид увеличения брой на пътнотранспортните произшествия с тежък резултат е оправдано налагането на по-високи по размер наказания. Сочи се, че за да може да се въздейства възпитателно и предупредително на обществото, за да липсва усещането за безнаказаност, а напротив – за справедливост, е необходимо провеждането от страна на правораздавателните органи на една последователна политика, водеща до налагането на по-строги санкции. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото на апелативния съд със задължителни указания, свързани с изменението на наложените на подсъдимите наказания и увеличаването им до определените в първоинстанционната присъда.
Пред касационната инстанция частният обвинител и граждански ищец И. Д. П., редовно призован, не се явява. Явява се повереникът му адв. Р. К., който моли жалбата да бъде уважена по изложените в нея съображения, като намира жалбите на подсъдимите за неоснователни.
Частните обвинители М. А. К. и Н. А. Ю., редовно призовани, не се явяват. Те се представляват от адв. К. С., който поддържа жалбата и релевираните в нея доводи. Намира изложените в жалбата на подс. П. твърдения, че последният не е знаел, че К. П. е непълнолетна и няма шофьорска книжка, за неоснователни.
Защитникът на подсъдимия П. Х. П. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и моли за нейното уважаване, като иска касационните жалби на частните обвинители и гражданския ищец да бъдат оставени без уважение.
Подсъдимият П. в своята лична защита поддържа касационната жалба и изложеното от защитника си.
Защитникът на подсъдимата К. П. П. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и моли за нейното уважаване. Претендира жалбите на частните обвинители да бъдат оставени без уважение.
Подсъдимата П. в своята лична защита поддържа тезата на защитника си.
Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище, че основна вина за произшествието има подс. П., чиято жалба счита за неоснователна, а определеното на подс. П. наказание намира за справедливо. Сочи, че пострадалата няма принос за настъпването на инцидента, като оплакванията на частните обвинители и граждански ищци са до голяма степен основателни, а размерът на уважените граждански искове е определен правилно.
В правото си да се изкаже последна и в последната си дума подсъдимата П. изразява съжаление за стореното и моли за справедливо решение.
В правото си да се изкаже последен и в последната си дума подсъдимият П. не се признава за виновен и моли да бъде оправдан.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
На първо място, настоящият касационен състав намира за необходимо, предвид пределите на касационната проверка, да се занимае с допустимостта на касационната жалба от частния обвинител Н. А. Ю.. Видно от протокола от проведеното публично съдебно заседание на 27.10.2016 г., Окръжен съд – Търговище е конституирал последната в качеството й на частен обвинител по НОХД № 157/2016 г по описа на същия съд. С атакуваното решение, обаче, апелативната инстанция е приела, че с допускането до участие в процеса на пострадалата Ю. първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение /но не от категорията на съществените/, тъй като последната в резултат на процесното ПТП е получила единствено лека телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК. С оглед на което и предвид обстоятелството, че тези й увреждания не са елемент от фактическия състав на престъплението по чл. 343, ал. 3, б. „б“ от НК, предмет на обвинението срещу подсъдимите К. П. и П. П., то тя не е имала и качеството на „пострадал от престъплението“ по смисъла на чл. 74, ал. 1 и чл. 76 от НПК, съответно не е било допустимо конституирането й като частен обвинител в процеса.
Върховният касационен съд не споделя така възприетите от контролираната инстанция положения. За качеството на пострадал от престъплението по смисъла на чл. 74, ал. 1 от НПК не се изисква лицето непременно да е претърпяло съставомерни вреди, а е достатъчно да е претърпяло имуществени или неимуществени вреди в резултат на извършеното престъпление въобще, без да се придават други законови критерии. Доколкото Н. Ю. е получила наранявания, които са били пряка и непосредствена последица от процесното ПТП /контузия на главата, гръдния кош и дясното бедро и мозъчно сътресение без изпадане в безсъзнание – лека телесна повреда по чл. 130, ал. 1 от НК/, то за последната безспорно е съществувала процесуалната правоспособност да се установи като частен обвинител, макар и за причинени й от престъпната деятелност несъставомерни вреди. Следователно, участието на пострадалата Ю. като надлежна страна – частен обвинител, в производствата и пред двете предходни съдебни инстанции е било напълно законосъобразно, а касационната й жалба срещу въззивното решение се явява допустима.
Разгледани по същество касационните жалби са неоснователни.
1. По доводите в жалбата на подс. П. П. за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон:
Макар чисто от формална гледна точка касаторът да релевира всички касационни основание по чл. 348, ал. 1 от НПК, то изложените в жалбата му доводи са насочени единствено в подкрепа на касационните основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Соченото нарушение на материалния закон е изведено единствено като последица от твърдението за допуснати от контролираната инстанция процесуални нарушения, без да е подкрепено със самостоятелни доводи.
Настоящият състав не констатира въззивната инстанция да е допуснала твърдяното от защитата на подс. П. П. процесуално нарушение, свързано с незаконосъобразно извършения според нея доказателствен анализ и формираните въз основа на него фактически и правни изводи. При постановяването на съдебния си акт апелативният съд, след извършена цялостна проверка на първоинстанционната присъда и направена собствена оценка и изследване на наличния доказателствен материал, законосъобразно е потвърдил установените от Окръжен съд – Търговище фактически положения. ВКС не намира решаващата инстанция да е допуснала сочената в жалбата превратна интерпретация на доказателствените източници, подценяването или надценяването на едни от тях за сметка на други. Напротив, всички доказателства, доказателствени средства и експертни заключения са били предмет на задълбочена проверка както поотделно, така и в тяхната взаимна връзка, и са ценени съобразно действителното им съдържание и значение. Мотивите към въззивното решение са съобразени с изискванията на закона и от тях е видно какви факти са приети за установени и въз основа на какви доказателства.
Всъщност, основното възражение на защитата на подс. П. е насочено към неправилно извършения според нея доказателствен анализ на източниците, установяващи знанието на последния, че К. П. е непълнолетна и няма необходимата правоспособност за управление на МПС. Всички изложени доводи в подкрепа на соченото недоволство няма как да бъдат споделени от настоящата инстанция.
Правилно и двете предходни инстанции за изясняване на коментираното обстоятелства са се концентрирали върху установяването и изследването на поведението на подсъдимия П. преди, по време и след пътнотранспортното произшествие. Доколкото знанието за определени факти и обстоятелства е елемент от вътрешния, психически свят на даден човек, за неговото наличие или липса поначало следва да се преценява не толкова от неговите изявленията, колкото от обективно проявените му действия и резултата от тях. Безспорно установено по делото е, че към времето на инцидента К. П. и П. П. са били в близки отношения, а от края на 2015 г. и първата половина на 2016 г. са поддържали почти ежедневни контакти. Именно подс. П. е помогнал на подс. П. да започне шофьорски курсове. В периода, в който подсъдимите са имали по-близка връзка, П. П. дори е ремонтирал и частично обзавел апартамент в [населено място], за който имал ключ от св. Й. Г. - заместник Областен управител, за да може К. П. да пребивава в него. В деня на произшествието, подс. П. отишъл с кола със св. Е. Ф. до [населено място], за да вземат именно К. П. от там, след което обядвали в местността „Боаза“, а около 15.00 часа я оставили в района до „Банята“, където всички курсисти започват кормуването си. Веднага след приключването на учебния час по кормуване, подс. П. отново взел подсъдимата с автомобила си и я возил повече от два часа, за да може тя да си върши лична работа. Около 18.10 часа подсъдимият не само предоставил на К. П. процесния автомобил, но и шофирал след нея 20 километра, за да бъде сигурен, че последната ще се справи с управлението му. Когато вечерта след инцидента около 00.30 часа трима полицейски служители отишли до вилата на П., за да му съобщят, че е станало произшествие с автомобила /предоставен от него по-рано през деня на подсъдимата/, последният заявява, че не знае къде е колата, че много хора я карали и че тя стои на паркинга на бензиностанция „Е.“, а ключовете й били или на таблото, или вътре в бензиностанцията. Веднага отишъл с полицаите в болницата, където била настанена К. П., като изчаквайки последните да си тръгнат, влязъл повторно в болничната й стая, искайки от нея да прикрие, че именно той й е предоставил процесното превозно средство.
При установяването на така описаната фактическа обстановка предходните съдебни инстанции не са подходили едностранчиво или тенденциозно, а с необходимия аналитичен усет са подложили всяко относимо към конкретните моменти доказателство и доказателствено средство на самостоятелна проверка и преценка и са проследили логическата му обвързаност с останалия събран доказателствен материал. В тази връзка законосъобразно са били кредитирани показанията на свидетелите М. С., Й. Й., Е. Г., Т. М., М. Д., А. Ю. и Й. Г. /прочетени и приобщени на основание чл. 373, ал. 1, вр. чл. 372, ал. 3 и чл. 283 от НПК/, показанията на св. Х. А., дадени на ДП /приобщени на основание чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 и 2 от НПК/, показанията на св. Н. Ю., дадени пред първата инстанция, както и част от обясненията на самата подсъдима, дадени в качеството й на обвиняем /приобщени на основание чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от НПК/. Сочените гласни доказателствени източници са били обект на стриктна оценка за достоверност, като проследявайки тяхната логическа последователност и непротиворечивост както помежду им, така и с целия доказателствен материал, основателно са били кредитирани. От друга страна, законосъобразно инстанции по фактите са подходили с нужното недоверие както към съдебните твърдения на св. Х. А., така и към тези на подсъдимите, свързани със степента на познанство между последните, респ. с твърденията им, имащи отношение към знанието на П. за възрастта на подсъдимата и дали тя има шофьорска книжка. Очевидно дадените от тези лица сведения са целели единствено да подкрепят една изградена защитна теза, която да доведе до оневиняването на подс. П., но тя е останала напълно изолирана и доказателствено необезпечена.
Така, въз основа установените в съгласие с процесуалните правила на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК фактически положения, материалният закон е приложен правилно с осъждането на подс. П. за деяние, осъществяващо състава на чл. 343, ал. 3, б „б“ от НК. Доказани чрез съответните доказателствени способи са всички елементи от обективната и субективна страна на това престъпление, включително знанието на подсъдимия, че К. П. е непълнолетна, но най-вече знанието му, че тя не е имала необходимата правоспособност, за да управлява лек автомобил.
2. По доводите за явна несправедливост на наложените наказания, съдържащи се в касационната жалба на подс. П. П., както и в двете касационни жалби от частните обвинители:
Не се констатира наложените на подсъдимите наказания очевидно да не съответстват на обществената опасност на деянието и дейците, на смекчаващите и отегчаващите отговорността им обстоятелства, както и на целите на чл. 36 от НК. Въззивната инстанция е приложила правилно закона, като обосновано е коригирала и прецизирала част от разсъжденията на първоинстанционния съд, изложени при индивидуализацията на определените за всеки от подсъдимите наказания, като законосъобразно е намалила размера на последните.
За извършеното от К. П. и П. П. престъпление законодателят е предвидил наказание от три до петнадесет години лишаване от свобода. Санкцията на подс. П. е определена при баланс на смекчаващите и отегчаващи отговорността й обстоятелства /с лек превес на отегчаващите такива/. В кръга на последните оправдано е била включена престъпната упоритост на подсъдимата – тя е управлява процесния автомобил на голямо разстояние, включително в тъмната част на денонощието. Като смекчаващи отговорността й обстоятелства правилно са били взети предвид чистото й съдебно минало и изразеното съжаление за стореното. Санкцията на подс. П. е определена при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства – чистото му съдебно минало, добрите му характеристични данни и изразеното съжаление за стореното, като са липсвали отегчаващи такива. Установените за подсъдимия смекчаващи обстоятелства, обаче, не могат да доведат до приложението на чл. 55 от НК /в каквато насока са и част от исканията му в жалбата/, за която разпоредба в настоящия случай липсват необходимите предпоставки - по делото не са налице нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, когато и най-лекото предвидено в закона наказание да се оказва несъразмерно тежко.
Преценявайки гореизложените обстоятелства според действителното им значение и тежест и съпоставяйки ги с високата степен на обществена опасност на конкретното деяние, при което е причинена смъртта на младо момиче /едва на 19 години/, както и с ниската такава на самите извършители, контролираната инстанция е определила съответни и справедливи наказания на всеки от двамата подсъдими – за подс. П. след редукцията по реда на чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК наказание от 3 години „лишаване от свобода“, а за подс. П. - наказание от 3 години „лишаване от свобода“ и лишаване от право да управлява МПС за срок от 3 години.
Справедливо е въззивното решението и с оглед отлагането изпълнението на наложените наказания „лишаване от свобода“ - за подс. П. за срок от 3 години, а за подс. П. за срок от 5 години. Правилно апелативният съд е заключил, че за поправянето и превъзпитанието на дейците не е необходимо ефективното изтърпяване на така определените им санкции, като всички изложени в обратния смисъл доводи на частните обвинители се явяват неоснователни. Изводите на предходната съдебна инстанция по разглеждания въпрос са напълно съобразени с изискването на чл. 66 от НК и с предпоставките, съдържащи се в него - наложеното наказание „лишаване от свобода“ да е до три години, подсъдимият да не е осъждан до момента на наказание „лишаване от свобода“ за престъпление от общ характер, както и за постигане на целите на наказанието и най-вече за поправянето на дееца да не се налага изтърпяването му.
Докато първите две предпоставки са обективни такива, то третата е свързана с всеки конкретен случай и с особеностите на дееца. Затова и законодателят поставя акцент върху индивидуалната превенция на наказанието при обсъждането на възможността за отлагане на неговото изпълнение. Това, от своя страна, предполага констатиране на съответни индивидуални особености и характеристики на конкретния деец, които в своята съвкупност да предпоставят възможност за неговото поправяне и превъзпитание без ефективно изтърпяване на наложеното наказание.
По отношение на конкретните подсъдими К. П. и П. П. въззивната инстанция е направила обоснованата преценка, че за постигането на целта на индивидуалната превенция спрямо тях и преимуществено за тяхното поправяне, изведено като основно в разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК и на което следва да се даде приоритет, не е наложително наложените им наказанията „лишаване от свобода“ да бъдат изтърпени. Изолирането и на двамата подсъдими от обществото и поставянето им в затворническа среда не би имало поправителния и превъзпитателен ефект, целен от закона, доколкото персоналните им характеристики сочат на възможност за постигане на тези цели и докато те са на свобода. От една страна, подсъдимата П. е в една доста млада възраст /19 години/, към настоящия момент не е извършвала други престъпление и не е имала противообществени прояви, а характеристичните й данни говорят за желанието й за самообучение и дългосрочно лично и професионално развитие. От друга страна, подсъдимият П. също не е осъждан и се ползва с добри личностови характеристики. С оглед на което, ефектът на наказателното въздействие по отношение и на двама може да бъде обезпечен с отлагането на изтърпяването на определените им наказания „лишаване от свобода“ за максимално допустимия от закона за всеки един от тях срок. Именно изпитателният срок ще постави на проверка волята на подсъдимите да коригират поведението си и да насочат същото към спазване на нарушения закон и да се въздържат от престъпна дейност, доколкото в случай на осъществяване на ново престъпление ще следва да изтърпят и наложеното им наказание. Въздържанието от престъпно поведение, както и коригиране на поведението към стриктно спазване на правилата за движение, са конкретните проявления, чрез които подсъдимите биха демонстрирали своето поправяне и превъзпитание.
Като приемат, че високият ръст на подобни престъпления обуславя и по-строга репресия, изразяваща се в необходимост от ефективно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, частните обвинители всъщност поставят акцент върху генералната превенция на чл. 36 от НК, което не е смисълът на разпоредбата на чл. 66 от НК. Генералната превенция не следва да се игнорира, но не тя трябва да има приоритет при обсъждането на предпоставките за приложението на чл. 66 от НК. В противен случай би се стигнало до налагане на санкция, която удовлетворява обществото, но не поправя и превъзпитава дееца, спрямо когото се налага, тъй като го дистанцира от самото общество. За да въздейства предупредително и възпиращо върху останалите членове на обществото, една санкция трябва преди всичко да превъзпитава и поправя самия деец, спрямо когото се налага.
С оглед всичко изложено дотук, няма основание за ревизия на въззивния съдебен акт, съответно за намаляване или увеличаване размера на наложените с него санкции. Определените на подсъдимите наказания отговарят на обществената опасност на деянието и на конкретния деец и ще изпълнят в максимална степен целите на чл. 36 от НК.
3. По доводите в жалбите на подсъдимите П. П. и К. П., както и в жалбата на гражданския ищец И. П., за явна несправедливост на размера на уважените граждански искове:
Липсва основание въззивният съдебен акт да бъде ревизиран и в гражданско-осъдителната му част. Законосъобразно Апелативен съд – Варна е увеличил размера на обезщетенията за претърпените от гражданския ищец П. неимуществени вреди на 35 000 лева за всеки един от подсъдимите. Така посоченият размер, определен с оглед вътрешното убеждение на съда за критерия за справедливост, напълно съответства на константната съдебна практика на съдилищата в тази насока и е достатъчен да възмезди болките и страданията на един баща от загубата на детето му, които несъмнено той ще търпи до края на живота си. Правилно при определянето на съответното дължимо обезщетение и двете предходни съдебни инстанции са взели предвид и съпричиняването на вредите от престъпния резултат от пострадалата В. Д.. Последната съзнателно и доброволно се е качила в колата, управлявана от К. П., въпреки че е знаела, че подсъдимата е неправоспособен водач и няма необходимите умения да шофира автомобил. В този смисъл въззивният съд се е съобразила с нормата на чл. 52 от ЗЗД и не може да бъде упрекнат в определяне на несправедливи обезщетения.
Основателно е искането на частния обвинител и граждански ищец И. Д. П. да му бъдат присъдени направените пред касационната инстанция разноски, представляващи адвокатското възнаграждение за упълномощения от него повереник. Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие, сумата в размер от 2 000 лева е договореното между двамата възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, като последната е платена изцяло в брой и съответно следва да бъде възложена в тежест на подсъдимите К. П. П. и П. Х. П. поравно.
Предвид изложените съображения, настоящият касационен състав намери, че не са налице сочените в жалбите касационни основания, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 68 от 10.04.2017 г., постановено по ВНОХД № 462/2016 г. по описа на Апелативен съд - Варна.
ОСЪЖДА подсъдимите К. П. П. и П. Х. П. да заплатят поравно на частния обвинител и граждански ищец И. Д. П. направените от него пред касационната инстанция разноски в размер на 2 000 /две хиляди/ лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.