РЕШЕНИЕ № 9 гр. София, 10 февруари 2017 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Антони Лаков, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1310 по описа за 2016г. Производството по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК е образувано по касационни жалби от подсъдим и от граждански ищец и частен обвинител срещу въззивно решение № 402/24.10.2016г. по ВНОХД № 625/2016г. по описа на Софийски апелативен съд. В касационната жалба на частният обвинител и граждански ищец се оспорва размера на присъденото обезщетение, като се твърди, че той е определен несправедливо. Прави се позоваване на определен застрахователен лимит, както и съпоставка с жизнения стандарт в останалите европейски страни. Твърди се, че завишаването на обезщетенията ще има превантивен икономически ефект, по-високите обезщетения ще допринесат за спазване на правилата за движение. Настоява се за изменение на решението и присъждането на обезщетението в пълния поискан размер. В касационната жалба на подсъдимия се настоява за отмяна на решението, като се навеждат доводи за нарушение на закона, за противоречие със събраните доказателства по делото и за явна несправедливост. На първо място се оспорва причинната връзка между настъпилата смърт и деянието на подс.С.. Вредоносният резултат настъпил по други причини и се акцентира на доводите на първостепенния съд относно приемане на медикамент „Синтром“ и на противоречие в мотивите на въззивната инстанция относно това. Отново се поставя въпрос за непоставяне на предпазен колан, като се определят възраженията в тази връзка на гражданския ищец като ненамиращи опора в законодателството. Позовава се на съдебномедицинските данни по делото и се твърди, че е причинена само телесна повреда. Оспорват се също така изводите на съда от първата инстанция, че произшествието се дължи в резултат на заспиване. Защитата твърди, че такива обяснения деецът не е давал, съпругата му свидетелства, че до самото произшествие е разговаряла с подсъдимия, а подобни факти депозирал само актосъставител, който обаче починал преди да свидетелства пред съда от първата инстанция. Излагат се е доводи за несъответствие с ТР № 3/25.12.2015г. на ОСНК- ВКС относно наложеното с наказателно постановление административна санкция лишаване от право и кумулативната санкция в настоящия процес, също лишаване от право. В заключение и алтернативно се иска намаляване на наказанието под минимума, с приложение на чл.55 от НК, с позоваване на доводи, изтъкнати пред състав на САС. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание заявява, че счита жалбата на подсъдимия , както и тази на гражданския ищец за неоснователни и моли да се остави решението на въззивната инстанция в сила. Гражданският ищец и частен обвинител М. К. К., редовно призована, не се явява , представлява се от повереник, който поддържа подадената от тях жалба, оспорва тази на подсъдимия, като прави позоваване на даден отговор в присъдата и решението По отношение направеното искане за приложение на чл.55 от НК предоставя решението на съда. Подс.С., призован, не се явява, представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба, като акцентира на претендираното основание за явна несправедливост на наложеното наказание. Отбелязва, че въззивната инстанция е посочила липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства. Оспорва жалбата на гражданските ищци. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 16/25.03.2016г. по НОХД № 284/2015г. на Видински окръжен съд подсъдимият С. С. С. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ вр.чл.342, ал.1 от НК на 04.03.2015г. на път № ІІІ-102, км.32+5, област В., с нарушение на правилата по чл.20, ал.1 и чл.20, ал.2, пр.2-ро то ЗДвП. Наложил му е наказание 2 години лишаване от свобода с приложението на чл.66 от НК за срок от 3 години. Деецът е оправдан по обвинението престъплението по транспорта да е извършено в пияно състояние – по чл.343, ал.3, пр.1,б.“б“, пр.1 от НК и за нарушение на чл.5,ал.3, т.1, пр.1-во от ЗДвП. Наложено му е наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от 2 години, с приспадане на срока, през който деецът е бил лишен от това право по административен ред. С тази присъда деецът е осъден да заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди на пострадалата и наследник на починалата А. Д. С., М. К. в размер на 60 000лв., като в останалата част до 200 000лв. искът е бил отхвърлен като недоказан по размер. Съдът е постановил подсъдимият да заплати и направените разноски по делото. С атакуваното решение № 402/24.10.2016г. по ВНОХД № 625/2016г. на Софийски апелативен съд, 4-ти състав,н.о., деецът е бил оправдан по обвинението да е извършил деянието с нарушение на чл.20, ал.2, пр.2-ро от ЗДвП, изменена е присъдата в гражданскоосъдителната част, като е увеличен размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди на 80 000 лв., съдът е присъдил и съответното увеличение на дължимата държавна такса. В останалата част присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Жалбите са подадени в срок, процесуално са допустими. Касационната жалба на подсъдимия, разгледана по същество, е неоснователна. На първо място не е допуснато нарушение на процесуалните правила. Съдилищата са възприели установените по делото факти въз основа на законосъобразно проведено съдебно следствие и въззивно производство. Разбира се, в жалбата се акцентира на обстоятелство, чието съществуване се оспорва – относно това дали деецът е заспал или не. Касационната инстанция не е такава по същество и не може да установява нови фактически положения, като е задължена да разгледа делото в рамките на вече установените такива. Значимото обстоятелство обаче е, и то е безспорно, че деецът към момента на произшествието не е контролирал превозното средство. И именно този факт е възприет от инстанциите, а самият подсъдим не го оспорва. При всички случаи причината е в поведението на дееца, а логичното заключение, дори и при липсата на твърдените свидетелски показания на починал актосъставител, е именно възприетата липса на контрол, извън волевите възможности на дееца, което обаче се дължи на негово поведение - типичен пример за „actio libera in causa“. Водачът , когато психофизическото му състояние не позволява да контролира непрекъснато превозното средство, което управлява, не следва да започва или да продължава такова управление. Съдът от въззивната инстанция достатъчно подробно е отбелязал какво е психофизическото състояние на дееца към момента на произшествието – заболяване на сърцето (триклонова болест), след имплантация на стенд, състояние след преден миокарден инфаркт, сърдечна недостатъчност от 2-ра - 3-та степен, неинсулинозависим захарен диабет, обезитас (затлъстяване) от трета степен, дислипидемия (завишаване на лош холестерол), Пиквик синдром, управление без почивка на превозното средство в разстояние на дълги часове и проведено изследване, за което е било наложително продължително гладуване от девет часа. Във всички случаи то не е позволявало подс.С. по един адекватен и надлежен начин да изпълни задълженията си по контрол на превозното средство, обстоятелство, закономерно довело до настъпване на произшествието и вредоносния резултат. Всъщност, в противен случай следва да се приеме, че поведението му разкрива елементи на съзнателно предизвикване на произшествието, което разбира се, не е в кръга на обвинителните доказателства, не е в полза на дееца и противоречи на неговия признат правен интерес да иска облекчаване на наказателноправното си положение. Отделен е въпросът, че показанията на починалия актосъставител Р., вече в качеството на свидетел, в съответствие с процесуалния закон са приобщени към доказателствения материал по делото и това е станало със съгласието на всички страни - л.179 от съдебното следствие пред първостепенния съд, по реда на чл.281, ал.5 вр.ал.1, т.4 последно от НПК. Тези показания фиксират първоначални изявления на водача и следва да им се даде вяра, тъй като са най-близко до инцидента, когато участниците в него са под впечатление на обективно случилото се , а и когато възможността за изграждане на защитни тези е в първоначалната си, недостатъчно обмислена фаза, тоест са най-непринудени и непосредствени. Следва да се отхвърлят и възраженията относно причината за настъпване на смъртта на пострадалата С. по съображенията, изложени вече от въззивната инстанция. Тя с основание се е съобразила със съдебномедицинското заключение, което определя получения кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка като първопричина в генезиса на смъртта. Приеманият от пострадалата противосъсирващ медикамент, както е прието и от въззивната инстанция, ако и да е допринесъл за настъпването на смъртта, е предхождащо деянието състояние, при което без действията на подс.С., не би се достигнало до настъпването на смърт. Възраженията за непоставяне на точна диагноза и неоказване своевременно на високоспециализирана медицинска помощ не променят по никакъв начин горните изводи, тъй като хипотетичните възможности не изключват отговорността на дееца за неговите действия и резултата, който е логична последица от тях. С други думи, възможната чужда отговорност при т.н.“ независимо съпричиняване“ не може да изключи собствената на дееца. Следва да се отхвърли и възражението за съпричиняване от страна на пострадалата, като се сподели довода на въззивната инстанция- нормата на чл.137а, ал.2, т.2 от ЗДвП дава възможност на лицата, чието физическо състояние не позволява, да не използват обезопасителни колани. Касационната инстанция, предвид установеното физическо състояние на пострадалата и поставена механична клапна протеза, не намира основание да не се съгласи с довода на въззивната, че това всъщност представлява такова физическо състояние, което дава възможност за движение без използване на тази обезопасителна система. Нормата в закона дава възможност за чисто фактическа преценка и тази на въззивната инстанция не е погрешна. На последно място няма допуснато нарушение на процесуалните правила и при разглеждането на обвинението, в противоречие с нормата на чл.24, ал.1, т.6 от НПК и ТР№ 3/2015г. на ОСНК на ВКС. Вярно е, че има образувано административно наказателно производство със същия предмет като наказателното обвинение по делото, и това достатъчно ясно е очертано в обстоятелствената част на наказателното постановление № 15-0242-000046/30.03.2015г. на началник група при ОДМВР – В., РУ – Б.. Също така обаче е вярно, че административнонаказващият орган е квалифицирал нарушението съобразно нормата на чл.179, ал.2 от ЗДвП – за движение с несъобразена скорост при десен завой и поради заспиване е загубил контрол и управление на МПС, като е излезнал от пътя и е причинил след удар в крайпътно дърво материални щети и има пострадали лица. Както от фактическа страна, така и съобразно административния закон, дадената правна квалификация и факти покриват идентична с обвинителния акт обстановка. Отделно е прието, че деецът управлява МПС след употреба на алкохол, като това нарушение е квалифицирано по чл.174, ал.1 от ЗДвП и му е наложена глоба от 600 лв., както и лишаване от право за срок от 6 месеца. За първото нарушение обаче не е последвало наказание, а наказващият орган е съобразил, че има образувано досъдебно производство по тези факти. Технически е отбелязано, че наказанието е глоба в размер на 0 (нула) лева, практически административният орган е прекратил в тази част административнонаказателното производство, водейки се от разпоредбата на чл.33, ал.2 от ЗАНН, като , разбира се, е използвал по различна техника от прякото разпореждане в този смисъл, воден от програмните технически възможности на компютърната операционна система, която се използва от органите на КАТ при издаване на наказателни постановления. Проведеното административнонаказателно производство е започнало първо и е приключило първо, наказателното обаче е започнало преди неговият край, в този смисъл видимо е налице дублиране (bis) на производствата. Към този момент не е налице нарушаване на принципа на „ne bis in idem“, тъй като е допустимо паралелното протичане на две наказателни производство – така и в ТР 3/2015г., Общи положения, б.“в“. Следва да се определи дали те и двете са наказателни по своя характер. Досъдебното е такова по своето определение и местоположение в особената част на НК. Административнонаказателната норма по чл.179, ал.2 от ЗДвП субсумира факти в диспозицията си, идентични с тези на наказателната. В случая едно и също поведение на осъденото лице се оценява и попада в приложното поле на двете производства – управлението на моторно превозно средство, едни и същи нарушения на правилата за движение, включително свързани със скоростта на движение и липсата на контрол над превозното средство. Различието е само привидно, тъй като не се посочва настъпването на смърт на пострадалата, макар в широк план понятието „пострадали лица“ да включва и тази хипотеза. Резултатът и при двете норми е един и същ в основата си - причиняването на пътнотранспортно произшествие, като при административното нарушение степента на засягане на обществените отношения е по-ниска, но не и по-различна. И с двата вида санкции се защитават имуществени и лични интереси от вреди, настъпващи при движение по пътищата , във връзка с нарушаване на правилата за движение. Законодателят е очертал тази идентичност в самата административнонаказателна разпоредба, като е ограничил възможността за отговорност по административен ред, ако описаното в съответната диспозиция поведение на обвиненото лице съставлява престъпление. Разликата е в степента на засягане на защитените обществени отношения, когато те са засегнати в значителна степен и са довели до значителни имуществени вреди, стойностно определени от съдебната практика на минимум 14 минимални работни заплати или пък до средна, тежка телесна повреди или смърт на едно или повече лица, това нарушение на правилата за движения и причиняване на пътнотранспортно произшествие се преследва по наказателен ред. Ако с това деяние са настъпили вредни последици с по-ниска степен на интензивност – под тази стойност, или телесни увреждания с по-нисък интензитет, по смисъла на чл.130,ал.1 или ал.2 от НК, няма никакво съмнение, че то изпълнява състав на административното нарушение и се санкционира по административен ред. Това е наложило, предвид първоначалната липса на видими тежки увреждания на пострадалата С., да бъде образувано административнонаказателно производство. Не съществува спор, че когато деянието, поради по-високата степен на обществена опасност, осъществява признаците на престъпление, то за преследването му не се образува административнонаказателно производство, а ако е образувано, производството се прекратява. Това е хипотеза на идеално развитие на производствата, като наказващия орган в настоящия казус се е съобразил със законовата норма и по същество е обявил, че не е компетентен да наложи санкция (административна глоба), тъй като за тези факти има образувано наказателно производство. Административнонаказателното производство се е развило първо, установено е , че съставлява престъпление към момента на наказването, поради което не се е пристъпило към санкционирането на дееца С.. Касационният състав, отчете обстоятелството, че българската държава не е изразила резерви по приложимостта на чл.4 от Протокол № 7. Критериите по делото Engel and Others v. Netherland, установени в практиката на Съда по правата на човека в Страсбург са приложими и в това производство. Тези признаци за преценка дали едно производство е наказателно по своя характер и по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията и чл. 4 от Протокол № 7 включват в себе си на първо място квалификация на деянието по националното право, на второ място - характера и естество на нарушението, и на трето място - вид и тежест на предвиденото наказание. Разбира се, квалификацията но националното законодателство не предопределя самостоятелно характера на производството по НП № 15-0242-000046/30.03.2015г. на началник група при ОДМВР – В., РУ – Б., но както се посочи вече, е налице пълно съвпадение на съставомерните признаци относно поведението на осъденото лице. По отношение на втория критерий може да бъде посочено определено, че защитените отношения са едни и същи, кръгът от адресати практически е неограничен, не е налице специфично изключение, в случая съвпадението при субекта е плод на възможността да бъде действието извършено от всяко едно лице, което управлява моторно превозно средство. По- горе се изясни различието между двата вида норми, което се дължи на степента на засягане на обществените отношения, които обаче остават едни и същи. Третият критерий се основава на тежестта на възможното наказание. Разбира се, наказанието, което се предвижда, е различно. При нормата на чл.343, ал.1, б.“в“ максимално предвиденото наказание е от 2 до 6 години лишаване от свобода (тъй като деянието не съставлява особено тежък случай – съобразно ЗИДНК,ДВ бр.60/12), което е характерното наказание за едно наказателно обвинение. Административноказателната отговорност, самостоятелно реализирана в административнонаказателното производство, може да достигне максимално измерение до 200 лева глоба. В решение от 31 май 2011 г. по делото К. и И. срещу България (жалба 16137/04), е възприето, че наложената административна санкция глоба по своята тежест не може да определи воденото производство срещу него като наказателно. Действително има съпоставим номинален размер на санкциите, но цитираното дело разглежда случай от 05.07.1995г., с реална стойност 3.07 американски долара на санкцията. В настоящия казус санкцията е значително по-тежка, представлява повече от 100 евро (вж. чл.29 от Закона за Българската народна банка). Подобна санкция е предвидена и по системата от наказания в общата част на НК, като и в двата случая по идентичен начин се засяга имуществената сфера на обвинените лица, като наказателната санкция освен това въздейства и върху юридическия статус на осъдените. Разбира се, наложената на осъденото лице санкция, при неплащане не е възможно да се замени с лишаване от свобода, не води до промяна на юридическия му статус, поради което разглеждането и решаването на въпроса дали обвинението за извършено нарушение представлява по съществото си наказателно обвинение, не може да се обуслови единствено и самостоятелно от този трети критерий. Практиката на ЕСПЧ относно преценката дали двете водени производства се отнасят за едно и също деяние (idem) е уеднаквена с решение на Голямата камара на съда по цитираното дело Zolotukhin v. Russia, като е посочено, че понятието престъпление не може да бъде стеснително или ограничително тълкувано по смисъла на отделните национални законодателства, в противовес на гарантираните със забраната за повторно съдене права. Както се приема и в ТР № 3/2015г. на ВКС, от значение е припокриването от обективна и субективна страна на конкретно осъщественото от дееца поведение – „Преценката на idem изисква във всеки отделен случай да се съпоставят съществените елементи на правонарушенията, които се изследват от гледна точка на конкретните условия на време, място, обстановка при осъществяване на деянието и единството на решението, въз основа на което е предприето поведението на дееца.“ Тази тъждественост, посочена и по-горе, кара касационната инстанция да заключи, че обявяването на осъденото лица за нарушител с акта за установяване на административно нарушение съставлява по съществото си наказателно обвинение, като обаче наказващия орган е преустановил процедурата по наказване на дееца предвид разпоредбата на чл.33, ал.2 от ЗАНН, която забранява успоредното провеждане и на административно, и на наказателно производство, когато деянието съставлява престъпление. Подсъдимият С. е санкциониран само за употреба на алкохол, макар и това да е част от квалификацията на деянието по чл.343, ал.3 от НК. В този смисъл и само по отношение на това нарушение наказателното производство е било дублирано, като в тази част има и произнасяне на съд - решение № 135/02.10.2015г. (в решението има техническа грешка - посочена 2014г.) по НАХД № 251/15г. на Ломски районен съд, като по това административно обвинение производството е приключило с влязъл в сила съдебен акт, който има и силата на „ res judicata“ – и е в полза на административно наказаното лице, тъй като санкцията е отменена. Производството по НАХД № 251/2015г., по съществото си е наказателно, то е първо по време и е приключило с окончателен съдебен акт. С този процес и последвал съдебен акт е гарантирано разглеждането, както на обвинението ( макар реализирано от административните органи), така и на доводите на защитата. Предмет на разглеждане е била виновността на дееца , макар и само за употребата на алкохол, и в правомощията на съда е било да събере доказателства за „доказателствената обезпеченост“ на административното „обвинение“. С този съдебен акт осъденото лице е получило исканата защита и неговото поведение е било обявено за невиновно в рамките на същите фактически обстоятелства, които са послужили за тежко наказуемата квалификация по наказателното обвинение по досъдебно производство № ЗМ-70/2015г.,пр.пр.№ 283/2015г. на Видинската окръжна прокуратура. Влезлият в сила съдебен акт не е бил преразглеждан, не е отменен и неговото правно значение е на „res judicata“, като няма никакво правно значение дали деецът е наказан или оправдан с влязъл в сила съдебен акт по протеклото първо по ред наказателно по своя характер производство, каквото несъмнено е това по НАХД № 251/2015г. на Ломски районен съд – така §108,109 и 110 от цитираното дело Zolotukhin v. Russia (жалба 14939/2003г.), разширен състав, в който съдът се позовава и на обяснителния доклад към Протокол № 7, който пък следва правната същност на Европейската конвенция за международна валидност на наказателни присъди- така и ТР № 3/2015г. на ВКС. С оправдаването на дееца за извършване на деяние в пияно състояние по време на същинското наказателно производство обаче е постигнат най-благоприятния за него резултат, поради което касационната инстанция намери, че в крайна сметка не е допуснато процесуално нарушение на нормата на чл.24,ал.1,т.6 от НПК. При така правилно установената фактическа обстановка по делото, с годни процесуални средства, материалният закон е приложен правилно, като деецът е нарушил правилата за движение, визирани в чл.20,ал.1 от ЗДВП. Това му поведение е довело до смъртта на пострадалата С., за което той отговаря по смисъла на чл.343, ал.1 б.“в“ от НК. Оправдаването на дееца за нарушение на чл.20,ал.2 от ЗДвП е съобразено със закона и константната съдебна практика, посочената норма е приложима само, ако загубата на контрол се дължи на несъобразяване или превишаване на скоростта. В случая загубата на контрол се дължи на посочената различна причина и режима на избраната скорост не е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. По отношение на наложеното наказание касационният състав не откри явна несъразмерност, то е на минимума, определеният изпитателен срок е минималният. Определеното наказание лишаване от право да управлява МПС е за срок от 2 години, който също е минимално възможния при размера на лишаването от свобода. Деянието е непредпазливо, в случая отегчаващите отговорността обстоятелства отсъстват, но това по начало не е абсолютно основание наказанието да се наложи на минимума или под него. От значение е и вида на извършеното нарушение на правилата за движение, неговата относителна тежест. В случая тя се явява висока, тъй като състоянието на дееца в никакъв случай не е позволявало подобно продължително гладуване и управление на моторно превозно средство, при установеното нестабилно здравословно състояние и напреднала възраст на дееца. Въпреки това той не се е съобразил с възможностите си и е допуснал тежко нарушение на задължението си да контролира непрекъснато пътното превозно средство, което е управлявал. Резултатът от това очевидно несъобразяване е причинената смърт на постр.С.. Изложените смекчаващи вината обстоятелства нито са многобройни, нито са от изключително естество, освен това наложеното наказание не се явява несъразмерно тежко , за да е възможно да бъде проявено по-нататъшно снизхождение относно наказанието на подс.С.. В този си размер то е в състояние да постигне поправителните му и възпитателни функции, още повече, че заедно с приложението на института на условното осъждане последиците на наказанието не са прекомерна и неоправдана строгост. Несъответствието в малка степен (каквото касационният състав не съзира в това производство) не е достатъчно основание, за да бъде направен извод, че наказанието е явно несправедливо. В заключение може да се отбележи, че наложеното наказание не е явно несправедливо, липсва очевидно несъответствие на обществената опасност на дееца и на деянието. Намаляването на наказанието ще е проява на неоправдана снизходителност. В този си размер, успоредно с постановеното лишаване от право да управлява МПС за срок от 2 години, с приложението на чл.66 от НК, ще бъдат постигнати целите по чл.36 от НК, най-вече поправителната функция на наказанието. Невниманието на пътя и неупражняването на контрол над пътното превозно средство ще бъде компенсирано както с лишаването от свобода, така и с лишаването от право за този двугодишен период, през който обществото ще бъде предпазено от възможни негативни прояви като водач на моторно превозно средство. Наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС е за допуснатото нарушение на правилата за движение по чл.20,ал.1 от ЗДвП, довело до причинена смърт, необходимо е да се отбележи изрично, че деецът не е наказан за употребата на алкохол. Независимо от това съдът е постановил при изпълнението на това наказание приспадане на административното лишаване от право да управлява МПС. Такова действително е имало,видно и от акт № 47-А/24.03.15, където е отбелязано изземване на свидетелството за управление на МПС. В случая е била приложена принудителна административна мярка, която е имала своето действие до постановяването и влизането в сила на решението по НАХД № 251/15г. на Ломски районен съд, с която наложеното наказание по административен ред е било отменено и то не е влязло в сила. С присъдата е била спазена нормата на чл.59, ал.4 от НК относно това административно изземване и съответна ПАМ, поради което няма дублиране на наказания. Изложените факти, които са безспорно установени, в рамките на предявеното обвинение и извършеният прецизен правен анализ от страна на въззивната инстанция, логично и закономерно са довели при правоприлагането до неизбежния и логичен резултат, свързан с посоченото изменяване на осъдителната присъда с частичен оправдателен диспозитив относно нарушение по чл.20,ал.2 от ЗДвП и потвърждаване на присъдата в останалата и наказателноосъдителна част. Според касационната инстанция е наложено справедливо наказание и с оглед на това приема, че касационната жалба на подсъдимия относно всички посочени основания се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. По отношение на касационната жалба на гражданският ищец и частен обвинител относно размера на присъденото обезщетение, касационната инстанция я намери за неоснователна. Уважен е граждански иск в достатъчен размер, който може да компенсира напълно претърпените неимуществени вреди от М. К. К.. Въззивната инстанция е увеличила размера с 1/3 или с 20 000 лева от първоначално уважените 60 000 лева. Изложила е достатъчно споделими съображения относно това увеличаване, относно възрастта на починалата родственица и тази на дъщеря й, частната обвинителка и гражданска ищца К. и връзката помежду им съобразно това обстоятелство. Касационната инстанция съобрази и социално-икономически условия, които са база за изводите относно количественото измерение на претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в болка и страдания от загубата на родител. Навеждат се доводи за определен застрахователен лимит, който обаче се определя на база договорни отношения. Това го прави неприложим като аргумент в това касационно производство и се отхвърля от състава като неоснователен. Направената съпоставка с жизнения стандарт в останалите европейски страни пък е в противоречие с правилата на формалната логика. Обективно такъв подход изключва годно сравнение, освен това не може статистически и като парична стойност да се съпоставят душевните болки и страдания. Така или иначе последните се търпят в определена икономическа и социална среда, което безусловно трябва да се има предвид, а подобен е и подходът на съда по правата на човека относно присъжданите обезщетения. Касационната инстанция отхвърля като неоснователен иследващият изложен довод, относно необходимост от завишаване на обезщетенията. Твърдението, че подобно завишаване ще има превантивен икономически ефект, по-високите обезщетения ще допринесат за спазване на правилата за движение, не намира опора в закона. Присъждането на обезщетението не е санкция, чрез която се цели постигането на цели по НК и ЗДвП, то има за цел единствено да обезщети пострадалия за търпените от него болки и страдания. Конкретният размер от 80 000 лв. е напълно достатъчен, за да възмезди негативните изживявания на гражданската ищца от загубата на нейната майка, макар и да не е в състояние да реституира предишното положение. Така или иначе, правото познава само такава възможност и начин за възмездяване на лицата, загубили близки и търпящи душевни болки и страдания, т.е. неимуществени вреди от това. В заключение съдът прие, че и двете касационна жалби са неоснователни, в този смисъл решението на въззивната инстанция като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 402/24.10.2016г. по ВНОХД № 652/2016г. по описа на Софийски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: