2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 131
гр. София, 23.06.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 5140 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото Д. Ж. В. срещу решение № 93/21.05.2015 г., постановено по гр. дело № 115/2015 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 379/05.12.2014 г. по гр. дело № 106/2014 г. на Старозагорския окръжен съд и жалбоподателката е осъдена да заплати на ищеца Е. Н. А. следните суми: сумата 114 330 лв., представляваща левовата равностойност на 52 000 U., дължима по договор за продажба на право на строеж, сключен с нотариален акт № 79/22.11.2000 г. на нотариус Т. К., и представляваща разлика между действително договорената цена със споразумение от 22.11.2000 г., наречено „запис на заповед“, и привидно посочената и заплатена цена по договора за продажба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаването на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата; както и сумата 37 824.81 лв., представляваща мораторна лихва (обезщетение за забава) за периода 15.01.2009 г. - 15.01.2012 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноските по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения както за недопустимост на обжалваното решение, така и за неправилност на същото поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмени бележки.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Е. Н. А., в откритото съдебно заседание и в писмена защита излага становище и доводи за неоснователност на жалбата.
С определение № 1465/22.12.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните правни въпроси: 1) относно възможността съдът да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чужда валута; 2) подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 от ГПК (отм.) представлява ли предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД; и 3) дали изявление на длъжника, което не е адресирано към кредитора, съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Касационното обжалване е допуснато и с оглед проверка процесуалната допустимост на въззивното решение. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, и трите въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Първият правен въпрос е разрешен по задължителен за всички съдилища в страната начин с тълкувателно решение (ТР) № 4/29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в изрично предвидените от закона случаи. В мотивите към това тълкувателно решение е разяснено, че в случаите, при които е предявен иск за присъждане на левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената в чуждестранна валута сума.
В противоречие с така дадените задължителни указания и с разясненията по тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон, с обжалваното въззивно решение апелативният съд е присъдил, претендираната от ищеца левова равностойност от 114 330 лв. на 52 000 U., приемайки в мотивите към решението си, че именно в тази чужда валута страните са уговорили с процесното споразумение от 22.11.2000 г., наречено „запис на заповед“, дължимата на ищеца от жалбоподателката-ответница, процесна разлика между действително договорената от тях продажна цена от 62 000 U., и привидно посочената в нотариалния акт и заплатена от нея цена по договора за продажба на правото на строеж от 10 000 U..
Вторият правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителните указания, дадени с т. 14 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Там е прието, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 от ГПК (отм.) не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД.
За да намери, че процесното вземане на ищеца не е погасено по давност и уважи исковете му по чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД, в мотивите към обжалваното решение апелативният съд е приел напълно противоположния извод, а именно, – че подадената от ищеца на 30.01.2002 г. молба по чл. 242, във вр. с чл. 237 от ГПК (отм.) за издаване на изпълнителен лист за процесното вземане от 52 000 U. на извънсъдебно изпълнително основание (процесния документ от 22.11.2000 г., озаглавен „запис на заповед“), представлява по своята природа молба за предприемане на действия за принудително изпълнение на вземането на ищеца и че е прекъснала давността на основание чл. 116, б. “в“ от ЗЗД.
Разрешение на третия правен въпрос е дадено с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 100/20.06.2011 г. по търг. дело № 194/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, където е прието следното: Признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” от ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора.
В мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд е намерил, че в случая погасителната давност е била прекъсната и на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, тъй като жалбоподателката-ответница е направила няколко признания за процесното вземане на ищеца – два пъти пред следовател и три пъти пред съда. По-конкретно е прието за установено, че по повод образуваното срещу ищеца наказателно производство и в негово присъствие, в качеството си на свидетел жалбоподателката-ответница е направила признания, че те двамата договорили цена за двата обекта – кафе и гараж (за правото на строеж за тях) от 62 000 U.; че от договорената цена тя платила 10 000 U., равностойността на които била вписана в договора за продажба (нотариалния акт), а за разликата до договорената цена в деня на продажбата подписала запис на заповед за остатъка от 52 000 U.; както и че са категорични признанията ѝ, че поводът да се подпише този запис на заповед е, че тя дължи договорената продажна цена над 10 000 U. до договорените 62 000 U.. Въззивният съд е приел също, че тези признания пред наказателния съд са направени на 07.06.2005 г., 12.11.2008 г. и 15.12.2011 г. и че след всяко прекъсване започва да тече нова давност, което означава, че към датата на подаване на исковата молба – 16.01.2012 г. петгодишната давност за вземането на ищеца от договорното основание, не е изтекла.
Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, противоречието по третия въпрос между обжалваното въззивно решение и цитираното решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е налице относно адресирането на волеизявлението на длъжника до кредитора. С цитираните мотиви към обжалваното решение въззивният съд е приел за достатъчно, че признанието на дълга е направено от длъжника пред държавен орган (пред следователя и пред съда), т.е. – че не е необходимо това волеизявление да бъде адресирано (отправено) до кредитора или негов представител, както е прието в цитираното решение на ВКС.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира за правилно разрешението, възприето в обжалваното въззивно решение, а именно – че не е необходимо волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано (отправено) до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Това волеизявление на длъжника има единствено удостоверителен (не и диспозитивен) характер. Прекъсването на давността настъпва по силата на самата правна норма (ex lege), като за това е достатъчно длъжникът да направи (обективира) такова недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено (обективирано) волеизявлението. Без значение е дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността или не; без значение е и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника. Поради това, без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно, като то може да е направено изрично – писмено или устно; може да е обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ; може да е обективирано и чрез недвусмислени конклудентни действия (последната хипотеза също се възприема в цитиранато решение на ВКС, но при нея изискване за адресиране би било трудно постижимо).
По основателността на касационната жалба:
Доводите на жалбоподателката за процесуална недопустимост на въззивното решение, като постановено по непредявен иск, са неоснователни. Както изтъква самата жалбоподателка, още в исковата молба ищецът е изложил твърденията, на които основава иска си, а именно: че претендираната процесна сума, уговорена в процесното споразумение от 22.11.2000 г., наименувано „запис на заповед“, представлява разликата между действително уговорената между страните цена на правото на строеж и симулативно посочената цена в нотариалния акт от същата дата 22.11.2000 г., в който е обективиран договорът за продажбата на правото на строеж. Направеното от ищеца пред първата инстанция, уточнение на исковата молба, допълнено и в доклада на съда, а именно: че процесната сума се претендира като дължима по процесното споразумение с нотариална заверка на подписите от 22.11.2000 г., сключено по повод правото на строеж, по никакъв начин не променя първоначално заявеното основание на иска, нито ищецът се е позовал на нови обстоятелства, различни от първоначално заявените, както неоснователно поддържа жалбоподателката. След обсъждане на доказателствата по делото, въззивният съд е приел за доказана, твърдяната от ищеца привидност на цената, посочена в договора (нотариалния акт) за продажбата на правото на строеж; приел е, че действително договорената цена е 62 000 U., както и че изготвеният на 22.11.2000 г. процесен документ, наречен „запис на заповед“, има характера на споразумение между страните и удостоверява задължението на жалбоподателката-ответница да заплати процесната разлика от 52 000 U. между тази действително договорена цена и платената привидна такава от 10 000 U.. Така формираната воля на въззивния съд по предявения по делото иск е и надлежно изразена в самото въззивно решение (диспозитива му, цитиран по-горе), т.е. – въззивният съд е разгледал и се е произнесъл именно по предявения иск, поради което решението му не е процесуално недопустимо.
Неоснователни са и оплакванията и доводите на жалбоподателката, че неправилно – в нарушение както на материалния закон, така и на съдопроизводствените правила, въззивният съд е приел, че процесният документ от 22.11.2000 г. представлява споразумение между страните, с което е уговорена дължимостта на процесната разлика между привидно уговорената в нотариалния акт и действително уговорената цена на продаденото право на строеж. Процесният документ действително е озаглавен „запис на заповед“ и обективира изявление, че жалбоподателката неотменимо и безусловно се задължава срещу представянето му, „без предявяване за плащане“ и „без протест“, заедно със съответните законни лихви, да плати на конкретно посочени дати (падежи, последният от които е 20.12.2001 г.) различни по размер суми (вноски), чийто сбор възлиза на процесните 52 000 U.. Проценият документ обаче е подписан, както от жалбоподателката-ответница, така и от ищеца, поради което апелативният съд правилно е приел, че той безспорно няма характеристиките на запис на заповед, а по своята правна природа представлява споразумение, с което ответницата е изразила воля да заплати на ищеца сумата 52 000 U. по начина и в сроковете, посочени там, а ищецът от своя страна, подписвайки документа, също е изразил и обективирал воля – съгласие с нея, т.е. – че приема и одобрява нейното волеизявление. За да достигне до този извод, както и до извода, че сумата 52 000 U. представлява разликата до действително уговорената цена, въззивният съд – предвид твърдяната от ищеца симулация относно посочването на цената в нотариалния акт, при стриктно приложение на чл. 12, във вр. с чл. 165, ал. 2 от ГПК, е обсъдил процесния документ в съвкупност с нотариалния акт от същата дата, със съдържащите признанията на ответницата, нейни свидетелски показания, дадени пред следователя и пред наказателния съд по повод образуваното срещу ищеца наказателно производство, по което той е оправдан, както и в съвкупност със свидетелските показания, събрани по настоящото дело. При съвкупната преценка на всички тези доказателства, апелативният съд напълно обосновано е приел, че признанията на ответницата пред следователя и пред наказателния съд, напълно кореспондиращи и със свидетелските показания по настоящото дело, както и съвпадащи с твърденията на ищеца в исковата молба, разкриват твърдяната от последния симулация при посочването на цената в нотариалния акт и доказват нейния действително уговорен размер. По този начин въззивният съд е установил действителната обща воля на страните в пълно съответствие и с материалния закон – чл. 20, във вр. с чл. 17, ал. 1 от ЗЗД.
Основателно е оплакването на жалбоподателката-ответница, че е неправилен изводът на въззивния съд, че тя не е заявила надлежно по делото възражението си за погасяване по давност на процесното ѝ задължение за сумата 52 000 U.. С отговора на исковата молба ответницата е заявила възражения за погасяване на това задължение, както поради извършени от нейна страна частични плащания, така и по давност. Предвид съдържащото се в отговора на исковата молба категорично изявление на жалбоподателката, че към момента на завеждане на исковата молба няма неизплатени или непогасени по давност вземания към ищеца, въззивният съд не е имал основание да приеме, че възражението за изтекла погасителна давност не се отнася за цялото процесно задължение. Това процесуално нарушение, допуснато от въззвния съд, обаче не е съществено, тъй като той е обсъдил по същество, направеното от жалбоподателката-ответница възражение за давност.
Предвид възприетото по-горе разрешение на втория правен въпрос, поставен по делото, неправилен е изводът на апелативния съд, че подадената от ищеца на 30.01.2002 г. молба по чл. 242, във вр. с чл. 237 от ГПК (отм.) за издаване на изпълнителен лист за процесното вземане от 52 000 U. на извънсъдебно изпълнително основание – процесния документ от 22.11.2000 г., озаглавен „запис на заповед“, представлява по своята природа молба за предприемане на действия за принудително изпълнение на вземането на ищеца и че е прекъснала давността на основание чл. 116, б. “в“ от ЗЗД. Както вече беше посочено, този извод на въззивния съд е в пряко противоречие със задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с т. 14 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Апелативният съд неправилно е приел, позовавайки се на ППВС № 3/18.11.1980 г., и че след като на 06.02.2002 г. ищецът е подал молба за образуване на изпълнителен процес (въз основа на издадения му изпълнителен лист по реда на чл. 242, във вр. с чл. 237 от ГПК (отм.) с определение на районния съд от 30.01.2001 г.) и е било образувано изпълнително дело, което и „до момента не е прекратено“, то докато трае изпълнителният процес относно вземането, давност не тече, включително – и „към момента“ (следва да се разбира моментът на приключване на съдебното дирене във въззивното производство), следователно – че не е изтекла и към датата на подаване на исковата молба. Тези изводи са неправилни, тъй като с т. 10 от същото ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 3/18.11.1980 г. изрично е обявено за изгубило сила след 1991 г., като е прието и е разяснено в мотивите, че в изпълнителния процес (за разлика от исковия) давността не спира, а само се прекъсва и нова погасителна давност започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето всяко едно валидно изпълнително действие по събиране на вземането. Освен това, по делото е установено и че по частна жалба на ответницата, с влязло в сила определение от 11.02.2011 г. окръжният съд е отменил определението на районния съд от 30.01.2001 г. и е оставил без уважение молбата на ищеца за издаването на изпълнителния лист и последният е обезсилен, поради нищожност на „записа на заповед“ – процесния документ от 22.11.2000 г. При това положение, след като с влязъл в сила съдебен акт е отречено ищецът да е имал подлежащо на принудително изпълнение изпълняемо право на вземане – на това извънсъдебно изпълнително основание – „записа на заповед“ поради неговата нищожност, и изпълнителният лист е обезсилен, то незаконосъобразно образуваното изпълнително производство е прекратено по право на основание чл. 330, ал. 1, б. „в“ и „г“ от ГПК (отм.) (чл. 433, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК) и са заличени последиците от него, включително – прекъсването на давността с предприетите от ищеца изпълнителни действия. По тези съображения са неоснователни и доводите на ищеца по делото, че след като с определения на съда от 2002 г. са били спрени както производството по обжалването на определението от 30.01.2001 г. за издаването на изпълнителния лист, така и изпълнението на това определение и самото изпълнително производство – до приключването на наказателното производство срещу него, то за целия този период до 11.02.2011 г. и погасителната давност е била спряна. Тези доводи на ищеца са неоснователни и предвид разясненията към т. 2 от ТР № 5/05.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които висящият наказателен процес не е основание за спиране на погасителната давност.
От изложеното следва, че е изцяло неправилен изводът на въззивния съд, че погасителната давност, текла в полза на ответницата, е била прекъсната на основание чл. 116, б. “в“ от ЗЗД.
Както вече беше прието във връзка с разрешаването на третия поставен по делото правен въпрос, правилно апелативният съд е приел, че за да прекъсне давността съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, не е необходимо волеизявлението на длъжника, с което е направено признанието на дълга, да бъде адресирано (отправено) до кредитора или негов представител; респ. – правилен е и изводът, че в случая е достатъчно, че ответницата е направила неколкократни признания пред държавни органи: два пъти пред следователя – на 28.03.2002 г. и на 09.05.2002 г., и три пъти пред наказателния съд – на 07.06.2005 г., на 12.11.2008 г. и на 15.12.2011 г., като след всяко прекъсване започва да тече нова 5-годишна давност и тя не е изтекла към датата на подаването на исковата молба – 16.01.2012 г. Необоснован – в противоречие с доказателствата по делото, обаче е изводът на апелативния съд, че тези признания на ответницата са категорични, че тя дължи договорената продажна цена над 10 000 U. до договорените 62 000 U., т.е. – цялата процесна сума от 52 000 U.. Видно от изявленията на ответницата, удостоверени в протоколите за разпита ѝ в наказателното производство, при всяко едно от тези пет признания тя категорично и еднозначно заявява, че задължението ѝ към ищеца съществува към момента на всяко от признанията, само до размер 31 000 U.. Този необоснован извод на въззвния съд е довел до неправилност и на извода му, че давността е прекъсната на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД за цялото процесно вземане на ищеца от 52 000 U., т.е. – и за остатъка от 21 000 U., за който липсва признание, поради което тази част от процесното вземане е погасена по давност.
Предвид възприетото по-горе разрешение по първия поставен по делото правен въпрос, обжалваното въззивно решение е и изцяло неправилно, тъй като в противоречие със задължителните указания и разясненията по тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон, дадени с ТР № 4/29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС, апелативният съд е присъдил, претендираната от ищеца левова равностойност от 114 330 лв. на уговорената в чуждестранна валута процесна сума от 52 000 U., както и левовата равностойност на дължимата върху нея мораторна лихва – по акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Предвид всичко гореизложено, на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното въззивно решение следва да се отмени изцяло като неправилно и вместо него следва да се постанови следното: Ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, непогасената по давност част от процесната главница, възлизаща на сумата 31 000 U., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаването на исковата молба – 16.01.2012 г., до окончателното ѝ изплащане; както и мораторната лихва върху тази сума – обезщетение за забава за процесния тригодишен период 15.01.2009 г. - 15.01.2012 г., вълизащо на сумата 9 860.29 U. (изчислена с помощта на софтуерен продукт). Исковете следва да бъдат отхвърлени за разликите над посочените суми до пълните им предявени размери, съответно – от 52 000 U. и от 17 203.62 U..
Предвид крайния изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответницата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, претендираните и направени от него пред всички съдебни инстанции по делото, разноски за заплащане на държавни такси, възнаграждение на вещо лице и възнаграждение на един адвокат, съразмерно с уважената част от исковете, а именно – сумата 11 489.99 лв. Също предвид крайния изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, претендираните и направени от нея пред всички съдебни инстанции по делото, разноски за заплащане на държавни такси и възнаграждение на един адвокат, съразмерно с отхвърлената част от исковете, а именно – сумата 12 422.65 лв. Съдът намира за основателно, направеното от страна на ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от ответницата адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция – в размер 13 000 лв., който надхвърля повече от два пъти и половина минималния размер, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М.. Предвид действителната фактическа и правна сложност на делото, която е двукратно по-голяма от обичайната, размерът на това възнаграждение се редуцира на двукратния размер на минималното възнаграждение, а именно – на сумата 10 189.28 лв. Именно последната сума е взета предвид при изчисляване на разноските, присъждани в полза на ответницата.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 93/21.05.2015 г., постановено по гр. дело № 115/2015 г. на Пловдивския апелативен съд, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д. Ж. В. да заплати на Е. Н. А. следните суми: сумата 31 000 U. (тридесет и една хиляди щатски долара), представляваща непогасената дължима част от разликата между привидно посочената и заплатена цена по договора за продажба на право на строеж, обективиран в нотариален акт № ...г., том .., рег. № .., дело № ... г. на нотариус Т. К. с рег. № 119, и действително договорената цена със споразумение от 22.11.2000 г., наименувано „запис на заповед“; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.01.2012 г. до окончателното ѝ изплащане; както и сумата 9 860.29 U. (девет хиляди осемстотин и шестдесет щатски долара и двадесет и девет цента), представляваща обезщетение за забава (мораторна лихва) за периода 15.01.2009 г. - 15.01.2012 г.; като
ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. Н. А. срещу Д. Ж. В. искове в останалата им част – за разликите над горепосочените суми до пълните им предявени размери, съответно – от 52 000 U. и от 17 203.62 U.;
ОСЪЖДА Д. Ж. В. да заплати на Е. Н. А. и сумата 11 489.99 лв. (единадесет хиляди четиристотин осемдесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки) – разноски по делото;
ОСЪЖДА Е. Н. А. да заплати на Д. Ж. В. сумата 12 422.65 лв. (дванадесет хиляди четиристотин двадесет и два лева и шестдесет и пет стотинки) – разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |